Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (51)

50.

Париж, днешно време

Тесният коридор на градската къща беше пълен с касети. Дървото бе прясно отрязано и настръхнало от трески. Чук, пирони и две ръкавици бяха поставени на масичката до купчината неотворена поща. Люк носеше мраморен бюст надолу по стълбището и лицето му бе зачервено от усилието. От стената го наблюдаваше единственото произведение на изкуството, което никога нямаше да напусне този дом — скицата на Джонатан, която Лани бе взела от дома на Адаир. Портретът беше преместен в коридора от първоначалното си място край леглото на Лани, макар Люк да нямаше нищо против да си стои и там. Ревнуваше от човека, нарисуван на него, колкото от златния залез над катедралата „Света Богородица“.

Лани излезе от кабинета със запечатан плик в ръка. В него имаше писмо с извинение, че е отнела произведението от законния му собственик, който и да бе той след толкова много години. Подобна бележка придружаваше всички предмети, изпратени досега. Тя беше пълна с разкаяние, но не твърде ясна, в нея нямаше факти, посочващи как, кога и от кого е бил присвоен предметът. Лани работи по нея дни наред, прочете на глас няколко версии на Люк, преди двамата да изберат окончателната. Пренасяха и опаковаха всичко с ръкавици, за да не оставят отпечатъци от пръсти. Тя бе уредила транспорта, анонимното дарение бе направено чрез парижки адвокат, който беше избрала специално заради лоялността му към клиентите и гъвкавото му отношение към буквата на закона. Нямаше притеснения, че доставките ще се свържат с нея, колкото и настоятелни да бъдат музеите и другите получатели.

Люк малко съжаляваше, че всичките тези чудеса си тръгваха толкова скоро след пристигането му. Щеше му се да има повече време да разгледа може би най-скъпата частна колекция на произведения на изкуството в света. Лани не бе преувеличила, когато му каза, че къщата й е като музей. Горните етажи бяха пълни със съкровища, нахвърляни безразборно. Щом вдигнеше едно, откриваше още десет. И то не само картини и скулптури. Имаше планини от книги, без съмнение много от тях бяха първи издания; ориенталски килими, изработени от толкова фина коприна, че минаваха през дамска гривна; японски кимона и турски бродирани кафтани; всякакви видове мечове и огнестрелни оръжия. Гръцки вази, руски самовари, съдове от нефрит, злато и камък. Няколко сандъка с коприна, кадифе и бижута. Имаше и големи изненади: като например бележка от лорд Байрон до Лани, която тя откри в една кутия за ветрило. Люк не можеше да разчете повечето думи, но видя, че между тях бе и „Джонатан“. Лани твърдеше, че не си спомня за какво е, но как бе могла да забрави, че има бележка от един от най-великите поети на света? Това беше къща на луд колекционер, който се опитваше да компенсира неизказана липса в живота си, роб на импулса да трупа около себе си красота. Тя щедро избра някои предмети за дъщерите на Люк. Те щяха да им стигнат, за да платят обучението си в добри колежи.

Люк откри, че освен колекцията от древни китайски порцелан, нищо друго не бе описано. Затова накара Лани да си води бележки за всеки заминаващ предмет: описание, предположение къде го е придобила, името на човека и мястото, където отиваше. Смяташе, че това щеше да я разсее поне за ден; да й даде възможност да си спомни далечни приключения.

Според Люк щеше да й се отрази добре да се откъсне от тревогите си. Да спре да мисли за Джонатан, или поне не непрекъснато. Улавяше я да плаче — в банята или в кухнята, докато чакаше да кипне водата за чая. Но сълзите бяха намалели напоследък и това, с което се занимаваха в момента — изпращането на произведенията на изкуството, я бе направило видимо по-щастлива. Казваше, че се чувства по-спокойна; че изкупва част от вината си. Даже веднъж заяви, че ако много се постарае, може дори да развали магията. Ще може да остарее с Люк, да напусне заедно с него тази земя. Да не бъде вече толкова самотна. Тези разговори за магическа намеса изнервяха Люк. Въпреки очевидните доказателства, той не вярваше в тях.

Лани пъхна бележката под бюста и Люк закова дървената касета. Куриерът пристигаше в два часа, за да отнесе доставките, а Люк бе опаковал само две статуетки. Беше се надявал да приключи поне с пет-шест. Трябваше да работи по-бързо. Когато остави чука, за да избърше челото си, забеляза купчината неотворена поща. Най-отгоре лежеше дебел плик от Америка и той, без да иска, прочете адреса. Беше от адвоката в Бостън, който се грижеше за къщата на Адаир — или по-скоро за неговата гробница. Люк прегледа останалите набързо: седем писма от същия адрес, най-старото бе отпреди година. Отвори уста да каже нещо на Лани, когато тя мина покрай него, преметнала чантата си на рамо и оглеждаща се за ключовете.

— Имам час при фризьора, но няма да успея да се върна, преди куриерът да пристигне. Да взема ли обяд за двамата, докато съм навън? Какво ти се яде?

— Изненадай ме — каза той.

