Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (30)

29.

Времето се точеше покрай мен, без да го забелязвам. Колко дълго бях с Адаир — шест седмици, шест месеца? Бях изгубило представа и бях убедена, че няма значение. В новия ми живот вече не се налагаше да измервам времето. То бе отворено пред мен в цялата си безкрайност, като океана, когато го видях за първи път — прекалено огромно, за да го проумея.

В един слънчев ясен летен следобед на пътната врата се почука. И тъй като бях наблизо, а наоколо не се виждаха прислужници (сигурно си отспиваха в килера след прекаляване с откраднатото бордо), отворих, като си мислех, че е търговец или някой, който търси Адаир. Но вместо това с торба в ръка на прага бе застанал харизматичният проповедник с огнения поглед от Сако.

Долната му челюст увисна, когато ме видя, и хитрото лице грейна от удоволствие.

— Познаваме се, госпожице, помните ли? Разпознах хубавото ви лице, защото то трудно се забравя — каза той и се втурна в коридора без покана. Закачи ме с прашното си наметало, когато мина покрай мен, и свали триъгълната си шапка.

— Така е, познаваме се, господине — отвърнах аз ужасена. Отстъпих назад, не можех да си представя какво търси този човек тук.

— Е, тогава не ме дръжте в напрежение. Как се казвате и къде се запознахме? — попита той. Усмивката му прикриваше мислите, които бяха избуяли в главата му, опитваше се да си припомни къде сме се срещнали и при какви обстоятелства.

Но вместо да го осветля, аз попитах:

— Защо сте тук? Познавате ли Адаир?

Моята предпазливост го забавляваше.

— Разбира се, че го познавам. Защо иначе ще идвам в дома му? Познавам го по същия начин, по който и вие, бих казал.

Значи беше вярно, сега всички бяхме еднакви. Творения на Адаир. И тогава той си спомни и лицето му грейна от порочно доволство.

— О, сетих се! Малкото градче в Мейн недалеч от франкоакадийското поселище! Там се запознахме! Но без дрипавата кафява рокля, в тази синя копринена френска дантела едва ви познах! Впечатляващо преобразяване, честна дума. Зарязахте пуританите без никакви съжаления, а? Винаги тихите води се оказват най-опасни — каза той и присви очи похотливо, може би пресмяташе какви са шансовете да се озовем заедно в леглото. Трябваше само да помоли господаря и най-вероятно нямаше да получи отказ. В този момент ни прекъсна силния глас на Адаир от стълбищната площадка над нас:

— Виж кой е дошъл! Джуд, дошъл си да си починеш от скитанията си? Заповядай, заповядай, отдавна не съм те виждал — каза той, докато тичаше надолу по стълбите. Прегърна Джуд сърдечно, забеляза, че той ме гледа сластно, и попита:

— Какво има? Двамата да не се познавате?

— Всъщност, да — отвърна Джуд, започна да ме обикаля и демонстративно да ме оглежда. — Писах ти за тази млада жена преди време. Спомняш ли си писмото ми за обещаващата красавица с див нрав?

Аз се изправих и вирнах брадичка.

— Какво искате да кажете с това?

Но Адаир само се засмя и ме погали по бузата, за да ме успокои.

— Хайде, скъпа. Мисля, че е напълно ясен, и ти нямаше да си тук до мен, ако не беше прав.

Погледът на нежелания гост пълзеше по мен като пръстите на домакиня по плод, който проверява за годност.

— Е, предполагам, че вече не е непорочна. Превърнал си този малък вулкан в своя духовна съпруга, нали? — попита подигравателно Джуд и след това се обърна към мен. — Сигурно съдбата ти е била да се озовеш тук, скъпа моя, не мислиш ли? А ти си извадил късмет, Адаир, че не ти се е наложило да пътуваш надалеч, за да я вземеш. Повярвай ми, това пътуване не е никак приятно. Тя ми създаде малко проблеми, когато бях там. Не искаше да ме запознае с младежа, за когото ти писах.

Сигурно имаше предвид Джонатан. Аз мълчах.

— По-добре се въздържай от тези глупости за духовното съпружество, поне докато си около мен. Не понасям религиозни простотии — каза Адаир, прегърна Джуд през раменете и го поведе към всекидневната, където гостът ни се зае веднага със стъклениците с вино.

