Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (31)

30.

Подготовката за пътуването започна незабавно. Запазиха ми място на товарен кораб, който тръгваше от Камдън след четири дни. Дона, щастлив, че ще се махна от къщата, ми помогна да си избера два големи куфара от десетките, с които бяха пристигнали от Европа. В единия сложихме най-хубавите ми дрехи, а в другия — подаръци за семейството ми: топ коприна от Китай; яка и маншети от брюкселска дантела, готови за пришиване на рокля; златна огърлица с бледорозови опали. Адаир настоя да взема и примамки за Джонатан, за да му покажа колко добре живеем далеч от Великия северен лес. Обясних му, че приятелят ми има само една слабост — жените, затова Дона порови из кутиите и извади колода карти с неприлично разголени картинки на мястото на обичайните поп, дама и валс. Дама купа бе в особено дръзка поза. Даде ми и книга с порнографски стихове (макар че Джонатан никога не си бе падал по литературата, но ако нещо можеше да го запали по нея, то беше това томче); статуетка от нефрит, за която каза, че е придобита в Далечния изток и която изобразяваше трима души, правещи секс; и накрая облицована с кадифе кутия за бижута, в която вместо гривни или пръстени имаше комплект изкуствени членове от дърво, слонова кост и абанос. Намръщих се на последния подарък.

— Не съм сигурна, че е по негов вкус — казах и вдигнах абаносовия член, най-големия от всичките, за да го разгледам по-добре.

— Не е за него — обясни Дона, взе члена от мен и го върна при останалите в кадифената кутия. — Ти достатъчно ясно ни даде да разберем каква е ориентацията му. Но може да ги използва да задоволява дамите си — разнообразие, с което ще увеличи апетита им и ще ги направи по-игриви. Искаш ли да ти покажа как се използват? — попита той и ме погледна косо. Не му се вярваше колко сексуално невежа съм и сигурно вече се съмняваше, че съм подходяща за задачата.

Докато Дона ровеше в сандъците, решен да намери нещо, което си бе намислил, аз също се забавлявах, като отварях на различни странни кутии и се любувах на богатствата в тях (украсена със скъпоценни камъни музикална кутия във форма на яйце, миниатюрна механична птица, която махаше с метални крила и пееше с металически глас). Накрая в една ракла най-далечния ъгъл открих предмет, от който ме побиха тръпки. Тежък позлатен печат (само че направен от месинг, защото ако беше от злато, при това тегло би струвал цяло състояние), уви в кадифе и поставен в торба от еленова кожа. Дали това не беше печатът на покойния лекар, за когото Адаир ми бе разказал. Може би си го беше запазил за спомен?

— Ето, готово — чух гласа на Дона зад себе си и бързо затворих раклата. Дона бе опаковал подаръците за Джонатан в квадрати парче червена коприна, завързано със златна панделка. Даровете за моето семейство бяха увити в син плат и завързани с бяла панделка. — За да не объркаш двата пакета.

 

 

Може би приготовленията бяха успели да ме заблудят и ме направят малко самодоволна. Адаир беше толкова щедър множеството подаръци, с луксозното пътуване, че започнах се чудя дали нямам избор все пак. Дали това не бе моят шанс да се отскубна от лапите му. Вероятно си нямах доверие да храня такива бунтовни мисли в присъствието му, докато лежах до него в леглото, но на стотици мили от него щях да съм безопасност. Разстоянието може би щеше да отслаби връзка между нас.

Тази мисъл ми даваше утеха, дори дързост. Започнах да виждам в пътуването възможност за бягство. Дори мислех да убедя Джонатан да зареже семейството си и да тръгне с мен.

Но това трая до следващия следобед. С Тилде се връщахме от шапкарската работилница с новата й шапка и тогава видяхме момичето. То стоеше на алеята и гледаше преминаващите коли. Беше слабо и безлично като малка сива мишка, облечена и дрипи. Тилде заговаряше момичетата точно както бе направила и с мен. В слабата светлина на мрачния следобед виждах колко жалка е тази девойка. Приличаше на стъпкан и изхвърли парцал, а чувството, че е боклук, се бе отпечатало трайно и погледа й.

