Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (6)

5.

Сейнт Андрю, 1811 година

Може би и за двама ни с Джонатан щеше да е по-добре, ако се бях родила момче. Щяхме да си останем приятели завинаги и да прекараме целия си живот в градчето; а аз никога нямаше да се забъркам в неприятности, нямаше да изстрадаме ужасните изпитания, които се стовариха върху главите и на двамата. Щяхме да водим скромно, но пълноценно и удовлетворително съществувание, което щеше да ме направи щастлива. Само че аз бях момиче и колкото и да ми се искаше, нямаше как да променя това. Предстоеше ми тайнствената промяна от девойка в жена, която ми беше толкова трудно да проумея, колкото и магиите. Чий пример да следвам?

Майка ми Тереза не можеше да ми даде онези съвети, за които най-много копнеех — тя беше прекалено мрачна и тиха и аз не исках да съм като нея. Исках повече. Исках да се омъжа за Джонатан например, а по всичко личеше, че майка ми нямаше да ме научи как да се превърна в жена, способна да го задържи за себе си.

Изглежда, че имаше тайни, които не бяха достъпни за всяко момиче. За щастие в града имаше жена, която знаеше тези тайни. За нея се говореха най-различни неща, а мъжете се усмихваха, когато споменаваха името й (когато съпругите им не бяха наблизо). Тя не приличаше на никоя друга в селището и трябваше да измисля начин да я накарам да сподели тайните си с мен.

На добре утъпкана пътека, скрита в сянката на ковачницата, се намираше малка къщичка. Ако някой изобщо я забележеше, я взимаше за пристройка или склад на ковача, в който той си държи желязото. Беше порутена и прекалено миниатюрна, за да е дом, но пък не изглеждаше изоставена, а пътеката към входа й ставаше все по-утъпкана с всеки изминал ден. В нея със сигурност не можеше да живее повече от един човек, а в началото на XIX век в нашата пуританска общност все още не бе прието да живееш сам. (Ние наистина бяхме пуритани, предците ни бяха израснали в Масачузетс и бяха свикнали да смесват религията с управлението.)

Но в най-северната част на това, което по-късно щеше да се превърне в щата Мейн, единствената причина да се издаде заповед против самотното живеене, беше необходимостта: бе немислимо сам човек да успее да свърши всичко необходимо, за да оцелее в тази сурова действителност. За разлика от нас в другите, по-фанатични пуритански градове не позволяваха самотното живеене заради опасност от съгрешаване. Да не би някой да направи нещо небогоугодно. Тези закони позволяваха на съседите да се превърнат в полицейски патрули, а гражданите на Сейнт Андрю ценяха независимостта си и пазеха личното си пространство малко повече от останалите.

Но в малката къщичка някой все пак живееше сам — жена, приближаваща края на детеродната възраст, но все още красива, макар и малко повехнала. Тя рядко излизаше, а когато все пак се осмелеше да се появи по улиците посред бял ден, всички я отбягваха. Мъжете се стараеха да не срещат очите й, жените отместваха широките си поли, за да не я докоснат с тях. Някои я гледаха дори с нескрита омраза.

Но нощем всичко беше различно. Под прикритието на мрака тя имаше редовни посетители. Мъже — по един, рядко по двама се промъкваха по пътеката и почукваха кротко на вехтата врата. Ако никой не им отвореше, те знаеха, че трябва да приседнат на прага и да изчакат, облегнати на вратата, като се преструваха, че не чуват звуците отвътре. Постепенно шумовете от къщата утихваха и се превръщаха в шепот, след това в тишина, а само след минути вратата се отваряше за чакащия.

Тези, които знаеха за съществуването на жената, я наричаха Магдалена. Така се беше представила, когато пристигна в градчето седем години по-рано. Тогава никой не се усъмни в необикновеното й име. Дойде с малка група странници от Френска Канада, те продължиха нататък, а тя остана. Каза, че е вдовица и че иска да се установи в по-топъл климат, ако хората от Сейнт Андрю й позволят да се засели при тях.

Тогава ковачът предложи да преустрои старата си барака в малко спретнато жилище и добрите жени от градчето й помогнаха да се настани, като й дадоха покъщнината, която им се откъсна от сърцето: разбрицан стол, чайник, старо одеяло. Пратиха съпрузите си да й занесат дърва за огрев и подправки. Питаха я от какво ще се издържа — шиене, предене, тъкане може би… дали пък не е акушерка, лечителка… Тя просто се усмихна тъжно и увеси глава, сякаш каза: „Аз ли? Какви умения имам? Съпругът ми се отнасяше с мен като с порцеланова кукла. Как би могла да се справи в този свят бедна вдовица, която не умее нищо?“.