— И за какъв младеж ми говориш? Кой е той?

Проповедникът си наля пълна чаша и отпи, преди да отговори. Изглеждаше ожаднял от пътя.

— Не четеш ли писмата ми? Защо ме караш да ти описвам наблюденията си, щом не им обръщаш внимание? Беше в един от докладите ми до теб, че съм намерил забравено от бога малко градче на север. Последното ти завоевание — и той кимна към мен, докато отпиваше нова глътка вино — ми попречи да се запозная със забележителен младеж. Пазеше го ревниво. Той е точно това, което търсиш, ако историите, които чух за него, са верни.

Настръхнах. Нещо никак не беше наред. Бях парализирана от лошо предчувствие. Адаир си наля вино, но не предложи на мен.

— Вярно ли е, Ланор?

Не знаех как да му отговоря, а и здравият разум ме бе напуснал.

— От мълчанието ти разбирам, че е вярно. Кога смяташе да ми кажеш за него? — попита той.

— Шпионинът ти не е разбрал правилно. Този младеж не заслужава вниманието ти — казах аз. Никога не бях предполагала, че ще произнеса такива думи за Джонатан. — Просто приятел от родния ми град.

— О, не бих го нарекъл недостоен за внимание. Говорим за Джонатан, мъжа, за когото си се похвалила на Алех. Не бъди толкова изненадана, разбира се, че Алехандро ми каза. Той знае, че не бива да пази тайни от мен. Е, за да сме наясно, този Джонатан, този образец на красотата, е мъжът, в когото си влюбена, нали? Разочарован съм, Ланор, че толкова лесно се подвеждаш по едно красиво лице…

— Ти ли ще ме съдиш? — отвърнах аз гневно. — И като ще си говорим за любов към красотата, кой събира привлекателни хора като колекционер? Ако да обичаш красотата значи да си повърхностен, ти си много по-виновен от мен…

— О, не се обиждай толкова лесно. Просто те дразня. Фактът, че този Джонатан е мъжът, когото си мислиш, че обичаш, е достатъчен, за да искам да се запозная с него.

Джуд вдигна вежди.

— Ако не те познавах, Адаир, щях да кажа, че малко ревнуваш.

Изпаднах в паника и направих последен опит да променя решението на Адаир.

— Остави Джонатан на мира. Той има семейство, което разчита на него. Не искам да го въвличаш в това. А що се отнася до любовта ми към него… прав си, но той вече не е част от моя живот. Обичах го някога, но вече не е така.

Адаир наклони глава и се вгледа в мен.

— О, скъпа моя, лъжеш ме. Ако беше така, нямаше да го защитаваш. Още го обичаш, усещам го — каза той и докосна гърдите ми над сърцето. Блесналите му очи, в които се четеше и малко болка, ме пронизаха. — Доведете ми го. Искам да се запозная с този неземен красавец, който така е очаровал нашата Ланор.

— Ако искаш да го вкараш в леглото си, няма да стане. Той не е… като Алехандро и Дона.

Джуд се изсмя грубо, после бързо покри устата си с длан, защото Адаир така кипна от гняв, че изглеждаше, сякаш че всеки миг ще го удари.

— Мислиш, че се интересувам от този мъж само защото искам да спя с него? Че само това искам от твоя Джонатан? Не, Ланор, искам да се запозная с него. Да видя с какво толкова е заслужил любовта ти. Може би с него сме сродни души. Ще се радвам на нов приятел. Писна ми да съм заобиколен от похотливи лицемери. Вие сте съвсем малко над прислугата — предатели и разглезени заговорници. Повръща ми се от вас.

Адаир пристъпи напред и стовари празната си чаша върху плота.

— Освен това какви оплаквания имаш за живота си тук? Прекарваш дните си в удоволствия и удобство. Дадох ти всичко, което може да искаш, отнасям се с теб като с принцеса. Показах ти света, нали? Освободих съзнанието ти от ограниченията, които ти бяха наложили невежите свещеници, и те въведох в тайните, на които образовани хора посвещават живота си. И получи всичко това безплатно, скъпа моя. Честно казано, неблагодарността ти ме обижда.

Прехапах си езика, защото знаех, че няма смисъл да изтъквам на какво ме беше подложил. Само наведох глава и промълвих:

— Извинявай, Адаир.

