Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (13)

12.

Докато се возех в каруцата с баща ми към вкъщи, не казах нито дума. Той ми хвърляше по някой поглед от време на време. Бях увита в наметалото си и шала, но треперех и зъбите ми тракаха, макар че бе изгряло слънце и ни обливаше с лъчите си. Татко също мълчеше и без съмнение отдаваше тъгата и вглъбеността ми на новината за годежа на Джонатан. Спряхме до порутената католическа църква, пред която вече ни чакаха мама, сестрите ми и Невин. Устните им бяха посинели и те се гневяха, че сме закъснели.

— Тихо, имаме добро извинение за закъснението — каза им баща ми с тон, който показваше, че не търпи възражения. — Днес след службата обявиха годежа на Джонатан.

Милостиво ми спестиха възгласите на радост, сестрите ми само се спогледаха, а брат ми смотолеви: „Горкото момиче, което и да е то!“. Когато пристигнахме във фермата, Невин разпрегна коня, а баща ми отиде да нагледа добитъка. Сестрите ми се възползваха от слънчевия ден и се погрижиха за овцете и кокошките. Аз последвах с мрачно изражение майка ми в къщата. Тя заснова из кухнята, за да приготви вечерята. Седнах до прозореца, без да свалям наметалото си. Майка ми не беше глупава.

— Искаш ли чаша чай, Ланор? — извика тя от огнището.

— Все ми е тая — отвърнах, като се стараех да не се издам, че съм тъжна. С гръб към нея чух как изтрака големият метален казан, когато го закачи на кука над огъня, и как наля в него от кофата с кладенчова вода.

— Знам, че си разстроена, Ланор. Но нали не си се съмнявала, че този ден ще дойде? — каза тя накрая решително, но мило. — Знаеше, че някой ден господин Джонатан ще се ожени, а ти ще се омъжиш. Казвали сме ти, че такова близко приятелство с момче не е препоръчително. Сега виждаш какво сме имали предвид.

Оставих една сълза да се търколи по лицето ми, тъй като майка ми не можеше да ме види. Чувствах се изнемощяла, сякаш току-що ме е стъпкал бик на полето. Имах нужда да споделя с някого. В този миг усещах, че ще умра, ако продължа да пазя тайната само за себе си. Въпросът бе: на кого в семейството ми можех да се доверя? Майка ми винаги бе мила към децата си, защитаваше ни, когато баща ми ставаше прекалено строг и прекалено суров към нас. Пък й беше жена, преживяла шест бременности, бе погребала две бебета в двора на църквата. Със сигурност щеше да разбере как се чувствам и да ме зашити.

— Майко, трябва да ти кажа нещо, но съм ужасена как бихте реагирали с татко. Моля те, обещай ми, че ще продължиш да ме обичаш, каквото и да чуеш — произнесох аз с разтреперан глас.

Чух сподавен вик и тракането на изпуснатия на пода черпак разбрах, че няма нужда да казвам нищо повече.

Въпреки всичките й съвети, молби и наставления най-големият й страх се беше сбъднал.

 

 

Накараха Невин да впрегне отново коня в каруцата и да закара сестрите ми у семейство Дейл от другата страна на долината, докато баща ми не дойде да ги вземе. Аз останах сама с родителите ми в притъмняващата къща, седнала на табуретка в средата на стаята. Майка ми плачеше тихо край огъня, а баща ми крачеше край мен. Никога не го бях виждала толкова ядосан. Лицето му бе червено и подпухнало, ръцете побелели от стискане. Само сълзите, които се стичаха по лицето ми, го възпираха да ме удари.

— Как можа? — извика ми той. — Как можа да се отдадеш на момчето на Сейнт Андрю? С какво си по-добра от най-долните блудници? Какво ти стана?

— Той ме обича, татко…

Думите ми преляха чашата на търпението му. Той замахна и ме удари по бузата. Дори майка ми затаи дъх от изненада. Болката се разнесе по цялата ми челюст, но повече бях наранена от силата на гнева му.

— Това ли ти каза той? Ти толкова ли си глупава, че да му повярваш, Ланор?

— Грешиш. Той наистина ме обича…

Той замахна за втори път, но се спря.

— Да не мислиш, че не казва това на всяко момиче, което би му се вързало и би се поддало на желанията му? Ако наистина има чувства към теб, защо се сгоди за момичето на Макдугъл?

— Не знам — казах аз задавено и избърсах сълзите от лицето си.

— Кийран — каза строго майка ми, — не бъди жесток.

— Това е тежък урок — отвърна й баща ми, като я погледна през рамо. — Семейство Макдугъл имат моето съчувствие, жалко за горката Еванджелин, но аз не искам за зет момче от семейство Сейнт Андрю.

— Джонатан не е лош човек — запротестирах аз.

— Чуй се само! Защитаваш мъжа, който ти е направил дете и няма доблестта да застане до теб, докато съобщаваш новината на семейството си — изрева баща ми. — Предполагам, че копелето знае за състоянието ти…

— Знае.

