Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (32)

31.

Провинция Квебек, днешно време

През прозореца на мотелската стая се виждаше, че небето бе станало синьо-черно като мастило от автоматична химикалка. Бяха оставили щорите вдигнати, когато се пъхнаха заедно в леглото, и сега, когато трескавото опознаване на тялото на другия бе приключило, Лани и Люк лежаха един до друг и се взираха през прозореца в звездите по северния небосклон.

Той прокара пръсти по голата й ръка, очарован от сияйната й кожа — беше идеална, като сметана с пръснати из нея златни лунички. Тялото й бе издължено, гладко и заоблено. Искаше да прокарва ръце по него отново и отново, сякаш така можеше да вземе част от нея завинаги със себе си. Почуди се дали магията вътре в нея не я беше направила по-хубава, не бе увеличила естествената й красота.

Не можеше да повярва на късмета си, че бе спал с нея. Чувстваше се донякъде като похотлив старец, докато я галеше. Не бе прегръщал така силно жена още от времето преди да се ожени, преди да навърши трийсет, но пък тогава сексът не беше толкова добър, защото той и партньорките му още много се притесняваха.

Представяше си какво щяха да кажат бившата му жена и приятелите му, ако видят Лани. Ще помислят, че го е хванала класическа криза на средната възраст, след като помага на едва навършила пълнолетие жена да избяга от полицията срещу секс.

Тя го погледна, на красивото й лице имаше усмивка. Той се почуди какво ли е харесала в него. Винаги се беше смятал за обикновен: среден на ръст, по-скоро слаб, но едва ли във форма, достойна за възхищение; рошава, вълниста руса коса. Пациентите му твърдяха, че прилича на хипитата, които идват с раниците си през лятото в Сейнт Андрю, но Люк смяташе, че са останали с такова впечатление, защото не беше особено подреден, когато около него нямаше някой, който да го дисциплинира. Какво би могла да види жена като нея в мъж като него, чудеше се той.

Преди обаче да успее да попита, нещо привлече вниманието му към прозореца — раздвижване на сенки от другата страна на стъклото; което показваше, че някой крачи по пътеката. Успя да седне, преди на вратата да се почука и един дълбок мъжки глас да каже:

— Отворете! Полиция!

Люк затаи дъх. Не бе способен да мисли, да реагира, да направи каквото и да било. Но Лани стана от леглото с един скок, уви чаршафа около тялото си и стъпи безшумно като котка на пода. Сложи пръст пред устните си, мина покрай малкия кухненски бокс и влезе в банята. Когато изчезна от погледа му, той също стана, увит в одеялото, и отвори вратата.

На прага стояха двама полицаи, които насочиха в лицето му фенерче.

— Обадиха ни се, че тук някакъв мъж прави секс с непълнолетна… Бихте ли светнали лампата, господине? — попита единият. Звучеше раздразнен, сякаш нямаше търпение да притисне Люк към стената и да навре полицейската си палка в гърлото му. Двамата полицаи огледаха голите му гърди и одеялото около кръста му. Люк натисна най-близкия ключ и в стаята светна.

— Къде е момичето, което е регистрирано в тази стая?

— Какво момиче? — едва успя да каже Люк, защото гърлото му бе пресъхнало и горещо като пустиня. — Сигурно има някаква грешка. Стаята е само за мен.

— Значи вие сте регистриран в тази стая?

Люк кимна.

— Не мисля. Рецепционистът ни каза, че само една стая е наета в тази част. От момиче. Казала му, че стаята е за нея и баща й.

Полицаите напираха да влязат.

— Чистачката ни каза, че чула звуци от секс и тъй като според рецепциониста стаята била заета от баща и дъщеря…

Люк бе обзет от паника и се опита да се измъкне от лъжата.

— А, да, точно това имах предвид. Момичето. Да, заедно сме, затова казах, че стаята е моя… Но тя не ми е дъщеря. Не знам защо е казала нещо такова.

— Добре.

Не изглеждаха убедени.

— Имате ли нещо против да огледаме? Искаме да говорим с момичето. Тя тук ли е?

Люк замръзна и се заслуша. Не чуваше нищо, което го накара да си помисли, че тя може би се е измъкнала. В очите на полицаите видя нескрито възмущение; вероятно много им се искаше да го съборят на земята и да го наритат заради всички поругани дъщери, които бяха виждали по време на службата си. Тъкмо се канеше да смотолеви някакво извинение, когато забеляза, че ченгетата се взряха в нещо зад него. Обърна се и завъртя заедно със себе си евтиното бледооранжево одеяло.

Лани стоеше, все още само по чаршаф около голото си тяло, и пиеше от една очукана червена пластмасова чаша. На лицето й се четеше изненада и престорена свенливост.

— О! Стори ми се, че някой почука на вратата. Добър вечер, господа полицаи. Нещо не е наред ли?

Двамата я огледаха от главата до босите крака и след това отговориха:

— Вие ли се регистрирахте в тази стая, госпожице?

Тя кимна.

— А този мъж баща ви ли е?

