Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (44)

43.

Бостън, 1819 година

Една вечер слаба светлина погъделичка миглите ми и ме събуди. До леглото ми стоеше Узра с малка маслена лампа в ръка. Трябва да е било доста късно, защото къщата на Адаир беше тиха и пуста като крипта. Очите й ме молеха да стана от леглото и аз така и направих.

Тя излезе от стаята по обичайния си безшумен начин, а аз я последвах все още замаяна от съня. Крачех тихо с пантофите си по килима, но стъпките ми отекваха по коридора. Узра прикри с длан лампата, когато минавахме покрай другите спални, за да не ни издаде светлината, и така успяхме незабелязано да стигнем до стълбите, които водеха към мансардата.

Таванското пространство бе разделено на две части. В едната бяха стаите на прислугата, а другото, по-малкото, беше склад. В него се криеше Узра. Тя ме поведе през лабиринт от сандъци, които служеха като бариера пред нейния свят, а след това през невероятно тесен коридор към мъничка врата. Трябваше да се наведем и да се извием настрани, за да минем през нея, а след това се озовахме в нещо, което приличаше на търбуха на кит — с дъски вместо ребра и тухлен комин вместо дихателна тръба. През откритите прозорци се синееше лунна светлина и осветяваше пътеката към импровизирания дом. Узра бе избрала да живее тук, за да се спаси от Адаир. Беше тъжно място, прекалено топло през лятото, прекалено студено през зимата и самотно като лунната повърхност.

Минахме покрай спалнята й, която бе оградена с пъстри парчета органза, същите като онези, с които се увиваше самата Узра. Те висяха от гредите като пране на въже. Самото легло бе направено от две одеяла, подредени в кръг. Беше като бърлога на диво животно, направена набързо. До леглото имаше купчина принадлежности — бижута с диаманти колкото зърна на грозде, воали със златисти нишки. Виждаха се и съвсем обикновени принадлежности, на които само едно дете би се зарадвало: малка кама, спомен от родното й място, чието острие приличаше на движеща се змия: бронзово огледалце. Узра ми направи знак да я последвам и аз престанах да се взирам в окаяното скривалище, доказателство за съпротивата й срещу Адаир.

Заведе ме до една стена, задънен край, където не видях нищо. Но тя коленичи, отмести две дъски и прел нас се откри дупка, през която можеше да се пропълзи. Взе маслената лампа и се гмурна безстрашно в тъмнината, като плъх, свикнал да преминава през стени. Поех дълбоко дъх и я последвах.

След като пропълзяхме около пет метра, се озовахме в помещение без прозорци. Узра вдигна лампата, за да видя къде се намираме: беше малка стая от слугинското крило с огнище и врата. Натиснах бравата, но тя не помръдваше, очевидно нещо я бе застопорило здраво от външната страна. В стаята имаше голяма маса, покрита с бутилки и буркани от най-различен вид. Имаше и сандък, също пълен със съдове от всякакъв размер и форма, повечето покрити с восъчни парцали и запушени с корк. Под масата бяха пъхнати кошници, в които имаше всичко от шишарки и клони до изсушени части от животински трупове. Няколко стари и опърпани книги бяха пъхнати между бурканите. В края на масата върху чинийки бяха закрепени свещи.

Поех дълбоко дъх. В стаята миришеше на хиляди неща: подправки, горски билки, прах, носеха се и аромати, които не можех да различа. Застанах в средата на помещението и бавно се огледах. Мисля, че веднага се досетих каква е тази стая и какво означава съществуването й, но не исках да си го призная.

Взех една от книгите. Корицата беше подвързана със син плат, върху който на ръка бяха изписани букви и изрисувани символи. Разгърнах внимателно дебелите страници и не видях никъде отпечатан текст. Всичко бе педантично изписано на ръка. Имаше много формули и илюстрации — на точните части на растения, които трябваше да се запазят например, или пък рисунки на вътрешностите на човешкото тяло. А думите бяха на език, който не познавах. Рисунките бяха по-ясни, защото на тях познах символи от детството ми, както и от книгите в библиотеката на Адаир — пентаграми, всевиждащото око, ей такива работи. Книгата беше изключителна, резултат от стотици часове труд и миришеше на старост, тайни и интриги. Без съмнение много хора даваха мило и драго да я притежават, но съдържанието й за мен бе пълна мистерия.

