Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (3)

2.

Мейн, 1809 година

Ще започна от самото начало, защото тази част ми е най-понятна и съм я запазила ясно в паметта си. Боях се, че може да се изгуби по време на пътешествието ми безкрайното бродене из времето.

Първият ми ясен спомен за Джонатан Сейнт Андрю е от една светла неделна сутрин в църквата. Той седеше в края на семейната си ложа в предната част на залата. По онова време беше на дванайсет години и вече бе на височината на останалите мъже в градчето. Гонеше по ръст баща си, Чарлз, основателя на селището. Чарлз Сейнт Андрю някога бил ослепителен капитан, поне така са ми казвали, но тогава беше на средна възраст и имаше достолепно аристократично излъчване. Джонатан не обръщаше внимание на църковната служба, като повечето, които бяхме там. Неделната проповед можеше да трае и четири часа — дори понякога осем, ако свещеникът решеше, че е голям оратор — така че, честно казано, никой не оставаше еднакво съсредоточен през цялото време. Може би само майката на Джонатан, Рут, която седеше до него на простата дървена пейка. Тя произхождаше от род на бостънски теолози и обичаше да скастря пастор Гилбърт, ако й се стореше, че проповедта му не е достатъчно страстна. Залогът бяха душите на хората и без съмнение на нея й се струваше, че тези тук, в тази изолирана дивотия, далеч от цивилизованите влияния, са особено заплашени. Гилбърт обаче не беше фанатик и четири часа служба му бяха пределът, затова всички знаехме, че скоро ще ни пуснат да се порадваме на великолепния следобед.

За момичетата от селото беше любимо забавление да наблюдават Джонатан, но специално тази неделя наблюдаваше той. Изобщо не се криеше, докато се взираше в Тенебрийс Поарие. Не бе откъсвал поглед от нея цели десет минути, хитрите му кафяви очи бяха фиксирани в красивото й лице и лебедовата й шия, но най-вече в гърдите й, така силно притиснати от корсета, че направо бе останала без дъх. Очевидно за него нямаше значение, че Тенебрийс е няколко години по-голяма и е сгодена за Матю Комсток още от шестгодишна.

Дали беше любов? Това се чудех, докато го гледах от високо на балкона, където с баща ми бяхме седнали при останалите бедни семейства. Тази неделя бяхме само двамата, а останалите от фамилията се намираха в католическата църква в другия край на града. Изповядваха религията на майка ми, която произхождаше от франкоакадийска^[1] колония от североизтока. Бях подпряла буза на ръката си и се взирах усърдно в Джонатан като всяко нещастно влюбено момиче. В един момент ми се стори, че му става лошо, запреглъща с трудност и накрая се извърна от Тенебрийс, която сякаш не забелязваше как влияе на любимия син на града.

Ако Джонатан беше влюбен в Тенебрийс, за мен би било по-добре да се хвърля от балкона на църквата пред очите на всички. Защото на дванайсет години бях напълно наясно, че го обичам с цялото си сърце и ако не мога да прекарам живота си с него, по-добре да умра. Седях до баща ми до края на службата, сърцето ми биеше силно в гърлото, очите ми се пълнеха със сълзи, макар да си казвах, че съм пълна глупачка да се натъжавам от нещо, което сигурно нищо не означава.

Когато службата свърши, баща ми Кийран ме хвана за ръката и ме поведе надолу по стълбите при съседите, които се събираха на поляната. Това беше наградата, че сме изтърпели цялата проповед: възможността да поговориш с познати, да се отпуснеш след шест дни усилна, досадна работа. За някои това бяха единствените контакти извън семейството, единственият шанс да чуят последните новини и клюки.

Стоях зад баща ми, докато той разговаряше с една двойка, надничах иззад него и търсех с очи Джонатан, надявах се, че не е с Тенебрийс. Той стоеше зад родителите си съвсем сам и се взираше с каменно изражение в тиловете им. Очевидно искаше да си тръгне, но това бе равносилно да иска през юли да завали сняг: общуването след проповед обикновено продължаваше около час, дори повече, ако времето беше приятно, както беше в онзи ден, а най-издръжливите буквално ги изнасяха на ръце накрая. Баща му беше двойно по-натоварен от всички, защото в неделя мнозина виждаха една от малкото възможности да поговорят с мъжа, когото смятаха за свой господар или поне единствения, който е в състояние да подобри съдбата им. Бедният Чарлз Сейнт Андрю! Едва много години по-късно осъзнах какъв товар е носил на раменете си.