— Това е Пейшънс — каза Тилде, стиснала здраво малката й длан. — Тя има нужда от подслон, затова си помислих дали да не я вземем с нас. Да я нахраним и да я приберем за няколко нощи. Нали не смяташ, че Адаир ще има нещо против?

Усмивката й беше хищна и победоносна. Веднага си спомних как тя и останалите ме бяха намерили на улицата преди няколко месеца. Тилде търсеше точно този ефект. Като видя тревогата на лицето ми, ме изгледа пронизително и предупредително и аз разбрах, че не бива да казвам нищо.

Тилде махна на един файтон и помогна на момичето да се качи по стълбите преди нас. Девойката седна на ръба на пейката и се взря в прозореца с широко отворени очи към забързания Бостън. И аз ли бях изглеждала така, нещастна жертва на хищници, която направо си проси да бъде изядена?

— Откъде си, Пейшънс? — попитах аз.

Тя ме погледна предпазливо.

— Избягах.

— От къщи ли?

Тя поклати глава, но не даде повече обяснения.

— На колко си години?

— Четиринайсет.

Не изглеждаше на повече от дванайсет и го знаеше, защото извърна очи от въпросителния ми поглед.

Тилде я заведе в стая на горния етаж веднага щом пристигнахме в къщата.

— Ще пратя прислугата да ти донесе вода, за да можеш да се измиеш — каза тя и накара момичето притеснено да вдигне ръка към мръсната си буза. — Ще наредя да ти дадат и храна. Ще ти намеря и по-топли дрехи. Ланор, защо не дойдеш с мен?

Тя влезе право в стаята ми и започна да рови из дрехите ми, без да поиска разрешение.

— Дадохме ти всички малки дрехи… Със сигурност имаш нещо, което ще стане на момичето…

— Не разбирам…

Застанах пред Тилде и затворих вратата на гардероба.

— Защо я доведе тук? Какво смяташ да правиш с нея?

Тилде се ухили самодоволно.

— Не се прави на глупава, Ланор. Ти най-добре би трябвало да знаеш…

— Та тя е още дете! Не можеш да я подариш на Адаир като играчка.

Познавах Адаир, той никога не посягаше на деца. Не смятах, че ще понеса и това.

Тилде отиде до една ракла.

— Може да е малко млада, но не е невинна. Каза ми, че е избягала от работническо общежитие, в което са я пратили да роди бебето си. На четиринайсет и вече с дете. Не, честна дума! Правим й услуга — каза тя и вдигна една малка рокля с прилични памучни дантели.

Седнах тежко на леглото си.

— Дай й това и я почисти малко — мушна Тилде дрехата в ръцете ми. — Аз ще се погрижа за храната й.

Заварих Пейшънс да стои до прозореца и да гледа надолу към улицата. Отметна мръсните си кестеняви кичури от лицето и погледна с копнеж дрехата в ръцете ми. Аз й я подадох.

— Хайде, облечи я.

Обърнах се с гръб към нея, докато се обличаше.

— Тилде ми каза, че си избягала от работническо общежитие…

— Да, госпожице.

— … където си родила бебе. Кажи ми, какво стана с детето?

Усетих как пулсът ми се качи в гърлото. Едва ли беше избягала и изоставила бебето си.

— Взеха ми го — каза тя отбранително. — Така и не го видях, след като се роди.

— Съжалявам.

— Всичко свърши. Ще ми се…

Млъкна, може би реши, че е споделила прекалено много с тези подозрителни дами, които я бяха забърсали от улицата. Знаех как се чувства.

— Другата жена ми каза, че тук може да има работа за мен, може би в кухнята?

— Искаш ли?

— Но също така каза, че трябва първо да се срещна с господаря на къщата, за да видим дали ще ме одобри.