Порядъчните съпруги си тръгнаха озадачени, цъкайки с език и клатейки глава. Не знаеха какво да отговорят, освен че Бог ще се погрижи за всичките си деца, включително и за невинната жена, която си мислеше, че в този мизерен усамотен град може да намери безкрайна милост.

Оказа се, че не й се налага да зависи от милостта на другите. На прага й започна мистериозно да се появява храна, без да я е искала. Буца масло, чувал картофи, гърне мляко. На задната врата се трупаха дърва за огрев. И пари — тя беше от малцината в градчето, които притежаваха истински монети, и ги броеше в магазина, когато си поръчваше продукти. И то какви продукти! Бутилки джин, тютюн. Съседите забелязаха през единствения прозорец на къщичката, че фенерът й свети до късно. Дали не будуваше цяла нощ? Пиеше джин и пушеше тютюн?

Накрая я издаде дървосекач, един от онези, които работеха за Чарлз Сейнт Андрю и живееха с години далеч от съпругите си. Тези мъже можеха да подушат жени като Магдалена от другия край на града, дори през долината, ако вятърът духа към тях и са достатъчно отчаяни. Първо един, после втори, а накрая и всички останали намериха пътя към прага на Магдалена след залез-слънце. Дървосекачите не бяха единствените й клиенти: все пак те плащаха с монети, а не с яйца и шунка. Но чрез тях репутацията й се разнесе из целия град като мръсна вода от спукан дъждовен варел и предизвика гнева на благоверните съпруги. Магдалена не казваше и думичка. Нито докато слънцето все още грееше. Нито дори когато възмутените жени я обиждаха в лицето.

Подкрепени от пастора, те се обединиха, за да я изгонят от селището. Нейното присъствие беше първият признак за надигащата се греховност, от която се опитваха да избягат. Пастор Гилбърт отиде при Чарлз Сейнт Андрю, тъй като той бе работодател на дървосекачите — клиентите, от които всички можеха открито да се оплачат.

Колкото и да съчувстваше на пастора, Чарлз нямаше как да не отбележи, че услугите на Магдалена си имат и друга страна, която съгражданите му пренебрегват. Дървосекачите си имаха естествени нагони — с което свещеникът неохотно се съгласи — и бяха на толкова километри от законните си съпруги. Без услугите на Магдалена кой знае какво щеше да им хрумне. Всъщност тя правеше градчето по-безопасно за съпругите и дъщерите им.

Така между блудницата и праведните жени беше сключено крехко примирие, което изтрая седем дълги години. В болести и беди тя принасяше своята дан, колкото и това да не им харесваше: грижеше се за болни и умиращи, хранеше изгубени странници, пускаше монети в кутията за дарения в църквата, когато тайно влизаше в храма.

Нямаше как да не предположа, че сигурно копнее поне малко за женско приятелство, макар почтително да стоеше на разстояние и да не търсеше контакт с благоверните съпруги от градчето.

Истината за Магдалена беше пълна загадка за повечето деца. Ние виждахме, че майките ни избягват тази странна жена. По-малките вярваха, че е вещица или някакво свръхестествено същество. Спомням си дразнещите им викове, камъчетата, които хвърляха по нея. Но не и аз от най-крехка възраст знаех, че в нея има нещо привлекателно. Не би трябвало да я срещна. Майка ми не съдеше хората, но жени като нея не контактуваха с проститутки, дъщерите им — също. Въпреки това аз се запознах с Магдалена.

Случи се по време на дълга неделна проповед. Извиних се и се измъкнах под предлог, че искам да отида до тоалетната. Но вместо да се върна при баща ми на балкона, останах да се мотая навън в топлия прекрасен летен ден. Обикалях около хамбара на Тинки Талбът, за да разгледам новите прасенца — розови, с черни петна и тънка остра козина. Погалих ги по зурлите, заслушах се в тихото им грухтене.

Никога преди това не се бях приближавала толкова до тайнствената самотна къщичка. Когато се извърнах настрани към пътеката, видях Магдалена да седи на стол на малката веранда. Между зъбите си бе стиснала дълга почерняла лула. И тя се радваше на слънцето, увита в одеяло. Косата й беше скандално разпусната и се бе посипала по раменете й.

