Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (12)

11.

Сейнт Андрю, 1816 година

Бях сбъднала единственото си съкровено желание — Джонатан да погледне на мен като на жена и любовница — но нищо повече. Живеех в несигурност, защото не бях успяла да общувам с него след онзи вълнуващ и плашещ следобед.

Зимата настъпваше. Тя не биваше да се подценява в този край на Мейн. Чакаха ни снежни бури, преспи до кръста, които се трупаха за ден-два и унищожаваха всяка възможност за пътуване. Цялото внимание на хората се съсредоточаваше в това да са стоплени и нахранени и да се погрижат за добитъка. И най-малката работа навън изискваше изтощително газене в снега. Докато се прокара пъртина до хамбара, разчисти полето и се отвори дупка в замръзналия поток за добитъка и за домакински нужди, докато животните свикнат да газят в преспите и по всичко да проличи, че животът пак става нормален (или поне поносим), в долината връхлиташе нова буря.

Седях край прозореца и се взирах в издълбания от каруцата коловоз. Снегът бе натрупал поне половин метър. Молех се горещо скоро да се слегне, за да можем отново да пътуваме по него и да има как да отидем на неделна служба единствената ми възможност да се видя с Джонатан. Имах нужда да успокои страховете ми, да ми каже, че не ме е обладал само защото не може да има София, а защото наистина ме е желаел. Може би дори, защото ме обича.

Най-накрая, след няколко седмици домашен затвор, снегът се слегна и по него вече можеше да се пътува. Баща ми каза, че ще отидем до града в неделя. И ако през друго време на годината такава новина се посрещаше с примирение, да не кажа дори с безразличие, то този път реагирахме така, все едно ни казаха, че ще ходим на бал. С Мейв и Глинис прекарахме дните до службата в трескава подготовка, чудехме се какво да облечем, как да изчистим петно от любима риза и какви прически да си направим. Дори Невин изглеждаше развълнуван, че ще има възможност да се измъкне от тясната къща. С татко оставихме мама, Невин и сестрите ми в католическата църква и тръгнахме към нашата. След службата се оказа, че снегът на поляната е прекалено дълбок за неформалното събиране, и паството остана вътре, хората си говореха по пейките, коридорите и стълбищата. Помещенията ехтяха от веселото бъбрене на енориашите, които бяха прекарали затворени толкова дълго само със семействата си, че нямаха търпение да пообщуват с някого другиго.

Аз се запромъквах през тълпата, за да търся Джонатан. До ушите ми долитаха откъслечните разговори на съседите ми — колко ужасно е времето, каква скука ги е налегнала, как на всички им е писнало да ядат сушен грах с меласа и осолено свинско, но те отскачаха от мен като топки. През един тесен прозорец зърнах двора на църквата и гроба на София.

Наскоро разкопаната земя се беше слегнала. Снегът над гроба беше около десетина сантиметра по-нисък от останалата бяла покривка и го открояваше на фона на останалия пейзаж.

Най-накрая видях и Джонатан, който се промъкваше през тълпата и сякаш също ме търсеше. Срещнахме се в подножието на стълбището към балкона. Бяхме притиснати от скупчилите се там наши съседи и не можехме да говорим спокойно. Някой можеше да ни чуе.

— Днес изглеждаш много чаровна, Лани — каза учтиво той. Безобидно твърдение, би си помислил всеки, случайно дочул думите му. Но Джонатан от моето детство никога не бе коментирал външния ми вид, както не коментираше и външния вид на момчетата.

Не можех да му върна комплимента. Само се изчервих. Той се наведе напред и прошепна в ухото ми:

— Последните три седмици бяха непоносими. Отиди във вашия хамбар час преди залез-слънце и ще направя всичко възможно да се срещна там с теб.

Разбира се, при тези обстоятелства не можех да му задавам въпроси и да търся утеха за несигурното си сърце. А и честно казано, каквото и да бе прошепнал, нямаше да ме спре да отида при него. Изгарях за Джонатан.

Този следобед страховете ми бяха успокоени. За час се почувствах в епицентъра на неговия свят, а какво друго бих могла да искам? Той влагаше цялото си същество във всяко докосване от начина, по който се бореше с връзките на дрехите ми, през нежните ласки на пръстите му по косата ми до целувките по голите ми настръхнали рамене. След като се върнахме в телата си, се сгушихме един в друг. Беше истинско блаженство да лежа в прегръдките му, да го усещам силно притиснат в мен, сякаш и той искаше да не допуска нещо да застане между нас. Нищо не може да се сравни с щастието да получиш това, за което си се молил. Бях точно там, където копнеех да бъда, но усещах как секундите се изнизват и знаех, че семейството ми ще започне да се чуди къде съм.

