Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (41)

40.

Бостън, 1819 година

Същата вечер излязохме, това беше първата нощ на Джонатан в Бостън. Събитието беше скучно — концерт с пиано и неизвестен певец — но въпреки това не ми се струваше добра идея да го извеждаме, когато е още в шок и умът му е неспокоен. Тайнствеността бе любимото нещо на Адаир — беше успял да ни го внуши с разкази за подозрения във вещерство, спасяване на косъм от разгневени тълпи, бягство на кон по лунна светлина и изоставяне на богатство, събирано с десетилетия. А кой знае какво можеше да каже Джонатан в такова състояние. Но не успях да разубедя Адаир и той ни прати да претърсим сандъците за вечерен костюм. Накрая взе разкошния фрак на Дона (Джонатан бе висок колкото него, но по-широк в раменете) и накара една от слугините да се труди като роб няколко часа, за да го преправи. А в това време ние се пудрехме, парфюмирахме и обличахме, за да сме готови да запознаем новия член на домакинството с града.

Само че той не можеше да ползва собствената си самоличност.

— Запомни, представяй се с друго име — обясни му Адаир, докато слугите ни помагаха да си облечем наметалата и шапките под полилея във фоайето. — Не можем да позволим до малкото ти селце да стигне слух, че Джонатан Сейнт Андрю е видян в Бостън.

Причината беше очевидна: семейството на Джонатан щеше да го търси. Рут Сейнт Андрю нямаше да приеме мистериозното изчезване на сина си. Щеше да накара да претърсят целия град, гората и реката. Когато през пролетта снегът се стопи и въпреки това трупът му не бъде открит, тя ще заключи, че Джонатан е заминал, и ще хвърли дори още по-голяма мрежа, за да го намери. Не можехме да оставяме следи, които биха я довели до нашия праг.

— Защо настояваш да го изведем тази вечер? Защо не го оставим да си почива? — попитах аз Адаир заядливо, докато се качвахме във файтона. Той ме погледна, все едно бях бавноразвиваща се или досадно хлапе.

— Защото не искам да се свие на тъмно в стаята си и да мисли за това, което е оставил зад гърба си. Искам да се радва на света.

Усмихна се на Джонатан, който се взираше мрачно пред прозореца на файтона и не забелязваше дори ръката на Тилде, която провокативно го опипваше по коляното. Нещо в отговора на Адаир не ми се връзваше, а се бях научила да се доверявам на инстинктите си, за да познавам кога ме лъже. Той искаше да покаже Джонатан, но не можех да разбера защо.

Файтонът ни закара във висока величествена къща недалеч от парка Бостън Комън — дома на юрист, чиято съпруга се беше побъркала по Адаир или по-скоро по това, което той олицетворяваше: европейската аристокрация и изисканост (сама ако знаеше, че приема в дома си сина на скитник, чиито ръце бяха изцапани с кръв и имаха кал под ноктите). Съпругът й заминаваше за фермата им на запад от града, когато жена му организираше такива празненства, и по-добре, защото щеше да получи удар, ако разбереше какво се случва в дома му и как тя харчеше парите му.

Освен че висеше на ръката на Адаир през по-голямата част от вечерта, съпругата на юриста се опитваше да събуди интереса му към дъщерите си. Въпреки че Америка наскоро бе извоювала независимостта си и бе предпочела демокрацията пред монархията, някои все още се опияняваха от кралските особи и тази жена вероятно тайно мечтаеше да омъжи една от дъщерите си за някой мъж с титла. Очаквах, когато пристигнем, тя да се спусне върху Адаир в роклята си от тафта и да започне да му прави реверанси, а след това да настани дъщерите си близо до графа, за да може той да им наднича в деколтетата, без да се мъчи.

Когато Джонатан влезе в балната зала, настъпи тишина, а после хората зашушукаха. Няма да е пресилено, ако кажа, че всички очи бяха обърнати към него. Тилде го бе хванала под ръка и го поведе към Адаир, който разговаряше с домакинята.