Откъде намерих кураж да направя това, което сторих после? Може би в отчаянието и решителността да не загубя Джонатан заради Тенебрийс. Изплъзнах се от баща си. След като се уверих, че той не забелязва отсъствието ми, прекосих набързо моравата и се отправих към Джонатан, като се промъквах между групичките разговарящи възрастни. Бях дребничка и лесно се скрих от погледа на баща си под обемните фусти на дамите. Най-накрая стигнах до Джонатан.

— Джонатан. Джонатан Сейнт Андрю — казах дрезгаво и пискливо.

Красивите му тъмни очи за първи път се обърнаха само към мен и сърцето ми подскочи.

— Да? Какво искаш?

Какво исках? Вече имах цялото му внимание, а не знаех какво да кажа.

— Ти си от семейство Макилврий, нали? — попита подозрително Джонатан. — Невин ти е брат.

Бузите ми пламнаха, когато си спомних онзи инцидент. Защо не се сетих за него, преди да дойда тук? Миналата пролет Невин бе причакал Джонатан пред хранителния магазин и му бе разкървавил носа, преди възрастните да ги разтърват. Брат ми мразеше силно Джонатан по причини, известни само нему. Баща ми се извини на Чарлз Сейнт Андрю за случката, която всички сметнаха просто за момчешка закачка и не видяха нищо страшно в нея. Но и двамата бащи не знаеха, че Невин без съмнение би убил Джонатан, стига да му се удаде възможност.

— Какво искаш? Да не е някой номер на Невин?

Примигнах срещу него.

— Аз… аз искам да те питам нещо.

Но не можех да говоря в присъствието на възрастните. Беше въпрос на време родителите на Джонатан да забележат, че край тях има малко момиче, и да се почудят какво прави най-голямата дъщеря на Кийран Макилврий там и дали децата на това семейство нямат някакво специално отношение към сина им.

Хванах с две ръце дланта му.

— Ела с мен.

И го поведох през тълпата обратно към празния вестибюл на църквата. По причини, които никога няма да проумея, той ми се подчини. Странно, но никой не забеляза отдалечаването ни, никой не ни извика да спрем и да не ходим сами. Никой не тръгна след нас, за да ни наглежда. Сякаш съдбата заговорничеше с нас, за да можем с Джонатан за първи път да останем насаме.

Отидохме в гардеробната, стъпихме на студения й каменен под, навлязохме дълбоко в тъмнината, която ни отдели от света. Шумовете навън ни се сториха много далече, чувахме само приглушена реч и откъси от смислени изречения, които се носеха от моравата. Джонатан беше нервен и объркан.

— Е, какво искаш да ми кажеш? — попита той и в гласа му долових нетърпение.

Смятах да го питам за Тенебрийс. И за всички момичета в селото — коя му харесва и дали е сгоден за някоя. Но не можех. Въпросите приседнаха на гърлото ми и замалко да се разплача.

И така, изпаднала в отчаяние, аз се наведох напред и притиснах устни в неговите. Усетих, че е изненадан, защото се отдръпна, но после се осъзна. И тогава направи нещо неочаквано: отвърна на целувката ми. Наведе се към мен и погали устните ми със своите, почувствах дъха му. Целувката му беше настоятелна, жадна и непохватна, подсказваше ми да очаквам още. Преди да успея да се уплаша, той ме притисна до стената, без да откъсва устни от моите. Допря тялото си до мен, докато усетих мястото, скрито под панталоните му точно под сакото. И простена. За първи път чувах стон на удоволствие от друг човек. Без да каже дума, хвана ръката ми и я притисна към панталоните си. Потрепери и чух още един стон на удоволствие.

Отдръпнах ръката си. Беше като изтръпнала. Все още усещах твърдостта с дланта си.

Той дишаше тежко, опитваше се да се овладее, беше объркан, че се дръпнах от него.

