Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (16)

15.

След няколко дни корабът приближи бостънското пристанище. Акостирахме следобед, но аз изчаках на палубата да падне мрак. Беше тихо, останалите пътници бяха слезли веднага щом доближихме сушата, а по всичко личеше, че и повече то от товарите са вече на брега. Моряците, или поне тези, които помнех по физиономия, не се виждаха никъде, сигурно вече преоткриваха благините на живота на твърда земя в някоя от близките до пристанището кръчми. Ако съдех по броя им, те бяха неотделима част от корабния бизнес, дори по-важна от дърводобива и производството на платна.

Бяхме пристигнали много по-рано, отколкото се очакваше по график, но беше въпрос на време да уведомят манастира и да пратят някой да ме вземе. Всъщност капитанът ме изгледа няколко пъти с любопитство, когато ме видя да се разхождам по палубата, сигурно се е зачудил защо още не съм слязла. Дори предложи да ми намери транспорт, ако не съм сигурна къде точно отивам.

Не исках да ходя в манастира. Представях си го като нещо средно между работилница и затвор. Той беше моето наказание, мястото, на което трябваше да се „поправя“ с всички възможни средства, да се излекувам от любовта си към Джонатан. Как бих могла да позволя подобно нещо? Освен това се боях да тръгна сама.

В Бостън се чувствах сто пъти по-несигурна, отколкото в Камдън. Градът ми изглеждаше огромен и претъпкан. Как щях да се оправя? Към кого да се обърна за помощ, за подслон, особено пък в моето положение? Изведнъж се почувствах като невежо селско момиче от дивата гора, извадено от естествената си среда.

Страхът и нерешителността ме спираха да напусна кораба, но накрая мисълта, че мога да загубя детето си, ме накара да сляза. Предпочитах да спя по мръсните улици и да си изкарвам прехраната, като мия подове, отколкото да оставя някой да ми вземе бебето.

Като насън тръгнах през Бостън само с малката си торбичка на рамо и изоставих куфара на пристанището. Надявах се да си го взема после, когато намеря къде да живея. И то ако от манастира не го приберяха от мое име, когато откриеха, че съм изчезнала.

Макар че изчаках да мръкне, преди да се измъкна от кораба, пак бях изненадана и уплашена от стълпотворението. Хората излизаха от кръчмите, тълпяха се по тротоарите или пътуваха с файтони. Каруци, натоварени с бурета и кутии колкото ковчези, се движеха по оживените улици. Разминавах се с други пешеходци и коли и не можех да проумея разположението на града. След петнайсет минути вече не бях способна да кажа в каква посока се намира пристанището.

Бостън вече ми се струваше безрадостно и сурово място: стотици хора минаваха покрай мен в онази нощ, но никой не забеляза ужасеното ми изражение, изгубения поглед и безцелното ми мотаене. Никой не ме попита дали имам нужда от помощ.

Мракът се сгъсти до пълна тъмнина. Уличните лампи грейнаха. Движението понамаля и хората се забързаха към домовете си, а магазинерите започнаха да пускат пердетата на витрините и да заключват вратите. В гърдите ми отново избуя паника: къде щях да спя тази вечер? А и следващата, и по-следващата?

Не, казах си, не бива да мисля толкова напред, иначе ще изпадна в отчаяние. Достатъчно бе да се съсредоточа върху първата нощ. Трябваше ми добър план, иначе щях да започна да съжалявам, че не съм отишла в манастира. Отговорът беше странноприемница или хан. Възможно най-евтините, помислих си аз, докато премятах в ръцете си останалите ми монети. Изглежда, че се бях озовала в жилищен квартал. Опитах се да си спомня къде беше последната обществена сграда, покрай която бях минала. Дали не беше по-близо до пристанището?

Може и така да беше, но не се осмелявах да се върна назад, защото само щях да потвърдя опасенията си, че не знам какво правя и сама съм се поставила във възможно най-лошото положение. Не бях сигурна откъде бях дошла. Психологически бе най-добре да продължа напред.

Бях толкова объркана, че стоях насред улицата и обмислях следващия си ход. Ако бях в някоя по-оживена част на града, движението щеше да ме смаже. Трябваше ми минута, за да осъзная, че до мен е спрял файтон и кочияшът ми маха да се отстраня.