Онези части от тялото й, които не бяха покрити с одеялото, изглеждаха нежни и деликатни. Костите на ключицата й бяха като на птиче под прозрачната кожа. По лицето й нямаше пудра, само малко черен въглен в ъгълчетата на очите и съвсем леко червило по устните.

Не приличаше на другите жени от града. Това си личеше и по начина, по който бе седнала сама на слънце, наслаждаваше се на собствената си компания и не се чувстваше длъжна да се извинява, че мързелува. Усетих силно привличане, макар да ме плашеше. В нея имаше нещо палаво. Не ходеше на църковни служби, а просто се радваше на хубавата неделя, докато всички останали от градчето бяха в храма.

Тя вдигна ръка, за да предпази очите си от слънцето.

— Кой е там?

Решението беше изцяло мое. Можех да побягна обратно към църквата, но вместо това пристъпих плахо към нея.

— Не ме познавате, госпожо. Казвам се Ланор Макилврий.

— Макилврий.

Тя помисли върху името и остана доволна, че не й беше познато, което означаваше, че баща ми не е сред клиентите й.

— Не, скъпа, не мисля, ме съм имала удоволствието да се запозная с теб.

Усмихна се, когато направих реверанс.

— Казвам се Магдалена, но предполагам, че знаеш това, нали? Можеш да ме наричаш Магда.

Отблизо беше много красива. Стана, за да оправи одеялото си, и видях, че е все още по тънка нощница, привързана ниско на гърдите й с розова панделка.

В практичните домове, какъвто беше нашият, майките нямаха и една такава женствена дреха като тази на Магда. Бях поразена от красотата на жената и ефирната нощница. За първи път наистина завиждах на друг човек.

Тя забеляза, че зяпам облеклото й, и на лицето й се появи хитра усмивка.

— Изчакай ме за минута — каза тя и влезе в къщата.

Върна се и ми подаде розова кадифена панделка. Не можеш да си представиш какво богатство ми предлагаше; такива стоки бяха рядкост в изостаналия ни град, а глезотии като панделки почти не се намираха. Беше най-меката материя, която бях докосвала, като козина на малко зайче.

— Не мога да приема такъв подарък — казах, но на лицето ми пишеше, че искам да го взема.

— Глупости — изсмя се Магдалена. — Това е просто остатък от една рокля. Какво да го правя? — излъга. Видя с какво удоволствие поех панделката. — Задръж я. Настоявам.

— Но родителите ми ще питат откъде я имам…

— Кажи им, че си я намерила — предложи тя, макар и двете да знаехме, че не бих могла да го направя. Историята беше твърде невероятна. Но въпреки това не можех да се заставя да върна панделката на Магда. Тя остана доволна, когато юмрукът ми се сви около подаръка, и се усмихна, но не в знак на триумф, а по-скоро на солидарност.

— Много сте щедра, госпожо Магда — казах аз и отново направих реверанс. — Трябва да се връщам на службата, иначе баща ми ще се притесни, че нещо ми се е случило.

Тя вирна брадичка и погледна над прекрасния си нос към храма.

— Права си. Не бива да тревожиш родителите си. Надявам се, че пак ще ми гостуваш, госпожице Макилврий.

— Обещавам.

— Добре. А сега бягай.

Затичах надолу по пътеката, вдигнала пола, за да не обера с нея калта. Преди да завия зад ъгъла, погледнах през рамо към къщичката и видях, че Магда се е настанила обратно на стола, полюлява се доволно и се взира в гората.

 

 

Едва дочаках следващата неделя, за да се измъкна пак от службата и да отида при Магда. Бях скрила панделката в джоба на фустата си, където можех да бъркам от време на време и тайно да галя мекото кадифе. То ми напомняше за Магда. Тя, за разлика от майка ми и другите жени от градчето, изглеждаше достойна за възхищение сама по себе си.

Едно от нещата, заради които й се възхищавах, но все още не разбирах, беше, че нямаше мъж. Никоя жена от градчето не живееше без мъж, мъжът винаги бе глава на домакинството. Магда беше единствената в селището, която представляваше сама себе си, макар че, доколкото знаех, не се възползваше често от това право.

Съмнявах се, че ходи на градските събрания. Но въпреки това продължаваше да живее по собствените си правила, очевидно успяваше да го прави добре и това си беше достойно за възхищение.

