Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (24)

23.

Адаир очакваше, че след завръщането им в къщата на лекаря животът ще продължи както преди, но това се оказа невъзможно. Прекалено много неща му се бяха случили. Той бе завладян от идея, която не можеше да прогони от главата си, особено през деня, когато старецът не беше наоколо и не заемаше цялото му внимание. Младежът не можеше да забрави видяното в имението на възрастния мъж: масивната крепост, изобилните поля, съкровищата, слугите, крепостните селяни… Липсваше само господар, а на пътя му имаше единствено две прости пречки: печатът, скрит вече някъде в къщата, и смъртта на стареца.

С малко постоянство печатът можеше да се намери. Но убийството на стареца беше друга работа. Адаир го бе обмислял толкова много пъти през годините на затворничеството си, беше го преобръщал в ума си и анализирал всяка подробност, но накрая винаги го отхвърляше като налудничава мечта. Когато господарят му посягаше от гняв или от лъст, слугата потискаше унижение го си, като се кълнеше, че някой ден ще го накара да си плати. Но споменът от жестокия побой с ръжена и месеците възстановяване след него го възпираше да действа.

От онзи бой обаче минаха години и Адаир значително порасна. Лекарят вече не вдигаше толкова често ръка и макар да продължи да гледа момчето с желание, задоволяваше похотта си много по-рядко и премерено. А то от толкова отдавна таеше омраза към стареца, че за него тя вече бе станала естествена като дишането. Мисълта му беше вече по-остра, а нуждата от отмъщение — по-силна и категорична.

Не осъзнаваше колко много се е променил до вечерта, в която трябваше да погребе още една мъртва девойка. Погледна красивото й тяло и си даде сметка, че и последното табу е паднало. С лекота можеше да похити безжизнения труп, но това, което всъщност искаше, бе да опустоши мъртвото тяло на лекаря, преди да го зарови в пръстта. И още нещо — щеше да го направи с удоволствие. Не изпитваше страх или отвращение. Беше се разделил и с последната си частица човечност. Всичките му скрупули бяха обелени от него пласт по пласт, като кожа на дивеч от методичен ловец. Превърнал се беше в достоен съперник на стареца и тази мисъл го направи щастлив за първи път от години.

Първата стъпка беше да си осигури помощ. Имаше нужда от съюзници, от селяните, които вече мразеха лекаря, който бе на страната румънския потисник. Трябваше да намери тези от тях, които бяха събрали достатъчно злоба в себе си, за да обедини гнева им срещу своя господар, който бе по-лесна мишена от графа. Ако успееше да докаже, че лекарят е извършил престъпления срещу селяните, които графът да не може да отрече, тогава благородникът щеше да бъде принуден да си затвори очите, ако отмъщението им се стовари под формата на убийство. Трябваше само да намери правилните хора, да избере точните престъпления и да представи необходимите доказателства.

Един ден Адаир отиде до селото, за да потърси религиозните авторитети, които му бяха нужни. В абатството откри млад монах, пощаден от полската работа. Беше розов като новородено бебе. Божият човек изглеждаше изненадан да види слугата на злия лекар на прага си, но когато Адаир падна в краката му и го помоли за съвет, младият монах не намери сили да му откаже. Седнаха един до друг в усамотеното абатство и той изслуша обясненията на Адаир как е бил принуден да служи против волята си. Без да се спира подробно на конкретни подробности, младежът изрази отвращението си, че трябва да работи за такъв зъл и безмилостен деспот. Когато монахът започна да му вдъхва увереност — отначало колебливо, но след това доста по-спокойно — Адаир разбра, че е намерил съюзника, когото бе търсил. Накрая младежът намекна за черните грехове, които графът и лекарят бяха извършили. Монахът го увери, че може да идва винаги и по всяко време, за да разтоварва душата си.

Адаир направи точно така. Втория път, когато го посети, той му разказа как е бил пратен от лекаря да отвлече дете. Лицето на монаха пребледня, той отскочи назад като ухапан от змия, когато младежът започна да му описва местонахождението на циганския катун, и потвърди, че циганите са си тръгнали без никакво обяснение.

— Предполагам, че е искал да използва детето за приготвянето на някоя от дяволските си отвари, но за какво, по каква причина — не мога да кажа. Това е работа на Сатаната, щом се изисква човешка жертва, нали? — попита Адаир с невярващ глас, като се постара да изглежда възможно най-невинен и разкаян.