— Госпожице! Ей, госпожице! — чух глас отвътре. А и файтонът си го биваше, много по-изискан от всички груби селски каруци, които бях виждала. Тъмното му дърво светеше и всички детайли бяха много умело и фино изработени. Теглеха го два едри жребеца, нагласени като циркови коне. Хамутите им обаче бяха черни като на погребален впряг.

— Говорите ли английски?

На прозореца на файтона се появи мъж с модна тривърха шапка, украсена с алени пера. Беше блед и рус, с издължено аристократично лице, но устните му бяха нацупени, сякаш беше вечно недоволен. Вдигнах поглед към него и се изненадах, че такъв красив непознат се обръща към мен.

— О, нека опитам аз — каза женски глас от файтона. Той се отдръпна и на прозореца се появи дама. Ако мъжът с шапката беше блед, то нейната кожа бе направо прозрачна. Носеше светлокафява рокля от копринена тафта и сигурно заради контраста с нея лицето й изглеждаше толкова безкръвно. Беше красива, но плашеща, с остри зъби зад разтегнатите в неискрена усмивка устни. Очите й бяха много бледосини. Тя също носеше шапка с украса, килната дръзко, а под нея се виждаше пригладена по черепа коса с цвят на лютиче.

— Не се страхувай — каза ми тя, преди дори аз да си дам сметка, че съм уплашена. Отстъпих, когато дамата отвори вратата и слезе на улицата. Богатата й пола от твърда материя шумолеше, когато се движеше. Носеше най-красивата рокля, която някога бях виждала — украсена с миниатюрни воланчета и панделки плътно прилепнала по тънката й като на оса талия. На ръце си имаше черни ръкавици. Пресегна се бавно към мен, сякаш за да прогони уплашено куче. До мъжа с шапката се появи друг господин, който се надвеси през прозореца на файтона.

— Добре ли сте? На мен и приятелите ми ни се стори, че сте се изгубили.

Усмивката й стана малко по-топла.

— Аз… ами… — заекнах, засрамена, че някой ме с разкрил, но в същото време отчаяно копнееща за помощ и човешка топлота.

— Нова ли сте в Бостън? — попита ме вторият мъж във файтона, без да слиза. Той изглеждаше много по-мил от първия, беше смугъл, с изключително топли очи и излъчваше дружелюбност, която будеше доверие.

Кимнах.

— И няма къде да отседнете? Простете любопитството ми, но ми приличате на сираче. Бездомно, без приятели.

Жената ме погали по ръката, докато той произнасяше тези думи.

— Благодаря за загрижеността. Може би ще ме упътите към най-близката странноприемница — започнах аз, като премята торбичката си в ръце.

Тогава високият надменен мъж слезе от файтона и взе багажа ми.

— Ще направим нещо по-добро. Ще ви подслоним. За тази вечер.

Жената ме хвана за ръката и ме поведе към колата.

— Отиваме на празненство. Обичате празненствата, нали?

— Аз… ами не знам — заекнах пак. Всичките ми сетива ме предупреждаваха да внимавам. Как бе възможно трима богаташи да се появят отникъде и да ме спасят? Изглеждаше ми съвсем нормално, дори добродетелно да съм скептична.

— Стига глупости. Как може да не знаете дали обичате празненствата? Всички обичат празненствата. Ще има храна, много пиене, забавления. И накрая ще ви чака топло легло.

Надменният мъж качи торбата ми във файтона.

— Освен това имате ли по-добро предложение? Да не би да предпочитате да спите на улицата? Не ми се вярва.

Беше прав и като пренебрегнах интуицията си, реших, че нямам друг избор, освен да им се подчиня. Дори убедих сама себе си, че случайната ни среща е истински късмет. Тя реши проблема с всичките ми нужди, поне за този момент.

И тримата бяха скъпо облечени и от това логично следваше, че са богати. Едва ли смятаха да ме оберат. Не ми приличаха и на убийци. Ала защо с такава готовност водеха непозната на празненство това за мен беше пълна мистерия. Но ми се стори рисковано да подлагам на прекалено съмнение късмета си.

Пътувахме в напрегнато мълчание няколко минути. Седях между жената и дружелюбния тъмнокос мъж и се опитвах да не забелязвам как русият ме обхожда с поглед. Когато вече не успях да сдържа любопитството си, попитах:

— Извинете, но защо поискахте да присъствам на празненството? Домакинът няма ли да се подразни заради неочаквана гостенка?