— Позволете да ви представя — започна Адаир и обяви на жената на юриста фалшивата самоличност на Джонатан: Джейкъб Мур, често срещано и обикновено име. Тя вдигна глава и остана безмълвна. — Той е мой американски братовчед, можете ли да повярвате? — прегърна Адаир приятелски Джонатан през шията. — Майките ни са от един род в Англия. Далечен клон на моето семейство…

Адаир млъкна, защото стана ясно, че за първи път, откакто бе пристигнал в Америка, никой не го слуша.

— Отскоро ли сте в Бостън? — попита домакинята Джонатан, без да откъсва очи от лицето му. — Защото щях да помня, ако съм ви виждала преди.

Стоях до масата с пунша заедно с Алехандро и гледах как Джонатан се мъчи с обясненията и се налага Адаир да го спасява.

— Предполагам, че няма да останем дълго тук тази вечер — казах аз.

— Няма да е толкова лесно, колкото си мислеше Адаир — посочи ги с чашата си Алехандро. — Това лице не може да се скрие. Ще се разчуе, може да стигне даже чак до проклетото ти село.

Но имаше и по-голям проблем. Това си мислех, докато гледах Джонатан и Адаир. Жените не се тълпяха около европейския аристократ, а около високия непознат. Зяпаха го иззад ветрилата си; заставаха с пламнали лица до него и чакаха да ги представят. Бях виждала и преди подобни изражения и осъзнах, че това никога няма да се промени. Където и да отидеше Джонатан, жените се опитваха да го обсебят. Дори да не ги насърчаваше, те пак го преследваха. Състезанието и в Сейнт Андрю беше достатъчно тежко, но от сега нататък Джонатан никога нямаше да бъде само мой. Винаги щях да го деля.

В онази вечер Адаир с радост остави Джонатан да бъде център на внимание и следеше внимателно реакциите на гостите. Но аз се чудех докога щеше да продължи това. Той не беше от хората, които живеят в чужд свят, и досега не бе имал конкурент за мястото си на звезда. Джонатан нямаше избор.

— Боя се, че скоро ще си имаме неприятности — промърмори Алехандро.

— Край Адаир винаги има неприятности. Въпросът винаги е само един колко ще са големи.

Останахме по-дълго, отколкото очаквах. Нощта бе започнала да се предава пред моравите отблясъци на зората, когато се прибрахме в къщата изтощени и смълчани. Забелязах, че Джонатан е успял въпреки всичко да излезе малко от черупката си. Бузите му бяха силно зачервени (прекалено много пиене?) и определено не беше напрегнат като преди.

Изкачихме стълбите мълчаливо, шумът от стъпките ни по мраморните стъпала отекваше в голямата празна къща. Тилде дръпна Джонатан за ръката и се опита да го заведе в стаята си, но той се измъкна от нея и поклати глава. Един по един всички изчезнаха зад богато украсените врати на спалните си и останахме само Джонатан, Адаир и аз. Точно се канех да придружа Джонатан до стаята му, да му кажа няколко ободрителни думи и ако имам късмет, да бъда поканена да го стопля под завивките, когато една ръка се обви около талията ми и ме спря. Адаир ме придърпа към себе си пред очите на другия мъж и прокара свободната си ръка по тялото ми. Изрита вратата на стаята си.

— Ще се присъединиш ли към нас? — попита той и намигна. — Ще направим тази нощ незабравима, за да отпразнуваме пристигането ти. Ланор е напълно способна да задоволи и двама ни. Вършила го е много пъти преди. Трябва да я видиш. Има талант да прави любов с двама мъже едновременно.

Джонатан пребледня и отстъпи назад.

— Не? Е, тогава друг път. Като си починеш. Лека нощ — каза Адаир и ме дръпна след себе си. Посланието му беше напълно ясно — аз бях курва. Така искаше да убие топлите чувства на Джонатан към мен. Осъзнах, че съм била пълна глупачка да подценявам способностите му за това. Зърнах шокираното и наранено лице на Джонатан, преди вратата да се тресне.

 

 

Сутринта събрах дрехите си в ръце и само по бельо и боса застанах пред спалнята на Джонатан. Заслушах се за някакви признаци, че се е събудил. Копнеех силно да чуя рутинните звуци на сутрешния му ритуал — шумолене на чаршафите, плискане на вода — като че ли това щеше да ми даде усещането, че всичко е наред.