Тя се взря в лицето ми за някакъв знак, че съм съгласна, че не й играем някакъв номер. Тилде грешеше. Това момиче все още беше много невинно. И тогава в ушите ми прозвучаха думите на Джуд: прекалено наивна е, за да е любовница на мъж като Адаир. Нямаше да позволя да й се случи това, което се бе случило с мен.

Хванах я за ръката.

— Ела с мен. Не казвай и дума, не издавай звук.

Побягнахме надолу по стълбите, които знаех, че Тилде никога не използва, и през кухнята тръгнахме към задния вход. В ъгъла на масата имаше шепа монети за доставчика на храна. Прибрах ги и ги сложих в дланта на Пейшънс.

— Върви. Вземи парите и задръж роклята.

Тя ме погледна, сякаш си бях изгубила ума.

— Но къде да отида? Ще ме накажат, ако се върна в общежитието, а не мога да отида при семейството си…

— Понеси си наказанието или моли семейството си за милост. Макар вече да си видяла доста зло, има и друго, за което не подозираш, Пейшънс. Върви! За твое добро е — казах аз, изблъсках и през вратата и залостих. В този миг влезе една от черноработничките в кухнята и ме изгледа подозрително. Върнах се по стълбите и се прибрах в стаята си.

Започнах да крача нервно напред-назад. Щом изхвърлих момичето в името на собствената му безопасност, какво извинение имах аз да живея тук? Знаех, че това, което правя с Адаир, е грях, че това място е грешно и въпреки всичко… страхът не ми даваше да мръдна. Той ме раздираше и сега. Беше въпрос на минути Тидде да открие, че плячката й е била пусната. А след това двамата с Адаир щяха да ми се нахвърлят като лъвове. Започнах да хвърлям дрехи в една торба, всеки нерв в тялото ми подсказваше да бягам. Иначе трябваше да се изправя пред ужасен гняв.

Изтичах на улицата и се качих в един файтон, без да мисля. Преброих си парите. Не бяха много, но достатъчно, за да се махна от Бостън. Файтонът ме остави пред една пътническа служби и аз си купих билет за следващия дилижанс за Ню Йорк.

— Дилижансът тръгва след час — каза ми служителят. — Има кръчма от другата страна на улицата, можете да изчакате там с останалите — добави той услужливо.

Седнах пред чаша чай и пуснах торбата в краката си. Чак сега имах време да си поема дъх и да помисля. Макар сърцето ми да се разкъсваше от страх, се чувствах странно обнадеждена. Напусках къщата на Адаир. Колко пъти бях мечтала за това, но ми липсваше кураж да го направя? А сега го свърших на пожар и нямаше никакви знаци, че ще успеят да ме намерят. Със сигурност нямаше да ме открият за час, Бостън бе голям град, а след това вече щях да съм на път и следите ми щяха да се изгубят. Обгърнах с длани бялата порцеланова чаша, за да се стопля, и си позволих да въздъхна леко с облекчение.

Може би къщата на Адаир беше само илюзия… кошмар, който ми се е сторил като истина. Може би той нямаше власт да ме нарани, когато съм далеч от него. Може би единственият тест е бил да събера кураж и да прекрача прага. Въпросът беше къде да отида и какво да правя с живота си.

Тогава внезапно усетих присъствието на няколко души край себе си. Адаир, Алехандро, Тидде. Адаир клекна до мен и прошепна в ухото ми.

— Тръгвай с мен, Ланор, и не прави сцени. В торбата ти има бижута и ако извикаш за помощ, ще кажа на полицията, че си ги откраднала от дома ми. А останалите ще го потвърдят под клетва.

Така ме стисна, че замалко да ми счупи лакътя. Вдигна ме на крака. Усетих гнева му, който ме пареше като огън. Във файтона на път към къщата не смеех да погледна никого от тях. Бях се затворила в себе си, устата ми бе пресъхнала от страх. Едва бяхме прекрачили прага, когато той замахна и ме удари силно по бузата, а аз паднах на пода. Алехандро и Тилде бързо преминаха покрай мен и побягнаха по коридора като птици, които отлитат от поле, на което ще се разрази буря.