Люк се радваше, че тя се бе върнала към ежедневния живот, това беше знак, че не е парализирана от депресия. Беше доволен и колко бързо бе успяла да го направи част от живота си. Двамата се чувстваха толкова удобно заедно и това много му харесваше. Беше се отказала от пушенето, след като той я помоли не можеше да я гледа как го прави, макар да знаеше, че не крие никакви рискове за нея. Тя му показа всичко: любимата си пекарна, любимия си маршрут за разходки, старците, с които си говореше в парка. Той с удоволствие се грижеше за нея и тя му бе благодарна за това. Дали я обичаше? Беше скептичен, много скептичен, че любовта може да пламне толкова бързо, особено като се има предвид коя беше тя и какво му бе разказала. Но въпреки това се чувстваше леко замаян, не бе изпитвал нищо подобно, откакто дъщерите му се родиха.

След като Лани излезе, той се качи по стълбите, за да търси следващия предмет, който да опакова. Щеше да остави Лани да се оправя с куриера, защото имаше ангажимент следобеда.

Щеше да се срещне с ръководството на благотворителната организация „Мърси Интернешънъл“, която изпращаше лекари във военни зони, бежански лагери и клиники за бездомници. Това бяха последните работодатели на Джонатан. Някой от тях се бе свързал с Лани малко след като с Люк пристигнаха от Квебек, за да търси Джонатан. Той им бе оставил нейния адрес за връзка по време на отпуска, от който не се беше върнал, и те питаха дали Лани знае нещо. В първия миг тя не можа да реши какво да каже, после се овладя и заяви, че познава друг лекар, който може да работи за тях в Париж. Люк бе доволен, задето му насрочи това интервю, задето разбира, че той не би бил щастлив, ако няма възможност да използва медицинските си умения. Надяваше се ръждясалият му френски да му е достатъчен, за да лекува имигранти от Хаити и Мароко.

Люк взе един огромен гоблен, който щеше да замине за музея на текстила в Брюксел. Беше навит като килим и облегнат на библиотека, пълна с боклуци. Половината й стъклени вратички бяха отворени и от една от тях изпадна нещо, докато той се опитваше да задържи гоблена изправен. Люк се наведе и го взе. Беше малко кожено вързопче и по странния начин, по който Лани го бе сгънала, разбра, че вътре има нещо.

Разтвори го внимателно кой знае дари съдържанието му не беше чупливо. Намери малък метален предмет. Мускал, ако трябва да сме точни, колкото детско кутре. Макар да бе прашен и потъмнял от времето, си личеше, че е истинско бижу. С треперещи пръсти Люк махна тапата и я извади.

Помириса празното флаконче. Мислите му препускаха: може и да е празен, но имаше начин да се анализира утайката. Можеше да я изпрати в лаборатория и да разбере съставките и пропорциите на еликсира. Можеха да се опитат направят още и след известен изпитателен период на проби и грешки да успеят. Възстановяването на тази отвара означаваше, че ще може да остане завинаги с Лани. Тя нямаше да бъде сама. И разбира се, и други хора щяха да се интересуват от безсмъртието.

Можеха да я продават за умопомрачителни суми пари, да я капят върху езиците на клиентите си като нафора. Или пък да правят всичко напълно благотворително — колко ли пари му трябват на един човек? — и да я дават на велики умове. Кой знае какъв ефект би имало това върху науката и медицината. Еликсир, който възстановява наранени тъкани, ще е истинска революция в лечението на травми и болести.

Всичко можеше да се промени. Лани можеше да се разкрие пред света.

И все пак… Люк подозираше, че анализът на утайката няма да разкрие нищо. Някои неща не се поддават на изследване, не могат да бъдат разгледани на дневна светлина. Малък процент от действителността не може да се обясни и възпроизведе. Докато учеше медицина, за такива случаи им бе разказал мъдър стар професор в края на една лекция, за тях си шептяха другиго студенти, докато излизаха от операционната след дисекция. Някои лекари и учени не им обръщат внимание и вярват, че тялото е механичен сбор от системи, като една къща. Че си жив, докато ядеш това, пиеш това, следваш тези правила — сякаш имаше рецепта за живот; оправяме канализацията и затягаме конструкцията, ако се развалят, защото тялото ни е само съсед на съзнанието.

Но Люк знаеше, че не е толкова просто. Дори хирург да потърси вътре в Лани — а какъв кошмар би било това, след като тъканите й се затварят непрекъснато от само себе си — нямаше да успее да разбере какво в нея се бе променило, за да стане безсмъртна. Нито кръвните изследвания, биопсиите или рентгеновите снимки щяха да помогнат. Така че може да анализират отварата, да стигнат до рецептата, да я дадат на хиляда фармацевти, но Люк смяташе, че никой от тях няма да може да повтори резултата. У Лани действаше някаква свръхестествена сила, усещаше го. Но нямаше представа дали е духовна, магическа, химическа или енергийна. Знаеше само, че тя, също като вярата и молитвата, действаше по-добре в самота, далеч от скептицизма и грубата сила на разума. Ако състоянието на Лани се оповестеше, тя можеше да стане на прах или да се изпари като роса под слънчевите лъчи. Може би затова и никой от останалите, за които му бе разказала — Алехандро, Дона и диаболичната Тилде — не беше излязъл на светло, мислеше си Люк.

Повъртя мускала в ръце като цигара, която се кани да запали, после бързо го постави под тока на обувката си и го натисна с цялата си тежест. Лесно се смачка, сякаш беше от хартия. Люк отиде до прозореца, отвори го и запрати сплесканото метално парченце надалеч, над покривите на съседите, като нарочно не проследи траекторията му. И веднага почувства облекчение. Може би трябваше да говори с Лани, преди да унищожи мускала. Не, знаеше какво би казала тя. Всичко вече е свършено.