Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (45)

44.

Пристигнах в къщата и установих, че в нея цари истински хаос. Слугите се оттегляха надолу по стълбите като стичаща се от хълм вода, тичаха към мазето, криеха се в складовете далеч от врявата, разнасяща се от горе. Юмруци думкаха по вратите, резета тракаха. Чух приглушените викове на Тилде, Дона и Алехандро:

— Адаир, какво става? Пусни ни!

Затичах нагоре по стълбите и намерих тримата скупчени безпомощно в подножието на стълбището към мансардата. Не искаха да прекъсват това, което се случва зад затворената врата. А оттам се чуваха ужасни звуци: Узра пищеше, Адаир викаше. Чуваха се глухи удари на плът в плът.

— Какво е това? — обърнах се аз към Алехандро.

— Адаир тръгна да търси Узра, това е всичко, което знам.

Спомних си историята на Адаир, в която се споменаваше за гнева на лекаря, когато установил, че от писалището му е откраднато нещо.

— Трябва да се качим там! Той я наранява — посегнах към бравата, но тя не помръдваше. Той беше заключил вратата. — Донесете брадва, чук, каквото и да е. Трябва да разбием вратата — извиках аз, но те само ме изгледаха, все едно си бях изгубила ума. — Не разбирате на какво е способен…

От другата страна на вратата утихна.

След няколко минути ключът тракна и се появи Адаир, блед като платно. В ръката си държеше извитата кама на Узра, а маншетът му бе изцапан в яркочервено. Пусна ножа на пода, мина покрай нас и тръгна към стаята си. Чак тогава открихме тялото й.

— Имаш нещо общо с това, нали? — каза ми Тилде. — Виждам вината по лицето ти.

Не отговорих. Погледнах трупа на Узра и стомахът ми се обърна. Беше я пробол в гърдите, беше й прерязал гърлото и сигурно това беше последното, което беше направил, защото тя бе паднала на земята с отметната назад глава, а косата й още бе смачкана там, където я бе държал. В главата ми отекнаха думите: „По моя воля и от моята ръка“ — тези, с които даваше вечен живот и които използваше, когато убиваше. Щом си ги спомних, потръпнах цялата. Същото се случи и когато видях татуировката на ръката на Узра, отметната настрани. Краят беше настъпил и неговият знак върху тялото й вече не означаваше нищо. Оттегляше благоволението си, когато му хрумнеше.

Караницата може да е била за всичко, никога нямаше да науча със сигурност, но тъй като се случи точно тогава, едва ли бе за нещо друго, освен за тайната стая. Адаир някак си беше разбрал, че негови вещи са изчезнали, и бе обвинил нея. И тя не го беше разубедила, че няма вина. Или е искала да ме защити, или — което бе много по-вероятно — с радост беше приела шанса да се освободи от него чрез смъртта.

Вях откраднала с ясното съзнание какво би могло да е наказанието. Просто не вярвах, че Узра ще загази. Нито пък бях предполагала, че той ще убие някого от нас, най-малко нея. Много по-типично за него беше да налага жестоки физически наказания, да държи жертвата в лапите си, а тя да трепери и да се чуди кога ще реши да повтори всичко това. И през ум не ми беше минало, че може наистина да убие Узра, защото вярвах, че по някакъв свой начин я обича.

Свлякох се на пода до нея и хванах ръката й, но тя вече беше изстинала. Може би в нашия случай душата напуска много по-бързо тялото, няма търпение да се освободи. А най-ужасното беше, че планирах бягство за мен и Джонатан, но изобщо не ми бе хрумнало да взема и Узра с нас. Макар да знаех колко отчаяно иска да се махне, дори не се сетих да помогна на бедното момиче, което търпеше извратените страсти на Адаир толкова много години и беше толкова мило с мен и ми помогна да се ориентирам в този дом, населен с вълци. Бях я приела за даденост и осъзнаването на собствената ми себичност ме накара да се почудя дали наистина не съм сродна душа на Адаир.

Джонатан беше чул бъркотията и дойде при нас. Когато видя тялото на Узра на пода, реши да отиде в покоите на Адаир и да му поиска обяснения. С Дона едва го удържахме.

— И какво ще постигнеш? — изкрещях му аз. — С Адаир можете да се биете от тук до края на света и никога да не си уредите сметките. Колкото и да искате да се убиете един друг това не е по силите на нито един от вас.

Толкова много исках да му призная истината, че Адаир не е този, за когото го мисли, че е много по-силен, опасен и безчовечен, отколкото всички ние предполагахме. Но не можех да рискувам. И без това се боях, че Адаир ще усети страха ми.