С неохота отместих ръцете му от кръста си.

— Не мога да остана. Трябва да се връщам… но понякога ми се иска да мога да се прибера на друго място… а не у дома.

Исках само да кажа, че не ми се напуска неговата компания, по истината, която дълго бях потискала в себе си, се изплъзна от устата ми. Срамувах се от тази тайна, която не биваше да признавам, но думите вече бяха изречени и нямаше връщане назад. Джонатан ме погледна въпросително.

— Какво значи това, Лани?

— Ами понякога ми се струва, че мястото ми не е при моето семейство.

Чувствах се като пълна глупачка, че трябва да обяснявам това на Джонатан, може би единственият в селото, който никога не се бе чувствал необичан и незаслужаващ щастие.

— Невин е единствен син, затова е безценен за родителите ми. И един ден ще наследи фермата. После и сестрите ми… Те са толкова красиви, всички им се възхищават за това. Перспективите им са добри. А аз…

Не можех да призная дори пред Джонатан най-големия си страх: че никой не се интересува от моето щастие, че не означавам нищо за никого, дори за майка ми и баща ми. Той ме придърпа към себе си и ме прегърна, хвана ме още по-здраво, когато се опитах да се отдръпна, но не от него, а от собствения си срам.

— Непоносимо е да те слушам да говориш така, Лани… Избрах да съм с теб, нали? Ти си единствената, с която се чувствам добре, единствената, пред която мога да се разкрия. Бих прекарвал цялото си време с теб, стига да можех. Баща ми, майка ми, дървосекачите, управителят… Бих се отказал от всички тях само за да бъда с теб. Да сме двамата заедно, завинаги.

Аз, разбира се, се вързах на красивите му думи. Те разсякоха срама ми и влязоха право в мозъка ми като глътка силно уиски. Но не ме разбирай неправилно: по това време той наистина вярваше, че ме обича с цялото си сърце, и аз не се съмнявах в искреността му. Но сега, след като изстрадах мъдростта си, разбирам колко глупави сме били да си говорим такива опасни думи! Бяхме самоуверени и наивни, мислехме си, че това, което изпитваме, е любов. Любовта може да бъде и евтина емоция, отдадена с лекота, макар по онова време да не ми се струваше така. Когато се обърна назад, разбирам, че ние просто запълвахме дупките в душите си, както приливът се втурва във вдлъбнатините по скалист бряг. Ние — или може би само аз превързвахме раните си с нещо, за което твърдяхме, че е любов. Но накрая приливът се отдръпва.

На Джонатан му бе невъзможно да ми даде това, за което се кълнеше, че копнее. Не можеше да се откаже от семейството и отговорностите си. Не беше нужно да ми казва, че родителите му няма да се съгласят да се ожени за мен. Но в онзи късен следобед, в онзи студен хамбар аз притежавах любовта му и още повече се настървявах да се вкопча в нея. Той твърдеше, че ме обича, аз бях сигурна, че го обичам, а това бе достатъчно доказателство, че ни е писано да сме заедно, че сме две божи същества, свързани завинаги. Свързани чрез любов.

Срещнахме се само още два пъти така — жалко постижение за влюбена двойка. Говорехме много малко (основно той признаваше колко много съм му липсвала) и после се втурвахме да правим любов. Бързахме, защото се бояхме, че ще ни открият, а и заради студа. Събличахме толкова дрехи, колкото ни стискаше, а след това с устни и ръце се галехме, притискахме и целувахме. Всеки път го правехме като за последно — може би предусещахме нещастното си бъдеще, което ни дишаше във врата и отброяваше секундите до мига, в който щеше да ни обвие в зловещата си прегръдка. И двата пъти се разделихме набързо. Миризмата му се просмукваше в дрехите му, чувствах влага между краката си, а на бузата имах синка, която се надявах семейството ми да отдаде на студа.