Жената и надменният господин изсумтяха, сякаш току-що бях казала някаква шега.

— О, не се тревожете за това. Домакинът е наш приятел и сме сигурни, че се радва, когато посреща красиви млади жени — каза русият и пак изсумтя. Дамата удари ветрилото си върху опакото на дланта си.

— Не обръщайте внимание на тези двамата — каза тъмнокосият. — Забавляват се за ваша сметка. Имате думата ми, че сте напълно добре дошла. Както вече казах, нуждаете се от подслон за тази нощ и предполагам, че искате да забравите грижите си поне за една вечер. Може би там ще намерите и още нещо, което ви е необходимо — каза той толкова мило, че аз омекнах. Бяха ми необходими много неща, но най-вече имах нужда да му се доверя, че знае кое е най-добро за мен, когато аз самата не знаех.

Продължихме по улиците в тъмното. Аз непрекъснато надничах през прозореца и се опитвах да запомня маршрута. Бях като приказна героиня, на която може да й се наложи да намери обратния път към дома. Чиста загуба на време. Нямаше никаква надежда да се върна там, откъдето бяхме тръгнали, не и в състоянието, в което бях.

Накрая файтонът спря пред огромен палат от тухла и камък, осветен като за празненство. Беше толкова величествен, че дъхът ми спря. Но очевидно гостите още не бяха пристигнали. Вътре не се забелязваше никакво движение, нямаше мъже и жени във вечерни облекла, нито други файтони, спрели на улицата.

Лакеите отвориха вратите на палата и жената ни поведе, все едно беше стопанка на дома, като през това време си свали ръкавиците, издърпвайки ги пръст по пръст.

— Къде е той? — сопна се тя на иконома в ливрея.

Той извъртя очи към тавана.

— Горе, госпожо.

Докато се качвахме по стълбите, притеснението ми започна да расте. Ето ме тук, облечена във вехта, ушита у дома рокля. Смърдях на кораб и морска вода, а косата ми бе рошава и солена. Погледнах към краката си и простите си селски обувки, изцапани с кал от улиците, които бяха започнали да се разпадат от носене.

Докоснах жената по ръката.

— Не биваше да идвам. Не съм във вид за празненство. Дори не ставам за кухнята на такава изискана къща. Ще си тръгвам…

— Ще останеш, докато не ти разрешим да си ходиш — обърна се тя и заби нокти в ръката ми, а аз затаих дъх от болка. — Престани да се държиш като лигла и върви с нас. Гарантирам ти, че тази вечер добре ще се забавляваш.

Тонът й ми подсказа, че моето забавление е последното, за което я е грижа. Четиримата влязохме през двойна врата в спалня, голяма колкото цялата ни къща в Сейнт Андрю.

Жената ни поведе право към гардеробната, където видях мъж, застанал с гръб към нас. Той очевидно беше господарят на къщата — до него имаше камериер, който му прислужваше. Господарят бе облечен в яркосини кадифени панталони и бели копринени чорапи, на краката му имаше изискани пантофи. Носеше риза, обточена с дантела, и жилетка в тон с панталоните. Не си беше сложил сакото, затова видях ясно истинското му телосложение, без триковете на шивачите, които водеха до зрителни измами. Не беше толкова висок и атлетичен като Джонатан — моят идеал за мъж — но въпреки това имаше великолепна физика. Широк гръб и широки рамене като на дървосекачите в Сейнт Андрю, беше мощен и мускулест. След това се извърна, а аз се опитах да прикрия изненадата си.

Беше много по-млад, отколкото бях очаквала, вероятно малко над двайсет, само с няколко години по-възрастен от мен. И беше красив по непознат за мен начин, имаше леко диво излъчване. Кожата му бе смугла, каквато не бях виждала никога в градчето ни, населено с потомци на шотландци и скандинавци.

Тъмните му мустаци и брада покриваха широка челюст и по всичко личеше, че не растяха там отдавна. Но най-странни бяха очите му — черни като маслини, със сиви и златисти точици. Бяха красиви като два скъпоценни камъка, но пък погледът им беше хипнотизиращ като на вълк.

— Доведохме ти още едно забавление за празненството — съобщи му жената.

Усетих очите му физически върху себе си, все едно бяха ръце. Сякаш само след един негов поглед вече нямах никакви тайни от него. Гърлото ми пресъхна и коленете ми омекнаха.