В този миг монахът го помоли да спре, защото не вярвал на ушите си.

— Кълна се, че е истина — каза Адаир и падна на колене. — Мога да донеса доказателства. Свитъците, на които са описани магиите, достатъчни ли ще са?

Поразеният монах успя само да кимне с глава.

Адаир знаеше, че няма да е никак трудно да вземе книжата от къщата през деня, докато лекарят спи, но на следващия ден, когато отиде да събере уликите, ръцете му трепереха, когато се протегна към писалището. „Не ставай глупав — вдъхна си той кураж. — Минаха години. Ти мъж ли си, или си още уплашено момче?“ Уморен от страха и унижението, грабна решително книжата, нави ги на руло и ги пъхна в ръкава си. Без да каже и дума на Маргерит, тръгна към абатството.

Очите на младия монах светнаха, когато прочете избелелите ръкописи. Извини се на Адаир, че се е усъмнил в него, върна му листовете и му нареди да ги занесе бързо обратно в къщата. Както и да го уведоми, ако лекарят започне да планира друго чудовищно престъпление. Обаче имал нужда да измисли план как да залови еретика, който все пак бил близък на техния господар. Решителността на монаха обаче бе разколебана; очевидно не можеше да събере смелост за дръзка постъпка като тази да се противопостави на графа. За да му вдъхне сили, Адаир обеща да се върне с още доказателства за вещерство.

Същата вечер присъствието на лекаря се оказа истинска агония за младежа. Той подскачаше всеки път, когато старецът го погледнеше накриво. Беше сигурен, че е усетил, че безценните му ръкописи са пипани. Старецът затърси в книжата си рецептата на магията, която му трябваше, а момчето се засуети, уплашено, че ще забележи някаква издайническа следа: подгънат ъгъл, петно, мирис на лавандула и тамян от абатството. Но господарят му просто спокойно продължи да си върши работата.

Малко след полунощ старецът вдигна глава от писалището си.

— Още ли искаш да се научиш да четеш, момче? — попита той доста мило. На Адаир му се стори странно, че повдига въпроса така внезапно. Но ако отговореше отрицателно, онзи веднага щеше да заподозре, че нещо не е наред.

— Да, разбира се.

— Днес е добра вечер да започнем. Ела тук и ще те науча да разпознаваш някои букви на тази страница — посочи с извития си пръст. Със стегнати гърди Адаир стана от пода и отиде при стареца, който изгледа малкото разстояние между тях. — По-близо, момче, няма да виждаш нищо на листа от тук.

Посочи пода до себе си. По челото на Адаир изби пот, докато се приближаваше. Когато застана до него, старецът се пресегна и го сграбчи за гърлото с желязна ръка. Стисна трахеята му и той усети, че не може да диша.

— Тази вечер е много специална за теб, Адаир, прекрасното ми момче. Много важна — каза старецът, стана от мястото си и повдигна младежа във въздуха. — Не вярвах, че ще те задържа на служба при мен толкова дълго. Бях планирал да те убия отдавна. Но въпреки сериозните ти недостатъци, се привързах към теб. Винаги си притежавал особена, дива красота, но ми беше и по-лоялен, отколкото вярвах, че е възможно. Да, справи се по-добре, отколкото подозирах в първата вечер, когато те видях. Затова реших да те запазя за прислужник завинаги.

Запрати Адаир към каменната стена, все едно бе парцалена кукла. Главата му се удари в твърдата повърхност. Силите напуснаха тялото му. Старецът го вдигна и го занесе на долния етаж, в усамотените си подземни покои.

Адаир ту идваше в съзнание, ту отново припадаше. Лежеше на леглото и усещаше ръцете на стареца по лицето си.