Но всеки път, щом той си тръгнеше, съмнението започваше да ме разяжда. Засега имах любовта му, но какво означаваше това? Познавах миналото му по-добре от всеки друг. Нали беше обичал и София, а аз го бях накарала да я забрави или поне така изглеждаше. Можех да се преструвам, че ми е верен, да си затварям нарочно очите, както правят много жени, и да се надявам, че с времето всичко ще премине. Но бях допълнително заслепена от упоритата си вяра, че любовната връзка е благословена от Бог и колкото и да е неудобна, неподходяща и болезнена, не може да бъде променена от човешка намеса. Беше ми необходимо да вярвам, че любовта ми ще възтържествува над несъвършената обич на Джонатан към мен. В края на краищата любовта е вяра, а вярата трябва да се подложи на изпитание.

Сега вече знам, че само глупаците търсят уверение в любов. Тя изисква толкова много от нас, че винаги се опитваме да получим гаранции, че ще трае вечно. Настояваме за постоянство, но кой може да обещае такова нещо?

Трябваше да се радвам на приятелската обич на Джонатан към мен, която той изпитваше още от дете. Тя е наистина вечна. А вместо това се опитвах да превърна чувствата му в нещо, което не бяха, и така съсипах красивото и вечно чувство между нас. Понякога най-големите изпитания идват във вид на липси. Приятел, който не ни посещава в обичайното време и който заплашва да се отдръпне. Очаквано писмо, което не идва, а вместо него пристига новина за преждевременна смърт. А в моя случай през онази зима — прекъсване на цикъла. Първо един месец. После и втори. Молех се причината да е друга. Проклинах духа на София, защото без съмнение той ми отмъщаваше. Но след като вече бе предизвикан, нямаше как да го спра.

София започна да се явява в сънищата ми. Понякога лицето й просто изплуваше от тълпата, поглеждаше ме обвинително и изчезваше. В един повтарящ се сън Джонатан внезапно си тръгваше от мен, сякаш по команда, без да обръща внимание на молбите ми да остане. След това се появяваше със София, двамата вървяха ръка за ръка в далечината, а той дори не си спомняше за мен. Винаги се събуждах наранена и с усещането, че съм изоставена.

Но най-ужасният сън ме изхвърляше от унеса ми като изправен на задни крака кон и трябваше да си затискам устата, за да не викам и да не събудя сестрите си. Другите просто отразяваха вината ми, която си играеше с подсъзнанието, но този беше истинско послание от мъртвото момиче. В него се разхождах из пуст град, вятърът ме блъскаше в гърба, докато вървях по коловоза, оставен от каруците. Наоколо не се виждаше никой, не се чуваше глас, нямаше никакъв признак на живот — шум от сеч на дървета или тракане на чук по наковалня. Скоро се озовавах в покрита със сняг гора и тръгвах покрай полузамръзналата река Олагаш. Спирах при едно стеснение и виждах София да стои на другия бряг. Беше онази, самоубилата се София — посиняла, със замръзнала коса и подгизнали дрехи. Изоставената любовница, която гниеше в гроба, на чийто гръб бях постигнала щастието си. Впиваше в мен мъртвите си очи, а след това посочваше към водата. Не казваше нито дума, но аз знаех какво има предвид: скочи в реката, убий себе си и детето си.

Не смеех да говоря с никого от семейството за състоянието си, дори със сестрите ми, с които може да се каже, че бях близка. Майка ми няколко пъти отбеляза, че изглеждам умислена и угрижена, но го отдаде на месечно неразположение. Само ако можех да споделя… но уви, бях по-лоялна към Джонатан. Не можех да призная за отношенията ни пред родителите си, без преди това да се посъветвам с него.

Изчаках да се срещна с него на неделната служба, но тогава природата се намеси. Минаха няколко седмици, преди пътеките към града отново да станат проходими. Усещах как времето ме притиска. Ако почакахме още малко, вече нямаше да мога да крия тайната си. Всеки миг се молех на Бог възможно най-скоро да ми даде възможност да поговоря с Джонатан.

Сигурно Господ чу молитвите ми, защото няколко дни подред зимното слънце изгряваше с пълна сила и топеше последния навалял сняг. Най-накрая в неделя успяхме да впрегнем коня, увихме се в наметала, шалове, ръкавици и одеяла, притиснахме се един към друг в каруцата и потеглихме към града.

В църквата ми се стори, че всички ме гледат. Разбира се, Бог знаеше за положението ми, но сякаш и съгражданите ми бяха научили. Боях се, че коремът ми е започнал да расте и очите на всички са приковани в срамната подутина под полата ми, макар да беше прекалено рано някой да забележи нещо, особено под пластовете дебели зимни дрехи. Стоях близо до баща си и се крих зад една колона през цялата служба. Мечтаех си да стана невидима и дебнех за възможност да поговоря с Джонатан насаме.