Затова и следващата неделя отново поисках разрешение да изляза (макар баща ми да ме погледна строго) и изтичах към къщичката на Магда.

Този път я намерих права на верандата. Но вече не беше в небрежен вид. Облечена беше в красива пола на райета и прилепнал лилав вълнен жакет — твърде необичаен цвят. Сякаш нарочно бе искала да ме зарадва и впечатли. Бях поласкана.

— Добър ден, госпожо Магда — казах и изтичах при нея леко задъхана.

— Е, добра неделя и на теб, госпожице Макилврий.

Зелените й очи искряха. Поговорихме си. Тя ме разпита за семейството ми, аз посочих към нашата ферма. И точно когато си мислех, че трябва да се връщам в църквата, Магда каза свенливо:

— Бих искала да разгледаш дома ми, но предполагам, че родителите ти няма да одобрят. Като се има предвид каква съм. Няма да е прилично.

Сигурно беше разбрала, че съм любопитна как изглежда къщичката отвътре. Нейният собствен дом, седалището на независимостта й! Усещах, че трябва да се върна в църквата при баща ми, който ме чакаше… Но как можех да откажа на тази покана?

— Имам още минутка… — казах и я последвах по стълбите и през вратата.

Стори ми се, че влязох в кутия за бижута, макар в действителност подредбата да беше доста бедняшка и импровизирана. В мъничкото помещение имаше тясно легло, покрито с красива бродирана кувертюра в жълто и червено. По перваза на прозореца бяха наредени стъклени бутилки, които пръскаха зелени и кафяви отблясъци по пода. В малка керамична каничка, изрисувана с розови рози, имаше няколко бижута. Дрехите висяха на закачалки до задната врата — бухнали поли във всякакви цветове, дълги шалове, фусти с волани. До вратата бяха наредени два чифта елегантни боти. Единственото ми разочарование беше, че стаята се оказа задушна, въздухът бе натежал от миризма, която не разпознавах.

— Много ми се иска да живея на такова място — казах аз и думите ми я разсмяха.

— Живяла съм и на по-хубави, но и това става — отвърна тя и се отпусна на един стол.

Преди да си тръгна, Магда ми даде два съвета като жена на жена. Първият бе, че една жена винаги трябва да си има свои пари настрана.

— Парите са много важни — каза тя и ми показа къде крие монетите си. — Те единствени дават на жената възможността да има реален контрол над живота си.

Вторият й съвет беше, че една жена не бива никога да предава друга заради мъж.

— Непрекъснато се случва — каза Магда тъжно. — И е разбираемо, като се има предвид, че целият свят придава значение само на мъжете. Карат ни да вярваме, че жените имат стойност само чрез мъжете в живота си, но това не е вярно. Във всеки случай трябва да се защитаваме, защото е истинска лудост да зависиш от мъж. Той винаги ще те разочарова.

Тя сведе глава, но се кълна, че видях сълзи в очите й.

Тъкмо ставах, за да си вървя, когато на вратата се почука. Преди Магда да отговори, влезе набит мъж. Разпознах в него един от дървосекачите на Сейнт Андрю.

— Здрасти, Магда, помислих, че си сама и искаш компания, тъй като всички други са в църквата… Коя е тя?

Спря на място, когато ме видя, и обруленото му от вятъра лице се разтегна в неприятна усмивка.

— Да нямаш ново момиче, Магда? Да не чиракува при теб?

Хвана ме за ръката, все едно не бях човек, а вещ.

Магда застана между нас и бързо ме изведе към задната врата.

— Тя е приятелка, Ларс Холмстрьом, а и изобщо не е твоя работа коя е. Дръж си грубите ръце далеч от нея. Хайде, тръгвай — обърна се тя към мен и ме избута през вратата. — Може би ще се видим пак другата седмица.

И преди да се усетя, вече стоях в купчина сухи листа, опадали от клоните, а дървената врата се затвори с трясък в лицето ми. Магда се върна към занаята си, цената на нейната независимост.

Промъкнах се през храстите и излязох на пътеката. Хукнах към църквата и заварих миряните да излизат навън под яркото слънце. Този път щях да си имам доста неприятности с баща ми, но бях преценила, че жертвата си струва. Магда беше пазителката на тайнствата на живота и усещах, че трябва да продължа да се уча от нея, каквото и да ми костваше това.