— Ами баща му? Да не мислиш, че му е стискало да признае на стария?

— Не знам.

— Съмнявам се — каза татко и продължи да крачи край мен. Тракането на токовете на обувките му по дървения под отекваше из цялата стая. — И по-добре. Не искам да имам нищо общо с това семейство. Чу ли ме? Нищо общо. Взех решение, Ланор: ще те пратим надалеч, докато родиш бебето. В манастир.

Погледна майка ми, коя го кимаше, забила очи в ръцете си.

— Сестрите ще му намерят дом, някой добър католически дом, ако това ще облекчи болката на майка ти.

— Ще ми отнемете детето? — понечих да се изправя от табуретката, но баща ми ме натисна да седна.

— Разбира се. Не можеш да се върнеш със срама си в Сейнт Андрю. Няма да позволя съседите ни да разберат, че си още едно от завоеванията на онова момче.

Заплаках горко отново. Бебето щеше да бъде всичко, което да ми остане от Джонатан. Как бих могла да се откажа от него?

Майка ми се приближи и хвана дланите ми в своите.

— Трябва да помислиш за семейството си, Ланор. За сестрите си. За срама, ако се разчуе. Кой ще иска да ожени синовете си за сестрите ти след такъв позор?

— Смятам, че моите грешки няма да им се отразят — казах дрезгаво, но знаех истината. Праведните граждани щяха да накарат сестрите ми и родителите ми да страдат заради моите грехове. — Нали няма да казвате на стария Сейнт Андрю за състоянието ми?

Баща ми спря да крачи и се обърна с лице към мен.

— Няма да доставя на дъртото копеле удоволствието да знае, че дъщеря ми не е могла да устои на сина му — и поклати глава. — Мисли си каквото искаш за мен, Ланор. Но се моля да постъпвам правилно с теб. Знам само, че трябва да се опитам да те спася от пълно съсипваме.

Не чувствах благодарност. Не исках да ме пращат надалеч! Може и да съм била себична, но първата ми мисъл не беше за семейството ми и тяхната болка, а за Джонатан. Щяха да ме принудят да напусна дома си и никога повече нямаше да го видя. Тази мисъл прониза сърцето ми като нож.

— Трябва ли да заминавам? — попитах с отчаян глас. — Не може ли да отида при акушерка? След това бих могла да остана. Никой няма да разбере.

От ледения поглед на баща ми ме заболя повече, отколкото от удара му.

— Аз ще знам, Ланор. И майка ти също. Някои семейства може и да се примиряват с това, но… ние не можем да ти го позволим. Би било чудовищен грях, дори по-ужасен от този, който вече си извършила.

Аз бях не просто лоша дъщеря и марионетка в ръцете на Джонатан, но и недостойна майка. В този миг исках да умра, но само срамът не стигаше.

— Разбирам — казах и изтрих студените сълзи от очите си, решена повече да не плача пред баща си.

О, какъв срам и какъв ужас изпитвах онази вечер! Днес, като се обърна назад, ми се струва глупаво да бъда толкова засрамена и уплашена. Но тогава бях просто жертва, оставена на милостта на религията и приличието, разтреперана и разплакана в дома на родителите си, смазана от тежестта на изискванията на баща ми. Дребна безпомощна душа, която щеше да бъде пратена на заточение в мрачен и жесток свят. Щяха да ми бъдат нужни много години, за да си простя. Тогава си мислех, че животът ми е свършил. Баща ми ме смяташе за блудница и чудовище и ме отделяше от единственото, което имаше значение за мен. Не можех да си представя как ще продължа напред.

 

 

Най-суровата част от зимата бе отминала. Късите мрачни дни неуловимо се удължаваха и просветляваха. Чудех се дали и аз не съм започнала неуловимо да се променям заради бебето в утробата ми, или само си въобразявах, че тялото ми вече не е същото. Винаги съм била стройна и заради бедата, в която попаднах, загубих апетит. Дрехите не ми отесняваха, както очаквах, но може би вината пришпорваше въображението ми. Понякога се питах дали Джонатан си мисли за мен, дали знае, че ще ме пратят надалеч, и дали съжалява, че ме е изоставил. Може би бе предположил, че съм постъпила както му обещах посетила съм някоя акушерка и съм се очистила. Вероятно бе погълнат от предстоящата сватба. Нямаше как да разбера. Вече не ми позволяваха да ходя на неделна служба и единствената възможност да се виждам с Джонатан ми беше отнета.

Дните се нижеха с ужасна монотонност. Баща ми непрекъснато ми намираше работа още със ставането ни на разсъмване до лягането вечер. Нощите не ми носеха покой, защото често сънувах София — как излиза от ледени те води на Олагаш, как се появява обвита в дим на гробището, как обикаля къщата ми по мрак като безмилостен призрак. Може би душата й намираше някаква слаба утеха в моето страдание.