Втората книга бе дори още по-стара и кориците й бяха дървени. Страниците бяха събрани заедно с кожена каишка, не бяха зашити една за друга и тъй като бяха от най-различна хартия, изглеждаха повече като събрани записки, а не като отделно томче. Почеркът по тях приличаше на този на Адаир, но отново на език, който не знаех.

Узра се размърда неспокойно и звънчетата на верижката на глезена й се разклатиха. Не й харесваше да е в тази стая, а и не можех да я виня. Адаир я бе залостил отвън с основание: не искаше някой случайно да попадне в нея. Когато се пресегнах да върна втората книга на мястото й, Узра пристъпи напред и ме хвана за китката. Приближи лампата до ръката ми и като видя татуировката, за която вече почти бях забравила, простена като умираща котка.

Пъхна своята ръка под носа ми, обърната с дланта нагоре. Имаше същата татуировка на същото място, малко по-голяма и по-груба, сякаш ръката, която я бе изрисувала, не е била толкова уверена като на Тилде. Погледна ме обвинително, все едно сама си бях причинила това, но много добре разбрах какво имаше предвид. Адаир беше избрал да ни бележи по един и същ начин. Намеренията му спрямо мен едва ли бяха по-различни от начина, по който се отнасяше с нея.

Докато лампата бе високо вдигната, успях още веднъж да разгледам стаята. Припомних си описание, което бях чула от самия Адаир на стаята на лекаря в къщата затвор от неговата младост. Имаше само една причина да се нуждае от такава стая и да я крие в най-отдалечения край на къщата. Когато осъзнах това, през мен премина тръпка. В съзнанието ми изплува цялата история за отвличането на Адаир и неговата служба при злия лекар. Само че… се чудех с кого от двамата мъже съм била през тези месеци; с кого делях леглото си всъщност и в чии ръце бях предала съдбата на човека, който означаваше най-много за мен в целия свят? Адаир искаше свитата му да вярва, че е изстрадало селско момче, което си бе отмъстило на мъчителя и се радва на наградата си за това, че е погубило жесток и безчовечен тиран. А се оказваше, че във външността на красивия младеж се крие властното чудовище от разказа, което съсипва човешки животи и може да се мести от тяло в тяло. То бе оставило на селяните старата си обвивка, бе затворило в нея селското момче, бе го оставило да изживее последните се минути в ужас и да плати за неговите жестокости. Тази лъжа се вписваше добре в дяволския му план и го бе прикривала идеално стотици години. Вече знаех истината и пред мен изникна въпросът какво да правя?

Подозренията за измамата на Адаир бяха едно на ръка, но имах нужда от доказателства, поне за да мога сама да се убедя в ужасната истина. Узра започна да ме дърпа за ръкава да си ходим. Откъснах страница от една от древните книги, сграбчих шепа изсушени билки от един прашен буркан на масата. Можеше да се наложи да платя зверски за кражбата от самия Адаир знаех как: с увит в одеяло ръжен. Но трябваше да съм сигурна.

Като начало отидох при професор от Харвард, с когото се бях запознала на едно от празненствата на Адаир. Но не на следобеден чай или вечеринка за интелектуалци. Не, бях срещнала този човек на едно от специалните събирания на Адаир. Открих кабинета му в Уестдън Хол, но при него имаше студент. Когато видя, че го чакам в коридора, освободи студента и дойде да ме покани. На хитрото му старческо лице се появи очарователна усмивка. Може би се боеше, че съм дошла да го изнудвам, тъй като последния път, когато го видях, беше яхнал едно момче, по-младо дори от студентите му. Или пък се надяваше, че му нося покана за ново събиране.

— Скъпа моя, какво те води днес тук? — попита той и ме потупа по ръката, докато ме въвеждаше в кабинета си. — Толкова рядко съм ощастливяван от посещенията на красиви дами. Как е общият ни приятел, графът? Надявам се да е в добро здраве.

— Както винаги — отвърнах аз съвсем искрено.

— И на какво дължа приятната визита? Може би покана за ново соаре…?

Очите му светнаха жадно. Апетитът му очевидно бе раздразнен от много следобеди сред тълпи от млади момчета.

— Мислех си да ви помоля за услуга — казах аз и бръкнах в чантичката си за листа, който бях откраднала. Хартията не беше нищо особено, груба и дебела почти като месарска опаковка, и след като беше извадена от дървените корици, бе започнала да се подвива по ъглите.