По погледа на Адаир личеше колко е бесен, искаше да ме разкъса на парчета.

— Какво си мислеше, че правиш? Накъде беше тръгнала?

Мълчах, но и той не искаше отговори. Искаше само да ме удря отново и отново, заслепен от гняв, докато не се превърнах в развалина, която лежеше в краката му и го гледаше през подути клепачи и кървава мъгла. Стана ми ясно, че не му е минало, когато потри юмрука си и започна да крачи напред-назад край мен.

— Така ли ми се отплащаш за щедростта и за доверието? — изрева той. — Прибирам те в дома си, в семейството си, обличам те, пазя те… в някои отношения си ми като дете. Затова е разбираемо, че съм толкова разочарован от теб. Предупредих те, ти си моя, независимо дали го искаш или не. Никога няма да ме напуснеш, не и докато аз не те пусна да си вървиш.

След това ме вдигна и ме отнесе в дъното на къщата, където бе царството на прислугата, а те всички се разбягаха като мишки. Слезе с мен на ръце по някакви стълби към мазето, мина покрай касетки с вино, чували брашно и неизползвани мебели, покрити с платнища, после през един тесен коридор, чиито степи бяха влажни и студени, и накрая стигна до много издраскана стара дъбова врата.

Осветлението в стаята беше слабо. До вратата стоеше Дона, облечен в роба, пристегната на кръста му. Беше се привел, все едно бе болен. Щеше да се случи нещо ужасно, щом Дона, който обикновено се радваше на чуждото нещастие — се страхуваше. Държеше мрежа от кожени каишки, нещо като хамут, какъвто досега не бях виждала.

Адаир ме остави на пода.

— Приготви я — каза той на Дона, който започна да сваля потните ми окървавени дрехи. Адаир зад него също започна да се съблича. Когато останах напълно гола. Дона ми сложи хамута. Беше кошмарно приспособление, което изкриви тялото ми в неестествена поза, в която бях напълно беззащитна. Ръцете ми бяха вързани на гърба, а главата ми извита до такава степен, че вратът ми всеки момент щеше да се счупи. Дона въздъхна, докато закрепяше каишките, но не ги отпусна. Адаир се надвеси над мен заплашително. Намерението му бе ясно.

— Дойде време да те науча на подчинение. Надявах се за твое добро да не се налага. Но се оказа, че съдбата ти била друга…

Той млъкна, после продължи:

— Всеки трябва да бъде наказан веднъж, за да знае какво ще се случи, ако пак се опита да избяга — мушна пръсти в косата ми и приближи лицето си към моето. — И помни това, когато се върнеш в родния си град при семейството си и твоя Джонатан: където и да отидеш, винаги ще те намеря. Не можеш да ми избягаш.

— Момичето… — опитах се да кажа през слепените си от засъхнала кръв устни.

— Това не е заради момичето, Ланор. Макар че трябва да се научиш да приемаш случващото се в къщата ми и да участваш в него. Това е, защото ми обърна гръб и се отказа от мен. Не мога да го позволя. Особено на теб. Не го очаквах точно от теб…

Предпочете да си спести останалите думи, но аз знаех какво има предвид. Не искаше да съжалява, че ми е дал част от сърцето си.

Няма да разказвам какво се случи с мен в тази стая. Нека запазя поне тази тайна и скрия подробностите за унижението ми. Достатъчно е да спомена, че беше най-ужасното изпитание, на което някога съм била подлагана. Не само Адаир ме измъчваше, той включи и Дона, макар да беше ясно, че е против волята на италианеца. Дадоха ми да опитам от дяволските мъки, за които Джуд ме бе предупредил, получих урок, че като изкушаваш Сатаната, се излагаш на огромен риск. Тази любов, ако изобщо може да се нарече така, никога не е сладка. Накрая разбираш какъв е истинският й вкус: сярна киселина, отрова, която изливат в гърлото ти.