— Това е нашият домакин — долетя през рамото ми гласът на жената. — Направи реверанс, глупачко. Стоиш пред кралска особа. Това е граф Сел.

— Казвам се Адаир — протегна ми той ръка, сякаш за да ме спре да се поклоня. — В Америка сме, Тилде. Доколкото знам, американците не искат кралски особи в страната си и не правят реверанси пред никого. Не бива да очакваме да ни се покланят.

— Току-що сте пристигнали в Америка? — незнайно как намерих кураж да го заговоря.

— Преди две седмици.

Пусна ръката ми и се обърна към камериера си.

— От Унгария — добави ниският тъмен мъж. — Знаете ли къде е?

Главата ми се завъртя.

— Не, боя се, че не знам.

Още сумтене и смях отекнаха зад гърба ми.

— Не е важно — сопна се Адаир, господарят на къщата, на по-нискостоящите. — Не можем да очакваме всички да знаят къде е родината ни. А домът ни всъщност е по-далеч от милите по вода и земя, които оставихме зад гърба си. Той е в друг свят. Затова дойдох тук — тук е нов свят.

Той направи жест с ръка към мен.

— Имате ли си име?

— Ланор.

— Оттук ли сте?

— От Бостън ли? Не, пристигнах днес. Семейството ми… — млъкнах, защото усетих буца в гърлото си — … живее в Мейн, на север. Чували ли сте за тази територия?

— Не — отвърна той.

— Значи сме квит.

Нямам представа откъде намерих смелост да се пошегувам.

— Сигурно е така.

Той остави камериера да нагласи вратовръзката му, като ме изгледа с любопитство, преди да се обърне към другите трима.

— Не стойте така — каза. — Пригответе се за празненството.

Заведоха ме в друга стая, която бе пълна с куфари. Отвориха капаците им и започнаха да ровят, докато намериха подходящи за мен дрехи — хубава червена памучна рокля и чифт копринени пантофки. Не си отиваха много, но въпреки това бяха най-изящните дрехи и обувки, които някога бях носила. Поръчаха на слуга веднага да приготви вана и ми наредиха да се измия старателно, но бързо.

— Ще изгорим това — каза русият и кимна към домашно шитите ми дрехи, които лежаха захвърлени на пода.

Преди да ме оставят да се изкъпя, зловещата руса жена пъхна в ръката ми бокал, в който се плискаше ароматно червено вино.

— Изпий го — каза тя. — Сигурно си жадна.

Пресуших чашата на две глътки.

Когато излизах от банята, вече знаех, че във виното е имало опиати. Подът и стените сякаш се местеха и трябваше да мобилизирам всичките си сили, за да стигна до залата. Гостите вече бяха започнали да пристигат, бяха предимно добре облечени мъже с перуки и маски, които закриваха лицата им. Тримата бяха изчезнали и ме бяха оставили сама.

Бях напълно зашеметена, бродех от стая в стая и се опитвах да разбера какво става, а около мен се вихреше разюздана вакханалия. Спомням си, че мярнах хора, играещи карти в огромна стая. Покрай масите бяха насядали по четирима-петима мъже и се смееха или проклинаха на висок глас, докато хвърляха монети по плотовете. Продължих да обикалям, влизах хаотично от стая в стая. Всеки път, когато влизах, олюлявайки се, в някое помещение, непознат се опитваше да ме хване за ръката, а аз се дърпах и бягах с всички сили, макар да бях напълно дезориентирана.

Започнах да халюцинирам. Бях убедена, че сънувам и че в съня си се виждам в лабиринт. Никой не разбираше какво му говоря. От устата ми излизаха непонятни думи, а и никой не искаше да ме слуша. Нямаше измъкване от зловещото празненство, не виждах как да изляза на относително по-безопасната улица. Усетих как до лакътя ми се допря длан и припаднах.

Когато се събудих, лежах на някакво легло по гръб и почти се задушавах от тежестта на мъжа върху мен. Лицето му бе неестествено близо до моето, топлият му дъх изгаряше лицето ми. Потръпнах, но той продължаваше упорито да се блъска в мен. Чух се как стена и викам от болка, но болката сякаш бе извън тялото ми, притъпена от опиатите. Инстинктивно знаех обаче, че по-късно ще я изпитам с пълната й сила. Опитах се да извикам за помощ и потна ръка покри устата ми. Солените й пръсти се пъхната между устните ми.