— Хм? — възкликна той, очевидно изненадан. Но взе листа от ръката ми, приближи го към лицето си и намести очилата, за да го разгледа. — От къде взе това, мила моя?

— От един книжар — излъгах аз. — Твърди, че има много древни книги по тема, от която Адаир се интересува. Мислех си да ги купя от него като подарък за Адаир, но езикът не ми е познат. Щеше ми се да се уверя, че са точно такива, каквито книжарят казва, че са. Не е зле човек да внимава.

— Така е — промърмори той, докато преглеждаше написаното. — Хартията не е произведена тук. Не е избелена. Вероятно е правена на ръка за собствена употреба. Но ти си дошла заради езика, нали?

Той се усмихна скромно над очилата си; беше професор по древни езици, поне това бях запомнила от беглото ни запознанство на онова събиране. Но по какви точно езици нямах представа.

— Мисля, че е пруски. Или поне прилича. Много странно, вероятно е една от архаичните форми на този език, каквато никога не съм виждал преди.

Пресегна се към една полица, свали от нея дебела, тежка книга и започна да прелиства тънките й страници.

— Можете ли да ми кажете за какво става въпрос? Каква е темата?

— А ти какво очакваш? — попита той с любопитство, докато все още прелистваше страниците.

Прочистих си гърлото.

— Магия. Нещо такова.

Той застина и се взря в мен.

— Алхимия? — предположих аз по-плахо този път. — Превръщането на едно нещо в друго?

— О, мила моя, със сигурност е за нещо магическо, вероятно някакво заклинание или преобразяваме. Но какво точно, не мога да ти кажа. Може би ако ми оставиш листа за няколко дни…?

И се усмихна лукаво. Знаех достатъчно за работата на учените, за да се досетя какво би могъл да направи, ако му оставя листа: ще се опита да направи кариера с него, ще го използва като основа за проучване и аз никога повече нямаше да го видя. Или по-лошо — ако Адаир разбереше, че е в ръцете на похотливия професор… меко казано, лошо ми се пишеше. Професорът вдигна очаквателно вежда, но аз се пресегнах през бюрото и грабнах листа.

— Не, не мога, но ви благодаря за любезното предложение. Това, което ми казахте, е достатъчно — отвърнах аз, скочих от стола и отворих вратата. — И моля ви, не казвайте на Адаир за това, ако го видите. Много е трудно да му угодиш с подаръци. Искам да го изненадам с тези книги.

Старият професор изглеждаше леко изненадан, когато изскочих от кабинета му.

След това потърсих акушерка. Не ми беше лесно да намеря. Те ставаха все по-малко в градове като Бостън; лекарите бяха поели израждането на бебета почти изцяло, поне на тези семейства, които можеха да си го позволят. А и аз не търсех обикновена акушерка. Трябваше ми някоя като онези в провинцията, които знаеха как да лекуват с билки. И които преди стотици години в същия този град сигурно са били наричани вещици от съседите си и са срещали смъртта си удавени или обесени.

Уличните проститутки ми казаха къде да намеря акушерката, която им помагаше да се лекуват от трипера или да се отърват от нежелана бременност. Усетих как по гръбначния ми стълб премина ледена тръпка, когато прекрачих прага на малката й стая: в нея миришеше на прах, тичинки и застояло, почти като в тайната заключена стая на Адаир.

— Сядай, скъпа, и ми кажи защо си дошла — каза тя и ми посочи табуретка от другата страна на огнището, в което гореше слаб огън.

Беше възрастна, със суров и прагматичен поглед, но и разбираща физиономия.

— Искам да знам какво е това, госпожо. Виждали ли сте нещо подобно?

Извадих носната си кърпичка от чантичката и я разтворих пред нея. Билките, които бях откраднала, бяха изсушени и се бяха разпаднали на тънки стъбълца и парченца крехки начупени кафяви листенца. Тя вдигна едно листенце, стри го с пръсти и го помириса.

— Това е мелия, скъпа. Използва се срещу много болести. Не се среща много по тези места, а в такова естествено състояние е още по-рядка. Най-често можеш да я видиш в тинктури и отвари, разредена докрай, за да стигне за по-дълго. Откъде я имаш? — попита ме делово, сякаш беше на пазара и искаше да си купи от билката. Може би си мислеше, че точно затова съм дошла при нея. Изтупа си ръцете на огъня и частичките от растението паднаха в него.