Когато пастор Гилбърт разпусна паството, забързах надолу по стълбите, без да изчакам баща си. Спрях се на последното стъпало и затърсих с очи Джонатан. Той скоро се появи и тръгна през тълпата към мен. Без да кажа и дума, го хванах за ръката и го повлякох след себе си зад стълбището, където можехме да намерим уединение.

Смелият ми жест го уплаши. Погледна през рамо, за да види дали някой не ни е видял как се измъкваме сами без придружител.

— Мили боже, Лани, ако си мислиш, че ще те целуна тук…

— Чуй ме. Нося дете — изстрелях аз.

Той пусна ръката ми и по красивото му лице се изписаха поредица от изражения: шок, изненада и накрая осъзнаване на истината, което го накара да пребледнее. Не очаквах да се зарадва на новината, но мълчанието му ме изпълни със страх.

— Джонатан, кажи нещо. Не знам какво да правя — подръпнах го за ръката.

Той ме изгледа косо, след това се покашля, за да прочисти гърлото си.

— Скъпа Лани, не знам какво да кажа…

— Не това очаква да чуе момиче в моето положение!

В очите ми избиха сълзи.

— Кажи ми, че не съм сама, че няма да ме изоставиш. Кажи, че ще ми помогнеш да реша какво да направя.

Той продължаваше да ме гледа отчуждено, но накрая каза през зъби:

— Не си сама.

— Не можеш да си представиш колко ме беше страх сама вкъщи с тайната, без да мога да говоря с когото и да било. Знаех, че трябва най-напред да кажа на теб. Джонатан. Дължах ти го.

Говори, говори, приканвах го аз наум, кажи ми, че ще признаем участието си в моето падение пред родителите ни и ще постъпиш честно с мен. Кажи ми, че още ме обичаш. Че ще се ожениш за мен.

Затаих дъх, по бузите ми се стичаха сълзи, щях да припадна от силното желание да го чуя да казва тези думи. Но Джонатан не можеше да ме гледа в очите. Сведе поглед към пода.

— Лани, трябва да ти кажа нещо, но ми повярвай, че по-скоро бих умрял, отколкото да го споделя точно сега.

Зави ми се свят, страхът изби по мен като студена пот.

— Какво може да е по-важно от това, което ти съобщих току-що…

— Сгоден съм. Стана тази седмица. Баща ми в момента го обявява пред всички в църквата, но аз трябваше да те намеря и да ти го кажа лично. Не исках да го научиш от някой друг…

Млъкна, защото осъзна, че загрижеността му не значи нищо за мен в този миг. Когато бяхме деца, понякога се шегувахме, че Джонатан още не е сгоден. Намирането на подходящи съпрузи не беше лесна работа и малък град като Сейнт Андрю. Най-видните моми и ергени бързо се харчеха, сгодяваха малки деца дори на по шест години и ако семейството ти не действаше чевръсто, можеше и да не се намери кандидат за теб. Всеки би си помислил, че момче с такова богатство и положение би било добра партия за семействата с дъщери. И точно така си беше, но досега не му бяха намерили годеница, нито имаше кандидати за сестрите му. Джонатан казваше, че е заради амбициите на майка му. Тя не смятала нито едно семейство в града достойно за децата й. Искала да им намери половинки чрез някои от деловите партньори на баща му или чрез семейните си връзки в Бостън. Имаше запитвания, някои изглеждаха по-сериозни, но накрая не се стигаше доникъде и Джонатан наближи двайсетия си рожден ден без невеста.

Почувствах се така, сякаш някой ми разряза корема с нож.

— За кого?

Той поклати глава.

— Не е време сега да говорим за тези неща. Трябва да обсъдим положението ти…

— Коя е тя? Настоявам да знам — извиках.

В погледа му имаше колебание.

— Едно от момичетата на семейство Макдугъл. Еванджелин.

Макар че сестрите ми бяха близки с дъщерите на Макдугъл, не ми беше лесно да се сетя коя от тях е Еванджелин, защото бяха много. Семейството имаше седем момичета, всичките надарени с онази особена шотландска красота — високи и едри; с червени къдрави коси и медни лунички като пъстърви през лятото. Представих си госпожа Макдугъл, която бе практична и добродушна, с непокорни очи, може би по-способна от съпруга си, който преживяваше от земеделие, но всички знаеха, че тя е причината за добрите печалби и за издигането на семейството в йерархията на градчето. Опитах се да си представя Джонатан с жена като госпожа Макдугъл до себе си и веднага ми се прииска да се свлека в краката му.