Освен това не можех да споделя с Джонатан подозренията си. Сега вече разбирам защо, Адаир се държеше мило с моя любим мъж не защото искаше да го вкара в леглото си. Неговата жажда беше много по-дълбока. Искаше да докосне, да гали и да си поиграе с това тяло, за да опознае всяка негова извивка, но не от сексуално желание, а защото искаше да го притежава. Да го обсеби, да се представя със съвършеното му лице. Той беше готов да се всели в тяло, на което никой не можеше да устои.

Адаир изпрати указания: трябваше да разчистим огнището в кухнята и да подготвим ковчег. Миячката и готвачът избягаха, когато ние превзехме територията им. С Дона и Алехандро изнесохме съдовете от огромното огнище. Изтъркахме почернелите му стени и изметохме пепелта. Ковчегът представляваше дъски върху дървени подпори. Направихме клада под подпорите — сухи клонки и шишарки, полети с говежда мазнина, за подпалки, бали слама и дърва за гориво. Тялото, увито в бял покров, бе поставено върху дъските.

Подпалките пламнаха бързо, след като към тях бе поднесена факла. На дървата им трябваше известно време да се разгорят и мина час, докато огънят лумне силно. Жегата в кухнята беше огромна. Накрая и тялото се подпали, покровът бързо се възпламени, огънят плъзна по него и платът се нагърчи като кожа. Черният пушек пое през комина, дърпан от течението. Миризмата бе непозната и инстинктивно плашеща, направи всички в къщата неспокойни. Само Адаир я понасяше. Седна на креслото, придърпано до огнището и загледа как огънят поглъща Узра малко по малко: косата, дрехите, кожата, плътта. Накрая влагата в тялото зацвърча, а къщата се изпълни с миризма на печено месо.

— Представи си каква воня се разнася навън по улицата. Да не би да си мисли, че съседите няма да я усетят? — попита язвително Тилде с насълзени очи. Бяхме се скупчили на вратата и наблюдавахме Адаир, но накрая Дона и Тилде се оттеглиха в стаите си, мърморейки мрачно под нос, а ние с Алехандро седнахме на пода пред прага и продължихме да гледаме Адаир.

Когато небето навън започна да просветлява, огънят беше изтлял. Къщата се бе изпълнила с рядък сив дим, който висеше във въздуха и миришеше силно. Чак когато огнището изстина, Адаир стана от креслото. Докосна Алехандро по рамото, когато минаваше покрай него.

— Накарайте да изметат пепелта и да я пуснат във вода — нареди той с глух глас.

Алехандро настоя сам да го направи и клекна пред огнището с малка метличка от върбови клонки и лопатка.

— Колко много пепел — промърмори той, без да забелязва присъствието ми. — Сигурно от дървата. От Узра вероятно не е останало повече от една шепа.

В този миг метличката докосна нещо твърдо и той бръкна в саждите. Намери парче обгоряла кост.

— Дали да го запазя? За Адаир? Някой ден може да се зарадва, че я има. От такива неща стават силни талисмани — разсъждаваше той и го въртеше из ръцете си като огромна ценност. Но после го хвърли в кофата.

— Може би не все пак.

След тази случка Адаир се отдръпна от всички нас. Прекарваше дните в стаята си и единственият посетител, когото приемаше, беше адвокатът, господин Пинърли, който дойде още на следващия ден с купища хартия, преливаща от претъпканата му чанта. Излезе след час, лицето му бе зачервено, все едно беше тичал. Пресрещнах го, изразих загриженост от вида му и му предложих нещо разхладително за пиене.

— Много мило — каза той, докато изгълтваше лимонадата и попиваше челото си. — Боя се, че не мога да остана дълго. Вашият господар има доста високи очаквания за това какво може да свърши един-единствен адвокат. А не съм способен да командвам времето и да го карам да се разтяга, както на мен ми е удобно — мърмореше той. Забеляза, че книжата заплашват да изпаднат от чантата му, и се погрижи да ги прибере.

— Нали? Той е доста взискателен, но бих казала, че сте от хората, способни да изпълнят всяка задача, която Адаир им постави — ласкаех го аз безсрамно. — Кажете ми, какви чудеса очаква той от вас?

— Поредица от сложни парични преводи в европейски банки, а някои се намират в градове, за които дори не съм чувал — каза той, но после размисли и реши да не споделя повече с хора от домакинството на клиента си. — Нищо особено, не ми обръщайте внимание. Просто съм изтощен. Всичко ще бъде свършено така, както е поискал. Не си блъскайте хубавата главица с такива неща.

Потупа ме по ръката толкова надменно, че ми се прииска да го перна през дланта. Но така нямаше да разбера това, което исках да знам.

