Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (26)

25.

Границата на Мейн, днешно време

Люк отби от магистралата по малък черен път и пусна джипа по издълбаните коловози. Когато стигнаха до завой, паркира до аварийната лента, но остави двигателя включен. Гледката пред тях беше чиста, защото по зимните дървета нямаше листа. И той, и спътничката му виждаха пропускателния пункт на американско-канадската граница в далечината. Изглеждаше като построен от блокчета „Лего“: огромно количество временни постройки с много камиони и коли сред тях, натежал от изгорели тазове въздух.

— Ето там отиваме — каза той и посочи към предното стъкло.

— Огромен е — отвърна момичето. — Мислех, че отиваме към някой забутан пункт с двама граничари и едно куче, които проверяват колите с фенерче.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? Има и други начини да стигнем до Канада — каза Люк, макар да не беше сигурен, че трябва да я насърчава да нарушава закона повече, отколкото досега.

Погледът, който тя му хвърли, го прониза в сърцето. Беше като дете, които търси одобрение от родител.

— Не, ти ме докара чак до тук. Имам ти доверие да ме преведеш и през границата.

Когато приближиха пропускателния пункт, нервите на Люк се изопнаха. Движението не бе натоварено в този ден, но въпреки това перспективата да прекарат цял час на опашката му се стори неприятна. Полицията сигурно вече беше пуснала съобщение, че ги издирва; избягала заподозряна в убийство и лекар съучастник… Замалко да излезе от колоната, но се спря. Ръцете му трепереха върху волана.

Момичето го погледна тревожно.

— Добре ли си?

— Прекалено се бавим… — промърмори той. Потеше се, въпреки че навън бе студено.

— Всичко е наред — отвърна му тя напевно.

Изведнъж над кабината в съседната лента светна зелето. С изненадваща скорост Люк изви волана и натисна газта. Колата подскочи към граничаря, който милостиво махаше на колите да минават. Засече един автомобил пред тях на опашката и жената зад кормилото му показа среден пръст, но на Люк не му пукаше. Удари рязко спирачки пред граничаря.

— Май бързате, а? — попита служителят, като маскира интереса си с привидна небрежност, докато посягаше към документите на лекаря. — Когато отворим нова лента, обикновено пускаме през нея следващия, който чака в предишната.

— Извинявайте — отвърна веднага Люк. — Не знаех…

— Следващия път внимавайте — каза граничарят дружелюбно, без дори да вдига поглед от шофьорската книжка и паспорта на Лани. Беше на средна възраст, в тъмносиня униформа, в чиито джобове бяха напъхани радиостанция, химикалки и какви ли не още дреболии. В ръцете си държеше клипборд и електронно устройство, което приличаше на скенер. Партньорката му бе по-млада от него и обикаляше колата с огледало, закачено за дълъг лост. Проверяваше джипа за бомба под шасито. Люк я наблюдаваше в страничното огледало и започна отново да се изнервя, този път без никаква причина.

Тогава му хрумна, че ако поискат документите на колата, ще се окаже в беда. Защото не бе регистрирана на негово име. Не сте ли собственик на автомобила? — ще попита граничарят. Хората си дават коли назаем всеки ден, успокояваше се Люк. Нищо нередно няма в това. Ще трябва да я пусна през системата, за да съм сигурен, че не е открадната… Не искай документите на колата, не искай документите на колата, повтаряше си той наум, насочваше мисълта си към граничаря и се опитваше да му я предаде по телепатия. Ако името на Люк бе отбелязано в някоя база данни — търсен за разпит — шансовете за бягство намаляваха.

Този пропуск в плана го изнерви още повече. Никога не беше имал проблеми със закона, дори като хлапе, беше възможно най-неподходящият човек, стане ли въпрос за заблуда на властите. Страхуваше се, че ще се изчерви, ще започне да се поти, ще изглежда прекалено тревожен и…

— Значи сте лекар? — попита граничарят през прозореца и стресна Люк.

— Да. Хирург.

„Глупак — скара си се той, — не му пука каква ти е специалността“. Просто лекарската му суета надигна глава като уморено разглезено дете, жадно за внимание.

— Причини да посетите Канада?

Преди Люк да успее да отговори, Лани се наведе напред и се показа на граничаря.

— Всъщност прави ми услуга. Бях отседнала при него, а сега дойде време да поживея на гърба на друг роднина. И вместо да ме качи на автобуса, той благородно настоя да ме закара сам.

— О, така ли? И къде е следващият братовчед? — попита служителят с лек сарказъм в гласа.

— В Бейкър Лейк — отвърна спокойно момичето. — Е, поне ще се срещнем в Бейкър Лейк. Всъщност той живее по-близо до Квебек.

Тя знаеше името на близък град, на Люк това му се стори истинско чудо. Поотпусна се малко.