— Тихо, кукло — изръмжа човекът върху мен с полузатворени очи. През рамото му видях, че ни наблюдават. Маскирани мъже седяха на столове, придърпани към леглото. Държаха чаши, смееха се и насърчаваха този върху мен. В средата на групата, преметнал крак връз крак, седеше домакинът. Графът. Адаир.

Стреснах се и се събудих. Бях върху голямо легло в тъмна и тиха стая. Минималното движение, с което излязох от унеса, разтърси от болка цялото ми тяло. Чувствах се изкормена, разчекната, ранена до кръв и схваната навсякъде. Бях безчувствена от кръста надолу. Стомахът ми гореше, препълнен с отрова. Лицето и устата ми бяха подпухнали, устните сухи и напукани. Знаех какво се бе случило с мен, болката бе доказателството, от което имах нужда. Сега само трябваше да оцелея.

Тогава го видях да лежи до мен в леглото. Адаир. Лицето му беше почти блажено в съня. Доколкото виждах, беше гол и покрит от кръста надолу с чаршаф. Гърбът му бе обърнат към мен и по него имаше стари белези, които говореха за ужасен побой преди време.

Наведох се през ръба на леглото, стиснах дюшека и повърнах на пода. Напъните ми събудиха домакина. Той простена, имаше махмурлук, поне така ми се стори. Вдигна ръка към слепоочието си. Златистозелените му очи примигнаха несигурно.

— Мили боже, все още си тук — каза ми той.

Хвърлих се гневна към него и вдигнах юмрук, за да го ударя, но той ме бутна лениво със силната си ръка.

— Не ставай глупава — предупреди ме, — иначе ще те скърша като съчка.

Спомних си задругите млади мъже и жени, които бях видяла предната вечер.

— Къде са? Къде са останалите? — попитах аз.

— Взели са си парите и са си тръгнали, предполагам — промърмори Адаир и прокара пръсти през рошавата си коса. Сбърчи нос, когато надуши повърнатото. — Доведи някой да почисти това — каза той, докато ставаше от леглото.

— Не съм ти слугиня. И не съм… — търсех дума, която не знаех, че съществува.

— Не си проститутка?

Той взе одеяло от леглото и го уви около тялото си.

— Но не си и девица.

— Това не означава, че искам да бъда упоявана и похищавана от група мъже.

Адаир не каза нищо. Придържайки одеялото около себе си, тръгна към вратата и извика на слугите. След това се обърна с лице към мен.

— Значи мислиш, че съм се отнесъл зле с теб? И какво смяташ да направиш? Можеш да разкажеш на някой полицай и той ще те затвори за проституция. Затова ти предлагам да си вземеш заплащането, да се наядеш при готвача и да си тръгнеш.

Наклони глава и ме огледа още веднъж.

— Ти си онази, която Тилде намери на улицата, която няма къде да отиде. Е… никой не може да каже, че не съм щедър. Можеш да останеш няколко дни при нас. Почини си и се ориентирай какво да правиш, ако искаш.

— И няма да се наложи да си заработя вечерята като предната вечер? — политах язвително.

— Не е ли много нагло да ми говориш така? Съвсем сама на този свят, никой не знае, че си тук, мога да те изям като малко зайче, сготвено на яхния. Това не те ли плаши поне малко?

Той ми се ухили, но в усмивката му личеше одобрение.

— Ще видим какво ще ни хрумне.

Потъна в един диван и се уви с одеялото. Макар да беше аристократ, имаше обноски на грубиян.

Опитах се да стана и да си потърся дрехите, но ми прилоша и стаята се завъртя. Паднах обратно на леглото. Тогава дойде слуга с парцали и кофа. Не ми обърна никакво внимание, а коленичи и започна да чисти повръщаното. Чак тогава усетих болезнено пулсиране в корема си, просто още един щрих към океана от болка, в който плувах. От главата до петите бях издрана, насинена и разранена. Болката вътре в мен без съмнение бе причинена по същия начин като болката на повърхността — от ръцете на дивак.

Смятах да избягам от палата, дори ако трябваше да се влача на четири крака. Но не успях дори да се отдалеча от леглото. Строполих се от изтощение.

Щяха да минат месеци, преди да напусна тази къща.