— Така ли? Значи мести пари насам-натам? Сигурна съм, че умен мъж като вас би го направил само с едно мръдване на малкото си пръстче.

Придружих думите си с неприличен жест с кутрето и устата си, жест, който бях виждала да правят мъжките проститутки и който със сигурност привличаше вниманието на мъжете. Точно така стана и сега. Дискретността излетя през ушите му като пълнеж на скъсана детска играчка и той ме погледна с увиснала долна челюст. Ако дотогава не бе заподозрял, че в тази къща живеят пълни развратници, вече беше сигурен.

— Да не би току-що…

— Какво още поиска от вас Адаир? Сигурна съм, че нищо, което да ви държи зает и през нощта. Което да ви попречи, да речем, да обърнете внимание на гостенка…

— Билети за утрешния дилижанс за Филаделфия — каза той веднага, но му казах, че е напълно невъзможно. Затова трябва да му наема частна каляска…

— За утре! — възкликнах аз. — Заминава толкова скоро!

— И няма да те вземе със себе си. Не. Била ли си някога във Филаделфия? Невероятен град, много по-оживен от Бостън, и не е от онези места, на които госпожа Пинърли би отишла. Може да ти го покажа…

— Чакайте! Откъде знаете, че няма да пътувам с него? Той ли ви каза?

Адвокатът ми се ухили мазно.

— Е, по-спокойно де. Няма да бяга с друга жена. Отива с мъж, с щастливия получател на всички тези парични преводи. Ако господарят ти бе поискал мнението ми, щях да го посъветвам просто да го осинови, така щеше да е много по-лесно…

— Джонатан? — попитах аз, като ми се искаше да раздрусам адвоката и да го накарам да спре да дрънка, за да измъкна името от устата му като срамежлив охлюв от черупката му. — Джейкъб, имам предвид. Джейкъб Мур?

— Да, това му е името. Познаваш ли го? Той ще стане много богат човек, уверявам те. Ако ми позволиш, бих те посъветвал да се ориентираш към този господин Мур, преди да се разчуе… хм…

Като предположи намеренията ми, Пинърли сам се вкара в ъгъла и на мен ми беше забавно да гледам как се опитва да се измъкне оттам. Той се покашля.

— Не че и за секунда съм си помислил, че ти… и протежето на графа… Извинявай. Мисля, че си позволих прекалено много…

Плеснах сърдито с ръце.

— И аз така мисля.

Той ми подаде чашата и вдигна чантата си.

— Моля да ми повярвате, че съм се пошегувал, госпожице. Надявам се, че няма да кажете на графа за…

— За вашата недискретност? Не, господин Пинърли, аз съм много дискретна.

Той се поколеба.

— И предполагам, че нощната визита…?

Аз поклатих глава.

— … е напълно изключена.

Той ме погледна неуверено, разкъсван от съжаление и желание, след това си тръгна бързо от странната къща на своя най-необичаен клиент. Сигурна съм, че беше щастлив да се махне от там.

По всичко личеше, че на името на Джонатан се превеждаха умопомрачителни суми, а съдбоносното пътуване до Филаделфия бе насрочено за следващия ден. Адаир бе готов да действа, което означаваше, че нямам време. Джонатан също. Трябваше да предприема нещо или да прекарам вечността в разкаяния.

Отидох при главния иконом Едгар, който ръководеше прислугата и следеше всичко в къщата да е наред. Той бе подозрителен и крадлив като всички, намерили подслон под този покрив, не си вършеше работата много добре, правеше само минималното, което се изискваше от него. Ужасно качество у слуга, ако искаш добре функциониращо домакинство, но идеално отношение към живота на място, в което всички скрупули и традиционни ценности са излетели през вратата.

— Едгар — казах аз, кършейки свенливо ръце като истинска господарка на къщата. — Адаир иска да се поправи нещо във винарната, докато го няма. Моля те, изпрати някого при зидаря и поръчай количка камъни и количка тухли този следобед. Кажи, че всичко трябва да е готово и работата да започне веднага, щом графът замине. Ще му платим двойно, ако изпълнява всичко, както му е поръчано.

Едгар ме погледна лукаво. Във винарната винаги беше огромна бъркотия, за какво се бях разбързала сега? Затова добавих:

— И не искам да безпокоя Адаир за това. Той се приготвя за пътуването си. Довери ми се да се погрижа за това, докато го няма, и очаквам всичко да бъде свършено.

Можех да бъда много строга със слугите и Едгар предпочиташе да не ме ядосва. След това се обърнах и величествено се оттеглих, за да се заема със следващата стъпка в плана си.