— Боя се, че не мога да ви кажа — отвърнах аз и пъхнах една монета в ръката й. Тя сви рамене и пусна парите в джоба си.

— Ето и втората ми молба. Имам нужда от… Искам да ми приготвите нещо, което да предизвиква много дълбок сън. Не е задължително сънят да е спокоен. Трябва да държи човека, който го поеме, възможно най-дълго в безсъзнание.

Акушерката ме изгледа продължително, без да каже нищо. Вероятно се чудеше дали не искам да отровя някого, защото как иначе да тълкува молбата ми? Накрая проговори:

— Но ако властите започнат да разследват случая, не бива да стигнат до мен.

— Имате думата ми.

И сложих още монети в ръката й, които си бяха цяло малко състояние. Тя вдигна поглед от парите към мен, след това стисна златото в шепа.

Във файтона по пътя обратно към къщата отворих отново носната кърпа с това, което акушерката ми бе дала. Вътре имаше твърда буца и макар тогава да не знаех, беше пълна с фосфор, вероятно купен от майстор на кибрит, който на свой ред го беше откраднал от работилницата. Акушерката го бе приготвила набързо, сякаш не й беше приятно да го пипа, след това ми даде указания да го стрия на прах, да го смеся с вино или друг алкохол и да добавя лауданум, за да се пие по-лесно.

— Много е важно да го разредиш. Може да използваш и само лауданум, но тогава ще подейства по-бавно. Фосфорът ще свърши работата бързо, но… ако е в прекалено голямо количество, ще стане много лошо — каза тя с категоричен поглед.

Вече си бях съставила план, доста опасен наистина, и когато тръгнах, не можех да мисля за нищо друго, освен за истинския Адаир. Бях изпълнена със съжаление към нещастното селско момче, които дори нямаше гроб, защото нямаше труп, който да положат в земята. Красивото му тяло сега принадлежеше на човека, който го бе обсебил благодарение на черното си изкуство.

А що се отнася до края на историята с лекаря — нямаше как да знам каква част от нея е истина. Може би той наистина е посетил близките на Адаир и им е оставил пари от чувство за вина или в знак на благодарност, че са му дали сина си, че са му доставили такова хубаво тяло. Или пък това беше част от лъжата, която трябваше да направи разказа достоверен и трагичен, да спечели сърцето на слушателя, да отклони подозрението. А загубата на имението? Изчислен риск… който може би си е струвал все пак заради придобиването на нов съсед, в който да се помещава гнусната му душа. Ако не успеех да спра този ужасен човек, той щеше да ми отнеме най-скъпото — Джонатан.

Красив, силен и способен, с невероятна мъжественост — тялото на селското момче сигурно се бе сторило на лекаря дар божи. Но тук, в Новия свят, то си имаше своите ограничения. Или по-скоро те се отнасяха за лицето: то бе притеснително екзотично, смугло и обградено от непокорна къдрава коса. Видях това в изражението на бостънските нотабили, които се срещаха с Адаир, в сбърчените им чела и недоверието в погледите. Тук, сред потомци на британци, холандци и германци, които никога не бяха виждали турци или араби и според които косата му бе като тази на техните роби, тялото на селското момче беше проблем. Сега разбирах строгия хладен поглед, с който Адаир бе огледал деформираното стъпало на красивия, но несъвършен студент, когото Тилде беше намерила, и жадното му одобрение на безупречната красота на Джонатан. Беше пратил хрътките си по света да му търсят идеалното вместилище; дори беше накарал Джуд да го дири из селата. Но тук, в Бостън, времето на Адаир изтичаше и той имаше нужда от ново тяло, което би се поправило на вкусовете на първенците в новата му среда.

Искаше Джонатан. Искаше да се вмъкне в него като в маскараден костюм. Хората бяха привлечени от Джонатан като мухи от мед, чувстваха се замаяни и безпомощни пред необяснимата му притегателна сила. Мъжете искаха да са му приятели, обикаляха около него като планети около слънцето. Жените бяха готови да му се отдадат изцяло и никой не познаваше това усещане по-добре от мен. Те винаги щяха да се тълпят около него, да му се разкриват и да не осъзнават, че духът в него е зъл и иска да ги използва.

И тъй като никой не знаеше тайната на Адаир, нямаше и кой да го спре. Никой, освен мен.