Бях почти в безсъзнание, когато приключиха с мен. Отворих леко очи и видях как Адаир вдига дрехите си от земята. Лъщеше от пот, а тъмните му къдрици бяха полепнали по врата. Дона си бе облякъл робата и пълзеше на четири крака, блед и разтреперан, сякаш всеки миг щеше да повърне. Адаир прокара пръсти през мократа си коса, след това кимна към Дона:

— Качете я горе и накарай някой да я измие — каза той, преди да излезе.

Примигнах, когато Дона заразкопчава каишките. Те се бяха врязали в кожата ми и бяха оставили десетки кървави рани, които се отвориха, когато с тях се отлепиха коричките им. Той хвърли ужасното приспособление на пода — то остана там във формата на човешко тяло — и ме взе на ръце. Никога преди не го бях виждала да проявява такава нежност. Занесе ме в стаята с медната вана, където ме чакаше Алехандро с кофи топла вода. Той ме изми внимателно, избърса кръвта и другите течности, но аз едва понасях докосването му и не спирах да плача.

— Аз съм в ада, Алехандро. Как да продължа да живея?

Той хвана ръката ми и я попи с кърпа.

— Нямаш избор. Сигурно е добре да знаеш, че всички сме минали през това, всеки един от нас. Случилото се с теб не е срамно, не и сред нас.

Докато ме миеше, раните ми вече заздравяваха, малките прорези изчезваха и синините пожълтяваха. Той ме подсуши и ме уви в чист халат. Постави ме на леглото и се настани до мен, като не ми позволи да се отдръпна.

— Какво следва? — попитах аз, вплела пръсти в неговите.

— Нищо. Всичко ще продължи постарому. Трябва да се опиташ да забравиш какво се случи днес с теб, но не и поуката от него. Никога не забравяй поуката.

 

 

Нощта, преди да тръгна за Бостън, беше ужасна. Исках да остана сама с тревогите си, но Адаир настоя да легна при него. Излишно е да казвам, че вече изпитвах ужас от него, но той не обърна никакво внимание на промяната в поведението ми. Предполагам, че беше свикнал с тези реакции у членовете на свитата си и очакваше, че с времето ще го преодолея. Или не му пукаше, че бе разрушил доверието ми в него. Спомних си съвета на Алехандро и се държах, все едно нищо не се бе случило, опитвах се да бъда същата като преди.

Адаир беше пил много, вероятно за да забрави защо бях станала толкова плаха пред него. Пуши наргиле, докато упойващият дим изпълни цялата стая. Тази нощ аз бях разсеян и отсъстваш партньор в леглото. Мислех само за това, което щях да сторя с Джонатан. Щях да го осъдя да прекара цяла вечност с този побъркан човек. Джонатан не го заслужаваше, но и аз не го бях заслужила с нищо.

Не бях измислила и какво да кажа на семейството си, когато се върна в Сейнт Андрю. Бях изчезнала от живота им, след като избягах от пристанището преди година. Със сигурност бяха питали в манастира и в корабната компания, откъдето са им казали, че съм пристигнала в Бостън и просто съм изчезнала. Дали се надяваха, че съм още жива и съм избягала от срам и за да запазя бебето? Дали са поискали полицията в Бостън да ме търси, но после са се отчаяли, че съм била убита? Дали са ми направили фалшиво погребение в Сейнт Андрю? Не, баща ми не би позволил да се отдадат така на чувствата си. Сигурно майка ми и сестрите ми бяха погребали мъката дълбоко в себе си и я носеха като огромен камък близо до сърцето си. Ами Джонатан? Какво ли си мисли, че се е случило с мен? Сигурно ме смята за мъртва, ако изобщо се сеща за мен. В очите ми нахлуха сълзи. Няма начин да не мисли за мен от време на време. Аз бях жената, която го обичаше най-силно от всички!

Но трябваше да приема, че за всички в Сейнт Андрю съм мъртва. С времето оцелелите се примиряват със смъртта на любимите си хора. Скърбят седмици или месеци, но накрая споменът остава в миналото и те се връщат към него рядко, като към любима играчка от детството, на която попадаш случайно в мансардата. Погалваш я с любов, но след това отново я оставяш.