— Нали това искаше? — попита, като се взираше в лицето ми доста притеснено. — Ти ме целуна първа.

— Така е… — гласът ми трепереше. — Исках да те питам… Тенебрийс…

— Тенебрийс?

Той отстъпи и оправи жилетката под сакото си.

— Какво за Тенебрийс? Каква разлика има… — млъкна, вероятно осъзна, че е в църква. Поклати глава, сякаш искаше да изхвърли от нея спомена за Тенебрийс Поарие. — А ти как се казваш? Коя от сестрите Макилврий си?

Не можех да го виня, че не е сигурен. Ние бяхме три.

— Ланор — отвърнах.

— Не ти е много хубаво името — каза той, без да се усеща, че думите могат да нараняват сърцата на момичетата. — Ще ти викам Лани, ако нямаш нищо против. А сега, Лани, ще ти кажа, че си много лошо момиче.

Гласът му бе станал игрив, за да ми покаже, че не ми се сърди.

— Не са ли ти казвали, че не трябва да дразниш момчетата, особено тези, които не познаваш?

— Но аз те познавам. Всички те познават — отговорих малко разтревожена да не ме помисли за лесна. Той беше най-големият син на най-богатия човек в селището, собственика на дървосекаческия бизнес по тези места, около който се въртеше целия местен живот. Разбира се, че всички го познаваха.

— А освен това мисля, че те обичам. И смятам някой ден да ти стана съпруга.

Джонатан вдигна цинично едната си вежда.

— Едно е да знаеш името ми, но как е възможно да си сигурна, че ме обичаш? Как може да се влюбиш в мен? Изобщо не ме познаваш, Лани, а вече се обявяваш за моя.

Пак приглади сакото си.

— Трябва да излезем навън, преди някой да дойде да ни търси. Най-добре да не ни виждат заедно, не си ли съгласна? Ти тръгни първа.

Около секунда не можех да помръдна от шока. Бях объркана, все още белязана с невидимите следи на желанието му, целувката и спомена от твърдостта в ръката си. Във всеки случай ме беше разбрал погрешно: не му се бях отдала. Бях заявила, че той е мой.

— Добре — казах и сигурно разочарованието ми бе проличало, защото Джонатан ми подари прелестната си усмивка.

— Не се тревожи. Лани. Следващата неделя ще се видим след службата, обещавам. Може би ще ми дадеш още една целувка.

Ако ти разкажа за Джонатан, за моя Джонатан, ще разбереш защо съм толкова сигурна в отдадеността си. Той бе първородното дете на Чарлз и Рут Сейнт Андрю, а те били толкова развълнувани, че имат син, че веднага му дали име, кръстили го в църква още първия месец след като се появил. Ликували за него във времена, когато родителите дори не давали име на детето си, докато не поживеело достатъчно дълго, за да е сигурно, че ще оцелее. Баща му вдигнал голямо празненство, докато Рут все още се възстановявала на легло; поканил всички на пунш с ром и чай със захар, кейк със сини сливи и бисквити с меласа; наел цигулар, осигурил забавления и музика толкова скоро след раждането на момчето, че изглеждало сякаш дърпа дявола за опашката — само посмей да дойдеш за момчето ми! Само посмей и ще видиш какво ще ти се случи!

Още в първите дни станало ясно, че Джонатан е необикновен: бил изключително умен, изключително силен, изключително здрав и на всичкото отгоре изключително красив.

Жените присядали в захлас край люлката му, молели да го подържат на ръце и си представяли, че добре оформеното парче месо с меки черни къдрици е тяхно собствено. Дори мъжете, дори най-коравите секачи, които работели за Сейнт Андрю, се разнежвали нетипично в близост до бебето.

Когато Джонатан навърши 12 години, вече никой не можеше да отрече, че в него има нещо свръхестествено, което обикновено се приписваше на красотата му. Той беше истинско чудо. Въплъщение на съвършенството. А това не можеше да се каже за мнозина по онова време; тогава хората се обезобразяваха по най-различни причини — едра шарка, нещастни случаи, изгаряния край огнището, недохранване; до трийсетгодишна възраст оставаха без зъби, куцаха заради зле зараснали счупени кости, имаха белези, боледуваха от паралич, хващаха краста от лоша хигиена и по нашите земи често губеха крайници от измръзвания. Но по Джонатан нямаше ни един дефект. Той израсна висок, строен, с широки рамене, беше величествен като дърветата в гората, която семейството му притежаваше. Кожата му бе безупречна и бяла като сметана. Имаше права черна коса, лъскава като крило на гарван, а очите му бяха тъмни и бездънни като най-големите тайни на Олагаш.