Граничарят влезе в кабината. Люк го наблюдаваше през плексигласовия прозорец как се навежда над един компютър и без съмнение попълва базата данни. Едва се сдържаше да не настъпи газта. Нищо не можеше да го спре, нямаше бариера, нито метални шипове, които да спукат гумите и да блокират бягството. Но изведнъж служителят се появи на прозореца и му подаде шофьорската книжка и паспорта.

— Заповядайте… приятен ден — каза той, махна им да потеглят и се насочи към следващата кола на опашката.

Люк не си пое дъх, докато граничният пункт не се смали съвсем в огледалото за обратно виждане.

— Защо беше толкова притеснен? — засмя се Лани и погледна през рамо. — Не сме терористи, нито се опитваме да изнесем контрабандни цигари. Ние сме просто приятни американски граждани, които отиват в Канада да обядват.

— Не, не сме — отвърна Люк и също се засмя, вече с облекчение. — Извинявай, не съм свикнал с такива бандитски изпълнения.

— Не, ти извинявай. Не исках да ти се смея. Знам, че не си свикнал. Справи се страхотно — и стисна ръката му.

Спряха в мотел в покрайнините на Бейкър Лейк, неугледно място, което не беше част от верига. Люк остана в колата, а Лани отиде на регистратурата. Видя я как заговори възрастния господин зад щанда, как той се размърда бавно и се възползва от единствения си шанс тази сутрин да поприказва с хубаво младо момиче. Лани се върна в джипа и двамата тръгнаха към бунгало в дъното, което гледаше към малка горичка и края на бейзболно игрище. Колата им беше единствената на паркинга.

След като влязоха в стаята си, тя се засуети — започна да разопакова багажа си, провери банята, оплака се от качеството на хавлиените кърпи. Люк седна на леглото и изведнъж се почувства прекалено уморен. Легна върху полиестерната кувертюра и се загледа в тавана. Всичко му се въртеше като карнавално шествие.

— Какво има? — седна Лани до него на ръба на леглото и го докосна по челото.

— Изтощен съм, предполагам. След нощна смяна обикновено веднага щом се прибера у дома, си лягам.

— Тогава дремни.

Свали му обувките, без да развързва връзките им.

— Не, трябва да се връщам. Само на половин час път съм — каза той, но не помръдна. — Трябва да върна колата…

— Глупости. Само ще събудиш подозрения на граничния пункт, ако обърнеш веднага и тръгнеш обратно.

Зави го с одеяло и извади найлоново пликче с най-примамливата марихуана, която Люк беше виждал. Набързо сви умело една цигара, запали и дръпна жадно. Затвори очи, когато издиша дима, и на лицето й се изписа задоволство. Люк си помисли, че би искал някой ден да предизвика подобно изражение на лицето на тази жена.

Лани му подаде джойнта. Люк се поколеба, но го взе и го доближи до устните си. Дръпна и задържа дима, почувства как се разстила из мозъка му, а ушите му писват и заглъхват. Мили боже, доста е силна. И действа бързо.

Закашля се и върна цигарата на Лани.

— Не съм пушил отдавна. Откъде взе марихуана?

— От града. Сейнт Андрю.

Отговорът й леко го разтревожи, но едновременно с това го изненада, защото му напомни, че под носа му сигурно има и други скрити светове. Но се радваше, че не е знаел за тревата, когато минаваха границата, защото щеше да се изнерви още повече.

— Често ли пушиш? — кимна той към джойнта.

— Не мога без трева. Не знаеш какви спомени нося в главата си… Много животи, изпълнени с неща, за които съжалявам… неща, които съм виждала другите да вършат. И не мога да избягам от тях без това.

Тя погледна фаса в ръката си.

— Понякога ми се иска да се отрежа, да кажем, за десетилетие. Да заспя и всичко да спре. Няма как да изтрия лошите спомени. Не самите дела са тежки, а да живея с това, което съм извършила.

— Като мъжа от моргата…

Тя притисна пръст върху устните на Люк, за да го накара да млъкне. Щяха да имат достатъчно време да говорят после, помисли си той. Всъщност тя има безкрайно много време пред себе си, за да осъзнае колко необратимо е това, което е сторила с голямата си любов, да осмисли всяка минута и всеки ден. Няма толкова трева на света, за да замъгли този спомен. Това е истинският ад на земята. Лошите неща, които той беше правил, му се сториха нищожни в сравнение с нейните. Тя пак се пресегна към джойнта.

— Ще тръгвам обратно — каза той, сякаш се налагаше да я убеждава. — Веднага щом подремна. Ще е по-безопасно да шофирам след малко сън. Но трябва да се върна… имам да върша разни неща, които чакат мен… да върна колата на Питър…

— Разбира се — каза тя.