Нямах представа дали можех да се изправя лице в лице с него. Исках да го видя, като дете, което търси одобрение от родител, след като е било наказано, ала нямах кураж да почукам. Но и нямаше нужда: вътре беше напълно тихо и като се има предвид колко тежък бе за него предния ден, сигурно щеше да спи двайсет и четири часа.

Измих се в стаята си, облякох се с чисти дрехи и слязох долу с надеждата, че въпреки ранния час слугите ще са приготвили кафе. За моя изненада заварих Джонатан да седи в малката трапезария, а на масата пред него имаше димящо мляко и парче хляб. Той вдигна поглед към мен.

— Станал си — казах аз глуповато.

Той се изправи и дръпна стола срещу себе си.

— Цял живот съм ставал, когато стават и фермерите. Сигурно помниш това от Сейнт Андрю. Ако след шест още си в леглото, по пладне целият град вече ще говори за теб. Имаш право да го направиш само ако си на смъртно легло — каза той хладно. Сънен младеж внесе чаша кафе, разля несръчно малко в чинийката, остави я до лявата ми ръка, кимна и излезе.

Макар цяла вечер да бях мислила как да обясня живота си на Джонатан, нищо не ми беше хрумнало. Нямах представа откъде да започна, затова си играех с дръжката на чашата.

— Това, което видя снощи…

Джонатан вдигна ръка, изражението му беше напрегнато, сякаш не му се говореше, но знаеше, че трябва.

— Не знам защо реагирах така снощи… Ти ми обясни ясно всичко още в Сейнт Андрю. Ако съм изглеждал шокиран, то бе, защото… ами… не очаквах този Адаир да ми отправи такова предложение.

Джонатан се покашля.

— Винаги си ми била добра приятелка, Лани…

— Това се промени — казах аз.

— … но ще те излъжа, ако кажа, че думите му не ме шокираха. Той не ми прилича на човек, когото една жена би трябвало да си позволи да обича.

Беше му трудно да ми каже това. Не откъсваше поглед от масата.

— Ти обичаш ли го?

Нима Джонатан си мисли, че бих могла да обичам някого другиго, освен него? Не ми изглеждаше като човек, който ревнува, просто беше притеснен.

— Не става въпрос за любов — казах аз мрачно. — Трябва да го проумееш.

Лицето му се промени, сякаш току-що му бе хрумнало нещо.

— Кажи ми, че не те… принуждава да правиш тези неща.

Аз се изчервих.

— Не точно.

— Тогава значи искаш да си с него?

— Не и след като ти вече си тук — отвърнах аз, а той се дръпна, макар да не ми беше ясно защо. В този момент ми се прииска да го предупредя за вероятните намерения на Адаир към него.

— Виж, трябва да ти кажа за Адаир, макар че може вече да си се досетил, след като се запозна с Дона и Алехандро. Те са…

Поколебах се, не бях сигурна колко още изненади може да поеме Джонатан след всичко, което преживя през последните двайсет и четири часа.

— Те са содомити — каза той просто и вдигна чашата към устните си. — Ако цял живот прекарваш с дървосекачи, които са само мъже, научаваш някои неща.

— Те спят с Адаир. Ще видиш, че той е много странен човек — казах аз. — Побъркан е по разврата във всякаква форма. Но в него няма никаква любов, нито нежност.

Млъкнах, преди да му кажа, че Адаир използва секса и като наказание, за да наложи волята си над нас, да ни накара да му се подчиняваме. Не му го казах, защото се боях, също както Алехандро се бе страхувал да сподели истината с мен.

Джонатан ме погледна в очите. Устните му бяха смръщени.

— В какво ме забърка, Лани?

Посегнах към ръката му.

— Съжалявам, Джонатан, наистина съжалявам. Трябва да ми повярваш. Но… макар да не ти харесва, се чувствам добре, задето си тук с мен. Бях толкова самотна. Имах нужда от теб.

Той стисна ръката ми, макар и неохотно.

— Освен това — продължих аз — какво можех да направя? Колстед те застреля. Кръвта ти изтече и умря в ръцете ми. Ако не бях го направила, щеше да си…

— Мъртъв, знам. Само че… се надявам един ден да не поискам наистина да бях умрял тогава.