Беше просто наслада за очите. Дали бе благословия или проклятие момче като Джонатан да живее край теб? Горките ние, момичетата, бих казала. Представи си какъв беше ефектът му върху девойките в това загубено селище, толкова откъснато от света, че освен Джонатан нямаше почти нищо друго интересно, толкова малко, че ни беше трудно да избегнем напълно контакта с него. Той беше непрестанно изкушение, от което нямаше как да избягаме. Винаги имаше опасност да го видим, докато излиза от бакалията например или докато язди през полето, на пръв поглед по някаква работа, но в действителност пратен от самия дявол да сломява съпротивата ни. Дори нямаше нужда физически да присъства край нас, за да овладее съзнанието ни. Докато си седим със сестрите или приятелките и си бродираме, някоя все ще спомене, че наскоро го е зърнала, и след това вече не можехме да говорим за нищо друго, освен за него.

Може би донякъде сами си бяхме виновни, че сме така омагьосани, защото не спирахме да се прехласваме по него, независимо дали ставаше въпрос за неочаквана среща (всички момичета искаха да знаят дали е говорил с теб) или пък случайно зърване из града (тогава се обсъждаха и най-незначителните подробности като цвета на жилетката му). И тайно си мечтаехме той нахално да ни огледа или ъгълчето на устата му подканващо да се повдигне. Всички бихме дали живота си за един миг в прегръдките му. И това не се отнасяше само за малките момичета. Когато Джонатан стана на петнайсет-шестнайсет години, останалите мъже от селото изглеждаха смачкани, груби, дебели или кльощави до него, а благоверните им съпруги започнаха да гледат на него с други очи. Личеше си по начина, по който го премерваха с блеснали погледи и зачервени страни, по прехапаните им устни и стаената във въздишките им надежда.

Около него имаше ореол на опасност — както когато налудничав глас в главата ти казва да докоснеш нагорещено желязо. Знаеш, че ще се опариш, но не можеш да устоиш на копнежа. Трябва да си направиш собствените грешки. Не ти пука за последствията, за непоносимата агония от изгорената плът, острата болка от всяко докосване на раната. Белегът, който ще ти остане за цял живот и ще бележи сърцето ти. След като придобиеш опит в любовта, повече никога няма да проявиш такава глупост.

В това отношение търпях едновременно завист и подигравки. Завист заради времето, което прекарвах с Джонатан; и подигравки, защото дадох ясно да се разбере, че между нас няма романтични чувства. Което само потвърди в очите на останалите момичета, че не владея женските номера, с които да предизвикам мъжкия интерес. Но аз не бях по-различна от тях. Знаех, че има вероятност да изгоря в сиянието на неговото внимание като хартия в пламъци. Божествената любов можеше да унищожи момичето за миг. Въпросът беше — струва ли си?

Ако ме попиташ дали обичах Джонатан заради красотата му, ще ти отговоря, че това е безсмислен въпрос, защото необикновената, му красота беше неотделима част от цялото. Тя му даваше тиха увереност — която сигурно някои биха нарекли високомерна арогантност и обезоръжаваше противоположния пол. Дори отначало да съм била привлечена от красотата му, няма да се извинявам за това, нито за желанието си Джонатан да бъде мой. Всеки би поискал да притежава подобна хубост. Не бях единствената.

Почти всички, които познаваха Джонатан, искаха да го притежават. Това бе проклятието му, както и проклятието на тези, които го обичаха. Беше като да си влюбен в слънцето прекалено ярко и опасно, за да се приближиш, а в същото време не можеш да го запазиш само за себе си. Беше безнадеждно както да го обичаш, така и да не го обичаш.

Аз също бях поразена от проклятието на Джонатан, уловена от ужасното му привличане, и двамата бяхме обречени да страдаме заради това.