— И смяташ да приемеш този годеж? — попитах аз.

— Лани, не знам какво да кажа… Не мога…

Взе ръката ми и се опита да ме натика в един прашен ъгъл.

— Договорът със семейство Макдугъл е подписан, всичко вече е обявено официално. Не знам как родителите ни биха погледнали на нашата… ситуация.

Можех да поспоря с него, но знаех, че е безсмислено. Бракът беше сделка за увеличаване на благосъстоянието и на двете семейства. А никой не би пропуснал възможността да се свърже с клана Сейнт Андрю, не и заради нещо толкова банално като извънбрачна бременност.

— С болка го казвам, но срещу нашия брак би имало възражения — продължи Джонатан, като се стараеше да бъде мил. Аз поклатих уморено глава; нямаше нужда да ми го казва. Баща ми може и да беше уважаван от съседите си за добрите си преценки, но семейство Макилврий нямаше какво да предложи на бъдещите си сродници, защото беше бедно и половината му членове бяха католици.

След кратко мълчание попитах с дрезгав глас:

— Еванджелин тази след Морийн ли е?

— Тя е най-малката — отвърна Джонатан. Поколеба се и добави: — На четиринайсет е.

Значи най-малката. Представих си бебето, което сестрите й носеха на ръце, когато идваха у нас, за да бродират с Мейв и Глинис. Хубава кукличка, облечена в бяло и розово, с мека златиста косичка и ужасно ревлива.

— Е, значи си сгоден, но датата на сватбата не е определена, а щом тя е на четиринайсет, значи няма да е скоро…

Джонатан поклати глава.

— Старият Чарлз иска да се оженим тази есен, ако е възможно. Със сигурност трябва да стане до края на годината.

— Няма търпение да продължиш рода — изрекох аз очевидното.

Джонатан ме прегърна с една ръка през раменете, за да ме задържи права, а аз исках да остана притисната до силното му топло тяло завинаги.

— Кажи ми, Лани, какво искаш да направим? Кажи ми и аз ще се постарая да го изпълня. Искаш ли да помоля родителите си да ме освободят от брачната договорка?

През мен премина хладна тъга. Предлагаше ми това, което исках, но усещах, че се бои от отговора ми. Нямаше никакво желание да се ожени за Еванджелин, но след като неизбежното се бе случило, той се бе примирил, че ще трябва да изпълни задължението си. Не искаше да приема предложението му. А и най-вероятно от това нищо нямаше да излезе: аз бях неприемлива партия. Баща му може и да искаше наследник, но майка му щеше да настоява той да е заченат в брак, да не бъде роден в скандал. Родителите на Джонатан щяха да го принудят да се ожени за Еванджелин Макдугъл, а ако се разчуеше за бременността ми, щях да бъда съсипана.

Но имаше и друг начин. Нали аз го подсказах на София прели няколко месеца? Стиснах ръката на Джонатан.

— Мога да отида при акушерка.

Лицето му веднага светна от благодарност.

— Щом така искаш.

— Ще намеря начин да отида възможно най-скоро.

— Мога да ти помогна с разходите — каза той и започна да рови в джоба си. Притисна една голяма монета към дланта ми. За миг ми се догади, но се удържах да не го зашлевя. Знаех, че гневът ми говори вместо мен. Взрях се за миг в монетата и я пъхнах в ръкавицата си.

— Съжалявам — прошепна той и ме целуна по челото.

Викаха го, името му ехтеше в огромната зала. Остави ме, преди да са ни открили заедно, а аз се заизкачвах обратно по стълбите към балкона, за да видя какво става. Семейството на Джонатан стоеше пред ложата си близо до амвона, където се настаняваха най-видните граждани. Чарлз Сейнт Андрю беше най-отпред, вдигнал ръце, но изглеждаше по-раздразнен от обикновено.