Същата сутрин Адаир изпрати да повикат шивача. Джонатан има нужда от нов гардероб, нареди той. Новият му гост не можеше да се появява повече на публични места с дрехи, които не са му по мярка. Тъй като всеки член на това домакинство беше истинска златна кокошка и бе обогатил много шивача, господин Дрейк се втурна още преди съдовете от закуската да са разтребени, и доведе със себе си цяла армия помощници с топове плат в ръце. Най-модните вълнени и кадифени тъкани, коприни и брокати от Европа. Купи със скъпи копчета от перли и седеф, метални токи за нови обувки. Усетих, че Джонатан не одобрява това и не иска да бъде задължен на Адаир за екстравагантния си гардероб, но не казах нищо. Седях на една табуретка край тях и се дивях на красивите платове с надеждата да получа една-две нови рокли от остатъците.

— Знаеш ли, и на мен ще ми дойдат добре някои нови неща — казах на Адаир и приближих парче розов сатен до лицето си, за да видя дали ми отива на тена. — Зарязах си целия гардероб в Сейнт Андрю, когато избягахме. Трябваше да продам и последното си бижу, за да платя за кораба до Бостън.

— Не ми напомняй — каза той хладно.

Господин Дрейк накара Джонатан да се качи върху специалния му постамент пред най-голямото огледало в къщата и започна да му взима мерки и да цъка с език на впечатляващите му пропорции.

— Боже, боже, доста сте висок — каза той и прокара ръце по гърба му, после по бедрата и накрая по вътрешната страна на бедрото му, от което почти щях да припадна. — Господинът си го държи в левия крачол — промърмори той почти любовно на помощника, който записваше данните.

Шивачът получи голяма поръчка: три сака и шест чифта панталони, включително и един от фина еленска кожа за езда; дванайсет ризи, сред които и една украсена с дантели за гала събития: четири жилетки и поне дузина вратовръзки. Чифт нови боти. Копринени и вълнени чорапи и жартиери, по три чифта от всеки вид. И това само на първо време. Щяха да поръчат още, когато пристигнеха новите платове от Лондон и Париж. Господин Дрейк още записваше поръчките, когато Адаир постави огромен рубин на масата пред него. Дрейк не каза и дума, но по усмивката на лицето му си личеше, че е повече от щастлив от заплащането. Той не знаеше, че скъпоценният камък бе един от многото в кутия, която също беше една от много. Богатството на Адаир бе от времето на обсадата на Виена. Скъпоценност с такива размери беше нещо съвсем обикновено за него.

— И наметало за моя приятел. Подплатено с коприна — добави Адаир и завъртя рубина като пумпал.

Камъкът привлече погледите на всички и през това време само аз видях, че Адаир изгледа Джонатан дълго и одобрително — очите му се плъзнаха по гърба му, към елегантния кръст и стегнатия задник. Погледът му бе толкова похотлив и пълен с недвусмислени намерения, че сърцето ми замръзна, като си представих какво очаква Джонатан.

След като шивачът си събра нещата, при Адаир пристигна един непознат. Мрачен мъж с две дебели книги и комплект за писане мастилница и пера. Двамата веднага се затвориха в кабинета, без да кажат и дума на останалите.

— Знаеш ли кой е този човек? — попитах Алехандро, докато гледах как се хлопва вратата на кабинета.

— Адвокат. Адаир си намери адвокат, докато теб те нямаше. Разбираемо, след като живее тук, трябва да решава някои юридически проблеми, засягащи имотите му отвъд океана. Изникват разни неща от време на време. Не е важно — отвърна той, сякаш ставаше въпрос за най-досадната работа на света. И аз не обърнах повече внимание.

 

 

— Глупости — каза Джонатан, когато Адаир му съобщи, че в този ден ще дойде художник да му направи скици за маслен портрет.

— Ще бъде престъпление да не те запечатаме на картина възпротиви се Адаир. — Много по-невзрачни мъже са се увековечили за поколенията и жалките им портрети украсяват стените на семейните им палати. Тази къща е пример за това — каза той и посочи картините, които бяха наети заедно със сградата, за да осигурят илюзия за произход. — Освен това госпожа Уорнър ми каза, че художникът е доста талантлив и аз искам да видя дали заслужава похвалите, които валят върху него. Той трябва да благодари на Бога, че такъв човек ще му позира. С твоето лице може да направи кариера.