Скулите му потрепваха. Беше се подпрял на масата и мълчаливо ми показваше, че гневът му преминава.

— Ако този Джонатан наистина ти е приятел, сигурно ще искаш да споделиш късмета си с него.

Адаир може и така да виждаше живота ми сега, но това само показваше до каква степен бе заблуден. Истината беше по-сложна. Макар да му бях благодарна, аз, освен така се страхувах от него и се чувствах като затворничка в къщата му. Бях превърната в проститутка и не исках Джонатан да разбере това, нито да го въвличам в собствената си беда. Докато излизаше от стаята, Адаир се обърна и ми се усмихна презрително през рамо.

— И за миг не си помисляй, че си ме заблудила, Ланор. Може да се съпротивляваш, но дълбоко в сърцето си искаш същото като мен.

Не можех да позволя Джонатан да бъде сполетян от същата съдба като моята.

— Джуд не преувеличава. Джонатан наистина живее далеч, много далеч — продължих, без да обръщам внимание на отношението му. — Трябва да пътуваш три седмици с кораб и файтон и да стигнеш до място, където няма нищо друго, освен гори, поля и бедни фермери.

Адаир се взря за кратко в мен.

— Много добре. Няма да предприемам това пътуване, щом е толкова досадно, колкото казваш. Ти ще отидеш и ще ми го доведеш. Това ще бъде хубав тест за лоялността ти, не мислиш ли?

Сърцето ми се сви.

 

 

По време на престоя си в къщата Джуд ходеше с нас по празненства, но след края на вечерните забавления, когато се прибирахме по спалните си, Адаир му препречваше пътя и не му позволяваше да ни последва в леглото. Слагаше ръка на вратата и с хладна, самодоволна усмивка му пожелаваше лека нощ.

Джуд не остана дълго. Прекара един следобед с Адаир зад затворените врати на кабинета му, след това видях нашия домакин да му дава монети — очевидно го компенсираше за нещо.

В деня, в който трябваше да ни напусне, Джуд ме намери, докато седях и шиех в дневната, възползвайки се от ярката светлина. Поклони ми се, все едно бях господарката на къщата, държейки шапката си в ръце.

— Ръкоделие? Изненадан съм, че изобщо пипваш игла и конец, Ланор. Сигурно имаш слуги, които да се погрижат за всичко — каза той. — Но пък е добра идея да поддържаш форма. Животът с Адаир няма да бъде такъв вечно — в голяма къща, със слуги, сред богатство. Ще има и тежки времена, когато ще се налага да се грижиш сама за себе си, ако опитът ми не ме лъже — каза той и се усмихна тъжно.

— Благодаря за съвета — отвърнах аз ледено и му дадох ясно да разбере, че едва понасям присъствието му. — Виждаш, че съм заета. Има ли някаква причина да искаш да говориш с мен?

— Няма да злоупотребявам повече с добрата ти воля, госпожице Ланор — каза той почти угоднически. — Днес си тръгвам.

— Моята добра воля? Моите чувства нямат никакво отношение към това дали си добре дошъл в тази къща или не. Само това, което иска Адаир, има значение.

Тогава проповедникът се засмя и потърка шапката в бедрото си.

— Ланор, знаеш, че Адаир се съобразява с желанията ти в повечето случаи, нали? Той е обсебен от теб. Струва ми се, че си доста специална за него. Ще ти кажа, че никога не съм виждал да се държи така преди… Никога не е бил толкова подвластен на жена.

Трябва да призная, че бях поласкана от думите му, макар продължавах да стоя наведена над ръкоделието си и да се опитвам да не го показвам.

Тогава Джуд се взря настоятелно в мен.

— Дойдох също така да те предупредя. Играеш опасна игра. Има причина останалите от нас да се държат на разстояние Адаир. Научили сме си урока по трудния начин. А сега ти му даряваш любов и той е останал с впечатлението, че заслужава такава отдаденост. Някога давала ли си си сметка, че единственото, което го държи под контрол, е, че знае колко много го ненавиждат? Дори и Дяволът понякога иска съчувствие, но да даваш съчувствие на дявола е като да наливаш масло в огъня. Твоята любов ще му даде дързост и най-вероятно по начин, който ще те накара да се разкайваш.