Когато се събуди, мотелската стая беше мрачна. Слънцето залязваше, но лампите не бяха светнати. Люк лежеше неподвижно и се опитваше да се ориентира, без да вдига глава. Една дълга минута главата му бе като натъпкана с памук, който не му позволи да си спомни нито къде е, нито защо всичко наоколо му е непознато. Изпотил се беше под дебелото одеяло и се чувстваше като жертва на отвличане, изведена от кола със завързани очи и вкарана в хотелска стая без никаква идея къде точно се намира.

Стаята бавно дойде на фокус. Жената седеше напълно неподвижна на един от твърдите дървени столове край масата и гледаше през прозореца.

— Хей — каза Люк, за да й даде знак, че се е събудил. Тя се обърна и леко се усмихна.

— По-добре ли се чувстваш? Ще ти донеса чаша вода.

Стана от стола и влезе в кухненския бокс.

— Има само чешмяна. Сложих малко в хладилника да се изстудява.

— Колко дълго съм спал? — протегна се Люк за чашата. Тя беше приятно студена и той се изкуши да я притисне до челото си. Целият гореше.

— Четири-пет часа.

— О, боже, най-добре да тръгвам. Ще ме търсят, ако вече не са започнали.

Отметна одеялото и седна на ръба на леглото.

— Закъде си се разбързал? Каза, че няма кой да те чака у дома — отвърна момичето. — Освен това не изглеждаш добре. Май тревата ти е дошла в повече. Силна е. Може би трябва да полежиш още малко.

Лани взе лаптопа си от очукания лакиран шкаф и отиде при него.

— Свалих ги от фотоапарата, докато ти спеше. Помислих си, че ще искаш да го видиш. Тоест знам, че си го видял, но само трупа му, може пък въпреки това да ти е интересно…

Люк примигна след зловещия й монолог, никак не му бе приятно да му припомнят за тяло го в моргата и връзката му с Лани, но взе лаптопа, който тя му подаде. Яркият екран се открои в мрака на стаята. На него видя мъжа от чувала, но и дума не можеше да става за сравнение. Беше толкова пълен с живот, толкова ярък. Очите и лицето му грееха. И беше толкова красив, че Люк незнайно защо се натъжи.

Първата снимка сигурно беше правена в кола със свален прозорец. Дългата черна коса на мъжа се вееше около главата му, а очите му бяха присвити насмешливо към фотографката. Сигурно се беше засмял на нещо, което Лани бе казала или направила. На следващата беше в леглото, сигурно онова, което са делили при Дънрати. Главата му беше върху възглавница с бяла калъфка, косата отново падаше върху лицето му, миглите докосваха бузите, скулите му бяха в идеалния нюанс на розовото. В кадъра влизаха малко от шията и ключицата му на фона на белия чаршаф.

След като разглежда снимки около минута, на Люк му хрумна, че най-красивото у мъжа на снимките не бяха правилните му черти. Не беше физическата му хубост. Имаше нещо в изражението, в блясъка в очите, в усмивката му. Изглеждаше щастлив, че е с човека, който държи фотоапарата и го снима. В гърлото на Люк заседна буца и той върна лаптопа на Лани. Не искаше да гледа повече.

— Знам — каза момичето, също задавено и разплакано. — Боли ме ужасно, като си помисля, че вече го няма. Завинаги. Усещам липсата му като дупка в гърдите си. Чувство, което носех у себе си двеста година, е изтръгнато. Не знам как ще продължа напред. Затова те моля… остани с мен още малко. Не мога да остана сама. Ще се побъркам.

Остави лаптопа на пода, после посегна към ръката на Люк. Дланта й бе малка и топла. Люк усети и влага, но не можа да определи дали от него или от нея.

— Никога няма да мога да ти се отблагодаря за това, което стори за мен — каза тя и се взря през очите му в самото му същество, сякаш виждаше какво има в най-скритите кътчета на съзнанието му. Аз… никога… искам да кажа, никой никога не е бил толкова добър с мен. Да поеме такъв риск, за да ми помогне.

Изведнъж устните й се озоваха върху неговите. Той затвори очи и сякаш целият потъна в топлата й влажна уста. Падна по гръб върху леглото, от което току-що беше станал, а тя се хвърли отгоре му. Люк се разкъсваше, от една страна се ужасяваше от това, което прави, но пък от друга — беше го пожелал от първия миг, в който я видя. Няма да се върне в Сейнт Андрю, поне засега. Ще я последва. Как би могъл да си тръгне? Нуждата й от него се заби като кука в гърдите му и го влачеше без усилие, а и той не се съпротивляваше. Беше като да скочи от скала в черна вода — не виждаше какво го очаква долу, но знаеше, че няма сила на света, която да го спре.