— Не ми пука кой може да направи кариера от мен — отвърна Джонатан, но знаеше, че е изгубил тази битка. Позира на художника, но не му съдействаше; беше се привел на стола, подпрял главата си с ръка, и се цупеше като ученик, когото са задържали след часовете. Аз седях до прозореца по време на целия сеанс и се взирах като омагьосана в него, като че ли виждах красотата му с нови очи през бързите ескизи с въглен. Художникът през цялото време цъкаше с език, очевидно доволен от късмета си да работи с такъв поразителен модел, а на всичкото отгоре и да му платят за това.

Дона, който някога е бил модел на художник, дойде при мен следобеда, привидно да проучи техниката на твореца. Но забелязах, че наблюдава много повече Джонатан.

— Той ще е новото му протеже — каза в един момент. — Личи си по портрета. Адаир поръчва да рисуват само любимците му. Одалиската например.

— И какво значи да си любимец?

Той ме изгледа хитро.

— О, не се преструвай. Известно време ти беше негова любимка. В известен смисъл още си. Знаеш, че е натоварващо. Той очаква да му обръщаш внимание през цялото време. Много е капризен и лесно се отегчава, особено в сексуалните игри — отвърна Дона и повдигна едното си рамо, сякаш казваше, че се радва, задето вече не му се налага да измисля нови начини да доведе Адаир до оргазъм. Взрях се в него, разгледах чертите му, докато говореше. Беше красив мъж, макар хубостта му да беше завинаги съсипана от тъгата, която носеше в себе си. Прикрита злоба замъгляваше очите и извиваше подигравателно устните му.

— И само на тях двамата ли е поръчвал портрети? — попитах аз и поднових разговора. Само на Узра и Джонатан?

— О, и на още няколко. Само на поразително красивите. Портретите се пазят в родината му като изображения на ангели, заключени в крипта. Но те загубиха благоволението му. Може би някой ден ще ги видиш — наклони глава той и огледа критично Джонатан. — Портретите, имам предвид.

— Портретите… — повторих аз. — А какво се случи със загубилите благоволение го му?

— Някои си тръгнаха. С благословията на Адаир, разбира се. Никой не си тръгва без нея. Но са пръснати като листа на вятъра… Рядко ги виждаме вече.

Млъкна за миг.

— Макар че познаваш Джуд, като се замисля. Заминаването му не беше никаква загуба. Какъв дявол, да се представя за проповедник! Грешник, преструващ се на светец — засмя се Дона, сякаш не можеше да се сети за по-смешно нещо от това някой прокълнат да се прави на проповедник.

— Каза, че само някои са си тръгнали? Ами другите? Има ли такива, които са напуснали Адаир без негово позволение?

Дона ме изгледа с тънка злобна усмивка.

— Не се прави на глупава. Ако беше възможно да си тръгнеш така от Адаир, мислиш ли, че Узра щеше още да е тук? Достатъчно дълго си покрай него, за да си разбрала, че не е нито разсеян, нито сантиментален. Или си тръгваш с негово позволение, или… е, той не е от хората, които биха позволили някой да му отмъсти и да го издаде пред погрешните хора, нали?

И това беше последното, което Дона посмя да каже за тайнствения ни господар. Той ме погледна, изглежда реши, че е по-добре да си премълчи, и излезе, като ме остави да разсъждавам над думите му.

Точно тогава в стаята настъпи смут, Джонатан беше станал от стола си.

— Писнаха ми тези глупости. Не мога да ги понасям повече — каза той и последва Дона, като остави художника да гледа как късметът му излиза през вратата.

Така и нямаше портрет на Джонатан, Адаир беше принуден да се задоволи със скица с въглен, която бе поставена в рамка и под стъкло и окачена в кабинета му. Но не знаеше, че Джонатан щеше да се окаже последният му любимец, обезсмъртен на рисунка, и че на странностите и интригите му щеше да бъде сложен край.