Тя се смути.

— О, боже! Не… Не знам защо казах това на човека на рецепцията. Сигурно от страх, че няма да ни даде стаята, понеже не сме женени. Той ми се стори… и аз не знам… малко предубеден. Просто не смятах, че това е негова работа.

— Аха. Ще трябва да ни покажете някакви документи.

Опитваха се да се държат безпристрастно и да потиснат гнева си, след като се оказа, че наоколо няма перверзник, на когото да въздадат справедливост.

— Нямате право да ни проверявате. Всичко, което правим, е доброволно — каза Люк, прегърна Лани и я придърпа към себе си. Искаше полицаите да си тръгнат, ако може, веднага. Искаше да загърби този срамен и изнервящ епизод.

— Просто трябва да видим някакво доказателство, че не сте… нали разбирате — каза по-младият от двамата. Наведе глава и направи нетърпелив жест с фенерчето. Нямаха избор, трябваше да им покажат неговата шофьорска книжка и нейния паспорт с надеждата, че ако има пусната заповед за издирване от Сейнт Андрю, тя още не е стигнала до Канада.

Люк скоро осъзна, че няма от какво да се тревожи. Двамата полицаи бяха толкова разочаровани, че прегледаха съвсем бегли документите им, вероятно дори не ги прочетоха докрай, преди да им ги върнат, да смотолевят някакви извинения и да се оттеглят. Веднага щом си тръгнаха, Люк пусна щората на прозореца и погледна през нея към пътеката.

— О, боже — каза Лани, преди да се хвърли на леглото.

— Трябва да се махаме. Трябва да те закарам в града.

— Не мога да те карам да поемаш повече рискове заради мен…

— А аз не мога да те изоставя тук.

Той се облече, докато Лани беше в банята под душа. Прокара длан по бузите си и усети наболата брада. Бяха минати двайсет и четири часа, откакто се бе избръснал за последен път. Реши да види дали паркингът е чист. Погледна през щората. Полицейската кола стоеше до джипа. Пусна щората.

— По дяволите. Още са отвън.

Лани вдигна глава от багажа си.

— Какво?

— Двете ченгета са още тук. Сигурно проверяват регистрационния номер.

— Мислиш ли?

— Може би искат да видят дали имаме досиета.

Потри замислено брадата си. Вероятно няма да получат веднага отговор от САЩ и ще трябва да почакат информацията да премине през някаква система. Значи имаха малко време, преди… Люк се пресегна към Лани.

— Трябва веднага да тръгваме.

— Няма ли да се опитат на си спрат?

— Остави си багажа. Само се облечи.

Излязоха от стаята хванати за ръце и тръгнаха към колата си. И тогава прозорецът на патрулката се отвори.

— Хей — извика полицаят на дясната седалка. — Още не можете да си тръгнете.

Люк пусна ръката на Лани и се приближи сам до полицейската кола.

— Защо да не можем да тръгнем? Не сме направили нищо нередно. Показахме ви документите си. Нямате причина да ни задържате. Това започва да прилича на полицейски произвол.

Двамата настръхнаха, никак не им хареса думата „произвол“.

— Вижте — продължи Люк и разтвори ръце, за да покаже, че са празни. — Просто отиваме на вечеря. Изглеждаме ли ви като хора, които са тръгнали да бягат? Багажът ни е в стаята. Платили сме за цялата нощ. Ако имате други въпроси, когато проверките ни завършат, можете да ни намерите след вечеря. Но ако няма да ни арестувате, ми се струва, че не можете да ни задържате тук.

Люк говореше спокойно и разумно с разтворени ръце, като човек, който се опитва да убеди крадци да не го обират.

Лани се качи на предната седалка на големия джип и изгледа малко враждебно полицаите. Той я последва в колата, запали двигателя и излезе плавно от паркинга, като погледна за последен път в огледалото, за да се увери, че патрулката няма да ги последва.

Чак когато излязоха на шосето, Лани измъкна лаптопа изпод якето си и го сложи в скута си.

— Не можех да го оставя. В него има прекалено много информация, която ме свързва с Джонатан и която могат да използват срещу мен — обясни тя, сякаш се чувстваше виновна, че е рискувала да го вземе. След секунда измъкна и пакетчето трева от джоба си като магьосник, който вади заек от вълшебна шапка. Пулсът на Люк се качи в гърлото му.

— И тревата ли?

— Реших, че когато им стане ясно, че няма да се върнем, със сигурност ще претърсят стаята… А това щеше да им даде основание да ни арестуват…

Върна пакетчето в джоба си и въздъхна тревожно.

— Мислиш ли, че сме в безопасност?

Той погледна отново в огледалото за обратно виждане.

— Не знам… Вече имат номера на колата. Ако си спомнят имената ни, моето име…

Щеше да се наложи да зарежат джипа и тази мисъл накара Люк да се почувства ужасно, че бе взел назаем колата на Питър. Но сега не биваше да се тормози за това.

— Ще му мисля после. Разкажи ми още от твоята история.