Коленичех до леглото си, преди да си легна, и се чудех дали би било богохулно да помоля Господ да ме избави от бедата. Ако прогонването ми бе справедливо наказание за ужасните ми грехове, не трябваше ли да го приема, вместо да искам снизхождение?

С изтичането на зимата и приближаването на деня на заминаването ми сестрите ми ставаха все по-тъжни. Прекарвахме колкото можехме повече време заедно, не говореха за отпътуването ми, само седяха до мен, прегръщаха ме и притискаха чела в моето. Работеха усърдно заедно с майка ми върху подмяната на гардероба ми — не искаха да ме изпратят облечена като селянка — и дори ми ушиха нова наметка от платно, изтъкано с миналогодишна вълна.

Но неизбежното не можеше вечно да се отлага и една вечер, когато долината напълно се размрази, баща ми каза, че приготовленията са завършени. Щях да отпътувам следващата неделя с каруцата на магазинера, придружена от учителя Тайтъс Абъркоуми. От Преск Айл щях да продължа с файтон до Камдън, а след това с кораб — до Бостън. Сложиха вещите ми в единствения куфар на семейството и го оставиха до вратата. Зашиха във фустата ми списък на хората, с които трябваше да се свържа, заедно с монетите, които успяха да отделят. Сестрите ми прекараха нощта, гушнати в мен на голямото легло, не искаха да ме пуснат.

— Не разбирам защо татко те праща надалеч.

— Не ни слуша, както и да го молим.

— Ще ни липсваш.

— Ще те видим ли пак? Ще дойдеш ли на сватбите ни? Ще присъстваш ли на кръщенетата на бебетата ни?

Въпросите им ме накараха да се просълзя. Целунах ги нежно по челата и ги прегърнах силно.

— Разбира се, че ще ме видите отново. Няма да ме има за кратко. Стига сте плакали! Толкова много неща ще се случат, докато отсъствам. Дори няма да забележите, че съм заминала.

Те не вярваха и продължиха да плачат, обещаваха, че ще мислят за мен всеки ден. Оставих ги да си поплачат до изтощение, а после лежах цяла нощ будна и се опитвах да намеря покой в последните няколко часа преди зазоряване.

Когато се съмна, отидохме пред магазина на Уотфорд и там заварихме конярите да впрягат празните вече каруци, които предния ден бяха доставили камари от стоки — брашно, платове, игли, чай. Три големи коли и шестима яки мъже, които довършваха последните приготовления по впряговете и гледаха смутено скупченото около мен семейство. Сестрите и майка ми се притискаха силно към мен, сълзи се стичаха по лицата им. Баща ми и Невин стояха по-настрани с мрачни и безизразни лица.

Единият от конярите се покашля, не му беше удобно да ни прекъсва, но се тревожеше, че трябва да потеглим по график.

— Време е за тръгване — каза татко. Хайде, момичета.

Изчака майка ми да ме прегърне за последен път, а Невин да помогне на коняря да натовари куфара ми в празната каруца.

После се обърна към мен.

— Това е шансът ти за спасение, Ланор. Бог е сметнал за необходимо да ти даде още една възможност, така че не злоупотребявай с добрината му. Майка ти и аз ще се молим да родиш леко, но не си и помисляй да откажеш на монахините да намерят ново семейство на бебето. Заповядвам ти да се откажеш от детето и ако решиш да не спазиш нарежданията ми, по-добре не се връщай в Сейнт Андрю. Ако не станеш праведна и богобоязлива християнка, не искам да чувам повече за теб.

Бях като ударена от гръм. Качих се в каруцата, където ме чакаше Тайтъс. Той кавалерски ми помогна да се настаня на пейката до него.

— Скъпа моя, за мен е удоволствие да те придружа до Камдън — каза ми малко сковано и официално, но пък затова приятелски. Бях чувала Джонатан да имитира подигравателно същия този глас. Тайтъс беше деликатен възрастен господин с телосложение на книжен плъх — слаби ръце и крака и коремче, което с годините непрекъснато нарастваше.

Повечето му коса бе окапала, а тази, която беше останала, бе посивяла. Приличаше на Бенджамин Франклин с голото си теме, обградено от тънка растителност. Беше един от малцината мъже в града, които носеха очила с телени рамки, а те правеха бледосивите му очи да изглеждат още по-малки и по-воднисти. Тайтъс прекарваше лятото в Камдън, където преподаваше латински на децата на свой братовчед срещу издръжка, тъй като по онова време всички ученици в Сейнт Андрю работеха в семейните стопанства до започване на учебната година през есента.

Имаше и още един пътник, един от дървосекачите на Сейнт Андрю, който се бе наранил и се връщаше при семейството си в Камдън, за да се възстанови. Ръката му беше превързана с парцали. Когато каруцата потегли, аз заплаках обилно и започнах да махам трескаво през сълзи на майка ми и сестрите ми, които също ми махаха за довиждане.

Щом излязохме от града, болката в гърлото и сърцето ми се усили. Гледах как от погледа ми изчезва единственото място, което някога бях познавала, и се сбогувах с всички, които бях обичала. Особено с един.