— Ще дам на бунтовното ми селянче безценен дар. Да не мислиш, че не съм познал по очите ти? Разбира се, че знаех…

Адаир изпадна в паника от думите на стареца, притесни се, че ще прочете мислите му и ще разбере за уговорката му с монаха. — Но след като получиш този дар, няма да можеш вече никога нищо да ми отказваш. Той ще ни обвърже завинаги, ще видиш…

Старецът се приближи съвсем близо и разгледа прислужника си с такъв ужасен поглед, че него го побиха тръпки. Чак тогава Адаир забеляза амулета, който висеше на кожена връвчица на шията на лекаря. Старецът го дръпна, скъса връвчицата и го скри в двете си длани от погледа на момчето. Но то бе успяло да го зърне под слабата светлина на свещта: беше малък сребрист мускал с миниатюрна капачка. Лекарят успя някак си да я махне с кокалестите си пръсти. За нея бе прикачена фина дълга игла. На края на иглата имаше голяма капка течност с неприятен меден цвят.

— Отвори си устата — нареди лекарят и надвеси иглата над устните му. — Сега ще получиш безценния подарък. Повече хора биха убили за този дар или биха платили огромни суми пари. А аз сега ще го дам просто ей така на глупак като теб. Прави каквото ти казвам, неблагодарно псе, докато не съм размислил.

Нямаше нужда да се съпротивлява. Иглата беше достатъчно тънка, за да се мушне между устните на Адаир, колкото и силна да бяха стиснати. Старецът натисна и я заби в езика му.

Не толкова болката, колкото шокът накараха Адаир да скочи срещу лекаря — шокът от странното изтръпване на цялото му тяло. Сърцето на младежа замръзна от ужас и той веднага осъзна, че е подвластен на някаква демонична сила.

Когато напрежението и тялото му се уталожи, сърцето му започна да бие все по-бързо, отчаяно изпомпваше кръв към обезкървените крайници и към мозъка. През цялото време старецът го притискаше надолу, тежък като воденичен камък, мърмореше някакви неразбираеми думи със сигурност на езика на Дявола. После извърши нещо също толкова странно, този път с игла и мастило. Адаир се опита да го отблъсне, но не успя, а след минута дори вече нямаше сили да опитва. Белите му дробове отказаха, не можеше да си поеме дъх. Започна да се гърчи, да се дави, изпадна в предсмъртна агония, обзе го леден студ… Чувстваше се жив погребан, заключен в тяло, което спираше да работи.

Но в него се надигна силна воля да се съпротивлява на смъртта. Ако умреше, старецът никога нямаше да бъде наказан, а Адаир желаеше този ден да дойде повече от всичко на света.

Лекарят огледа лицето на младежа, сгърчено от предсмъртна агония.

— Колко си силен. Имаш голяма воля за живот, това е добре. Гориш от омраза към мен. Очаквах го, Адаир. Тялото ти ще премине през последните етапи на умирането, това ще задържи вниманието ти за известно време. Трябва да лежиш неподвижен.

Когато организмът му вече не можеше да си помогне сам, той започна да умира. Вкочани се и затвори като в капан съзнанието си. През цялото време лекарят разказваше как бил привлечен от алхимията. Не очакваше селянин като него да разбере очарованието на тази наука. Обясни, че обучението му по медицина отворило тази врата. Но чрез алхимията отишъл още по-далеч и бил един от малкото, от най-проницателните, които преминали отвъд тайните на естествения свят и навлезли в свръхестествената реалност. Превръщането на обикновен метал в злато било алегория. Дали Адаир разбират това? Истинските магове не търсели начини да превръщат даровете на земята в по-изискани неща, а се опитвали да променят самата природа на човека! Чрез духовно пречистване и пълно посвещаване на алхимията лекарят се бил присъединил към редиците на най-вещите и най-силните хора на земята.

— Владея водата, огъня, земята и вятъра. Виждал си го, знаеш, че е вярно — похвали се той. — Мога да правя хората невидими. Силен съм като на младини — това те изненада, нали? Всъщност съм много по-силен от преди. Дарът, който ти дадох — на лицето му се изписа зловещо превъзходство и самодоволство, — е безсмъртието. Ти, мой почти съвършен прислужнико, никога няма да ме напуснеш. Никога няма да ме предадеш. Никога няма да умреш.

Адаир чу думите, докато умираше, и се надяваше да не е разбрал правилно. Да служи на лекаря завинаги! Молеше се смъртта да го спаси. Изпадна в паника и спря да чува какво му говори старецът, а и не го интересуваше.

Малко преди мракът да го погълне, чу само още едно последно изречение. Лекарят му каза, че има само един начин да се избяга от вечността.

Имало само един начин да загине — от ръката на този, който го е променил. От ръката на създателя си — стареца.