Предупреждението му ме разтърси и ме изненада. Не го очаквах от него. Но не казах нищо, оставих го да продължи.

— Искам да ти задам един въпрос и се надявам, че ще си честна с мен. Какво вижда момиче като теб в Адаир? Познавам сърцето ти, то е диво и авантюристично. Той те е въвел в света на плътските удоволствия и ти си се омаяла от него, както може да го стори само едно отгледано от пуритани дете. За негова радост, бих добавил. Може би твоят темперамент е само от глупост, Ланор. Замисляла ли си се над това? Отдавай прекрасното си тяло на Адаир, щом така искаш, но защо поднасяш и сърцето си на мъж, който само ще злоупотреби с него? Той не заслужава лоялността и любовта ти. Държиш се безразсъдно със сърцето си, Ланор. Мисля, че си прекалено наивна, за да си любовница на мъж като него. Прости ми, че си излях душата, но го направих за твое добро.

Бях поразена от думите му. Кой бе той, че да ме нарича глупава? Бях в капан като всички останали, принудена да не дразня тиранина, за да оцелея. Не, тогава смятах, че правя най-доброто в тази ужасна ситуация. Но сега, разбира се, знам, че съм била безразсъдна и неспособна да призная истината пред самата себе си.

Трябваше да съм благодарна на Джуд, задето предприе този огромен риск и ме предупреди под носа на Адаир, но бях прекалено подозрителна, за да му се доверя, и вместо това се опитах да го заблудя, че знам какво правя.

— Е, благодаря за съвета. Прости ми, но имам право да реша сама кое е най-добро за мен.

— Така е, но не решаваш само за себе си — отвърна той. — Скоро ще въвлечеш и Джонатан в това, мъжа, когото твърдиш, че обичаш толкова много. Готовността, с която прие предложението на Адаир, ме кара да се чудя дали той няма да се окаже прав. Ти май наистина искаш това, което те кара да направиш. Искаш твоят любим да падне в капана на Адаир, защото тогава ще сте заедно там.

— Ти пък откъде знаеш какво искам? — почти извиках аз, хвърлих ръкоделието и станах на крака. — Не си дошъл да ми даваш съвети. Ти ревнуваш… искаш да доставиш Джонатан на Адаир, но не можеш. Аз ще успея там, където ти се провали…

Бях бясна, не знаех какво говоря. Наистина имах повече влияние над Адаир от Джуд, но за какво? Джуд знаеше, а аз — не.

Той поклати глава и отстъпи назад.

— Старая се хората, които водя на Адаир, да го заслужават по някакъв начин. И да отидат по своя свободна воля. Нещо повече, никога не бих му дал някого, когото твърдя, че обичам. Никога.

Трябваше да го попитам какво има предвид. Но като много млади хора си мислех, че е по-добре да блъфирам, отколкото да покажа, че не знам какво правя. А и му нямах доверие. Той ми показваше съвсем ново лице и аз не знаех как да постъпя. Дали не се надяваше да ме подмами да покажа нелоялност към Адаир, господаря, на когото служеше по-отдавна, отколкото познаваше мен? Може би това бе неговата роля в глутницата — на информатор и шпионин.

Изгледах го злобно, макар цялата да треперех. Джуд ме беше довел до ръба на самообладанието ми.

— Чух достатъчно. Върви си, преди да кажа на Адаир за предателството ти.

Той трепна изненадано, но бе разколебан само за миг. След това раменете му се отпуснаха. Поклони ми се отново, имитирайки уважение, и тръгна да излиза от стаята.

— Виждам, че изцяло съм сбъркал в преценката си за теб, Ланор. Ти далеч не си безразсъдна със сърцето си… Знаеш много добре какво правиш. Надявам се да постигнеш мир с Бог за това, което се каниш да сториш.

Опитах се да успокоя дишането си и препускащото си сърце. Да се убедя, че нито една от думите му не са верни.

— Върви си — повторих и направих крачка към него, сякаш се каня да го изблъскам от къщата. — И се надявам никога повече да не те видя.

— Уви, боя се, че не такава е съдбата ни. Светът е малък, особено във вечността, както и сама ще се убедиш. Искаш или не, пътищата ни отново ще се пресекат — каза той и излезе от стаята.