Такъв си беше от есента, казваше, че е от изтощение и прекалено много вино (но по-скоро беше комбинация от прекалено много вино и прекалено много въргаляне със слугините). Но сякаш изведнъж остаря, побеля и плътта му се отпусна. Уморяваше се лесно, заспиваше по време на служба веднага щом пастор Гилбърт отвореше Библията. Скоро спря да ходи на заседанията на градския съвет и пращаше Джонатан на тях. Никой от нас не предполагаше, че може би умира. Все пак беше изградил селището със собствените си ръце, беше неунищожим и смел покорител на граници, далновиден предприемач. Сега, като се обърна назад, разбирам, че сигурно заради това е притискал Джонатан да се ожени и да създаде наследници. Чарлз Сейнт Андрю, е усещал, че времето му изтича.

Семейство Макдугъл тръгнаха по пътеката между редовете с пейки, за да присъстват и те на официалното обявяване. Господин и госпожа Макдугъл бяха като важно патешко семейство, следвано от малките си патенца, наредени в редичка по възраст.

Седем момичета, някои прилежно сресани и пригладени, други рошави и размъкнати, с по някой висящ дантелен ръб на фуста, подаващ се под полата. А най-накрая — изтърсачето на семейството, Еванджелин. В гърлото ми заседна буца, когато я видях — толкова беше красива. Не беше едро фермерско момиче, а точно на прага между детството и женствеността. Беше грациозна и стройна, с напъпили гърди, леко заоблени бедра и устни като на херувимче. Косата й бе все така златисторуса и падаше по гърба на къдрици. Беше очевидно защо майката на Джонатан бе избрала нея: тя беше като ангел, пратен на земята, неземно същество, достойно за вниманието на най-големия й син.

Можех да се разплача, но си прехапах устните и гледах как тя минава покрай Джонатан, кимва му лекичко и го поглежда крадешком изпод бонето си. Той й кимна в отговор с пребледняло лице. Цялото паство следеше с очи случващото се и разбра какво става между тези двама млади.

— Крайно време беше да му намерят жена промърмори някой зад мен. Може би сега ще спре да гони момичетата като побесняло куче.

— Това си е жив скандал! Та тя е още дете…

— Тихо, разликата им е само шест години, а много мъже са доста по-възрастни от съпругите си…

— Така е, след някоя друга година, когато тя стане на осемнайсет или двайсет, няма да има никакво значение. Но четиринайсет! Помисли за собствената ни дъщеря, Сарабет. Дали би я дала на момчето на Сейнт Андрю?

— За бога! Не!

Долу останалите момичета Макдугъл се наредиха в кръг около Джонатан и родителите му, а Еванджелин застана срамежливо на крачка зад баща си. Намери време да се прави на свенлива, помислих си аз тогава и се изпружих, сякаш можех да чуя какво си говорят. Той ще се ожени за теб. Този красив мъж ще стане твой съпруг и ще си ляга с теб всяка вечер. Не е лесно да му дариш сърцето си и трябва да докажеш, че си достойна за предизвикателството. Иди и застани до него.

Най-накрая, подтиквана от родителите си, тя излезе неловко иззад баща си. Беше като новородено жребче, което открива как да движи крачката си. И чак когато застана до него, осъзнах: тя наистина беше още дете. Той стърчеше доста над нея. Представих си ги в леглото и си помислих, че той ще я премаже. Тя беше дребничка и трепереше като листо при най-малкото внимание.

Джонатан я хвана за ръката и се доближи до нея. Жестът му беше галантен, закрилнически. После се наведе и я целуна. Това не беше обичайната му целувка, която помнех добре — толкова въздействаща, че ме разтърсваше до пръстите на краката. Той даде знак, че приема брака, като я целуна пред семействата им и цялото паство. И пред мен.

Тогава разбрах посланието, което София ми предаваше чрез съня. Тя не ме подтикваше да се самоубия, за да изкупя вината си към нея. Тя ми казваше, че ме чака цял живот, пълен с разочарование, ако продължа да обичам Джонатан така, както го бе обичала и тя — толкова силно, че обичта се превръща в отрова и носи огромни нещастия. Но какво беше лекарството? Можеш ли да принудиш сърцето си да спре да желае някого? Можеш ли да спреш да обичаш по своя воля? По-лесно бе да се удавиш, сякаш ми казваше София. По-лесно бе да скочиш от високо.

Тези мисли отекваха в ума ми, докато гледах от балкона с плувнали в сълзи очи. Ноктите ми се забиха в меките чамови дърво на колоната, на която се бях облегнала. Бях над основната зала на църквата, достатъчно високо, за да скоча. Но не го направих, защото дори тогава мислех за детето, което носех. Вместо това се обърнах и затичах надалеч от мъчителната сцена, на която бях станала свидетел.