Събудих се по тъмно сутринта, потна и разрошена от неспокойния сън. Корабът щеше да отплува със сутрешния прилив и трябваше да съм на пристанището преди изгрев-слънце. Когато се наведох, за да си вдигна бельото изпод леглото, видях главата на Адаир върху възглавницата. Май ще се окаже вярно, че дори демоните приличат на ангели, когато спят доволни и неподвижни. Очите му бяха затворени, дългите му мигли стигаха чак до бузите; косата му се спускаше по раменете на тъмни лъскави букли; заради рядката брада приличаше на юноша. Не изглеждаше като човек, способен на нечовешки жестокости.

Главата ме болеше от дима на наргилето. Щом на мен ми бе толкова зле, Адаир сигурно беше почти в кома. Вдигнах ръката му и я пуснах. Падна като отсечена. Нито изсумтя, нито се размърда под завивките.

Тогава ми хрумна нещо извратено. Спомних си малкия сребърен мускал, в който държеше еликсира на живота, магическата капка, която ме бе променила завинаги. +Вземи го+, каза един глас в главата ми, в този мускал се корени силата на Адаир. Това е шансът ти да му върнеш за злините. Открадни му силата и я занеси в Сейнт Андрю.

С тази течност можех да свържа Джонатан с мен така, както аз бях свързана с Адаир. Когато това ми хрумна, усетих, че ми се повръща. Никога не бих могла да го направя, да превърна някого в това, което бях аз.

Вземи отварата, за да си върнеш на Адаир. Това е неговата магическа сила. Представи си в каква паника ще изпадне, когато осъзнае, че я няма!

Исках да му върна за това, което ми стори в мазето. Мразех се, че изпълнявам негова поръчка, че съм принудена да осъдя любимия си на цяла вечност с това чудовище. Най-много от всичко исках да си отмъстя на Адаир.

Предпочитам да смятам, че бях обладана от сила, много по-мощна от здравия ми разум. Станах внимателно от леглото, тръгнах съвсем тихо боса по пода. Облякох един от халатите на Адаир и огледах стаята. Къде би могъл да бъде мускалът? Бях го видяла само в онзи ден и никога след това.

Отидох в гардеробната. Да не би да е в кутията с шивашките принадлежности или при бижутата, скрит сред пръстените и иглите за вратовръзки? Може би пъхнат в пантоф, който Адаир рядко обува? Бях коленичила и опипвах редиците с обувки, когато осъзнах, че той никога не би държал нещо толкова ценно там, където камериерът му може да го намери и прибере. Или винаги го носеше със себе си — а аз го бях виждала много пъти чисто гол без следа от мускала — или го бе оставил на тайно място, където никой не би го търсил. Където никой не би посмял да провери.

Със свещ в ръка се измъкнах от стаята и поех по слугинските стълбища към мазето. Минах през влажните подземни коридори, които миришеха на застояла вода, прокарах длан по дебелите каменни стени. Забавих крачка, когато наближих стаята, в коя го никой не влизаше и от която всички се бояха. Блъснах издрасканата врата и стъпих на мръсния под, на който съвсем скоро бях лежала окървавена.

Затаих дъх, отидох на пръсти до единствения сандък в далечния край и повдигнах капака му. Вътре лежеше омразното приспособление, кошмарният хамут, по който още имаше от моята пот и който още пазеше формата на тялото ми. Замалко да изпусна капака, когато го видях, но потиснах страха си. И тогава забелязах малко вързопче.

Пресегнах се и взех носната кърпа, сгъната като малка възглавничка. Разгънах единия край и открих… мускала. Под светлината на свещта сребърният съд искреше като играчка от коледна елха, със същия приглушен блясък. Светлината сякаш зловещо пулсираше като някакво предупреждение. Но бях стигнала твърде далеч и нямах намерение да отстъпвам. Мускалът беше мой. Стиснах юмрука си около него, притиснах го до сърцето си и се измъкнах от подземието.