Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (14)

13.

Шосето за Форт Кент, днешно време

Граничният пункт не беше много далеч. Въпреки че Люк не бе ходил по тези места от години, откакто закара семейството си на някаква мижава ваканция, беше сигурен, че може да го намери, без да поглежда картата. Движеше се по обиколни странични шосета, които щяха да го забавят, но по тях бе по-малко вероятно да срещне полицаи; по тесните пътища и малките градчета служителите на реда бяха рядкост. Големите неприятности ставаха по магистралите, по които се движеха коли с огромна скорост и надхвърлили лимита товарни автомобили. Оттам можеха да дойдат повече приходи от глоби за щатския бюджет.

Люк хвана волана в центъра и започна да управлява с една ръка. Пътничката до него се взираше напрегнато в пътя пред тях и хапеше долната си устна. Така приличаше още повече на тийнейджърка, която крие страховете си под привидно нетърпение.

— Е — каза той в опит да стопи леда между тях. — Имаш ли нещо против да ти задам няколко въпроса?

— Моля, заповядай.

— Какво е да си такава, каквато си?

— Нищо особено.

— Нима?

Тя се облегна назад и подпря лакът на облегалката за ръце.

— Не се чувствам по-различна, поне не си спомням да е било така. Не забелязвам промяна, не и такава, която се вижда с просто око. Няма някакви специални сили. Не съм героиня от комикс.

Усмихна се, за да му даде да разбере, че въпросът е глупав.

— Онова, което направи в спешното отделение — като се поряза… Болеше ли?

— Не. Съвсем малко, сигурно така се чувстват пациентите по време на операция, ако са поели малка доза упойка. Само този, който те е превърнал в това, може да те нарани, да те накара наистина да изпиташ болка. Толкова време мина, че съм забравила какво е да те боли. Почти.

— Този, който те е превърнал в това? — попита Люк невярващо. — Как стана?

— Ще стигна и до там — отвърна тя, все още усмихната. — Бъди търпелив.

Откритието, че това чудо е дело на човешка ръка, направо замая Люк, все едно погледна цялата картина от различна перспектива. Стори му се още по-невероятно, още по-невъзможно, дори си помисли, че вероятно става въпрос за измама от страна на хубавата и манипулативна млада жена.

— Всъщност — продължи тя — аз съм почти същата като преди… Но не се уморявам. Не се изтощавам физически. Но емоционално — да.

— Депресираш ли се?

— Да, може би точно за това става въпрос. Сигурно има много причини. Най-вече, когато осъзнавам безсмислието на живота си, че нямам избор, освен да живея ден след ден, ден след ден… Чудя се какъв е смисълът да понасяш всичко това сам, освен страданието и припомнянето на всички злини, които съм сътворила, и начина, по който съм се отнасяла към хората. А нищо не мога да направя. Няма как да се върна назад във времето и да поправя грешките си.

Не такъв отговор очакваше той. Премести ръката си в края на волана, който вибрираше под дланта му, тъй като бяха тръгнал и по неравен макадамов път.

— Искаш ли дати предпиша нещо?

Тя се засмя.

— Като например антидепресанти? Това ли имаш предвид? Не мисля, че ще ми помогнат.

— Лекарствата не ти ли влияят?

— Да кажем, че съм си изградила висока резистентност — извърна се тя от него към прозореца. — Понякога единственият начин да се спасиш от мислите си е забравата.

— Забравата… Имаш предвид с алкохол? Или наркотици?

— Може ли да не говорим повече за това? — затрепери гласът и на последните думи.

— Разбира се. Гладна ли си? Вероятно отдавна не си яла… Искаш ли да спрем да хапнем? Има едно място близо до Форт Кент, където правят хубави понички…

Тя поклати уклончиво глава.

— Никога не огладнявам. Мога да изкарам седмици, без да се сетя за ядене. Или пиене.

— Ами сънят? Искаш ли да си подремнеш?

— Не спя много. Просто забравям. Пък и най-хубавото на съня е, че си до някого, нали? Топло тяло, което се притиска в твоето. Много е… успокоително, не мислиш ли? Как дишането влиза в ритъм с неговото, синхронизира се. Божествено е.

Дали това означава, че от доста време в леглото й не бе имало мъж, почуди се Люк. Ами онзи мъртвец в моргата, смачканите чаршафи в бунгалото — те какво означаваха? Или пък си играеше с него, опитваше се да скрие истинската си същност?

— Липсва ли ти жена ти в леглото? — попита тя след малко и го побутна.

Разбира се, че му липсваше, макар да спеше леко и неспокойно и често да го будеше, когато се опитваше да се нагласи по-удобно или пък викаше и се въртеше насън. Затова обичаше да я намира заспала в леглото им, когато се прибираше късно вечер от болницата, да вижда нежните извивки на стройното й елегантно тяло под завивките. Златистата й руса коса, леко отворената й уста. Имаше нещо в това да я гледа, без тя да го вижда, което я правеше красива в неговите очи. Споменът за тези интимни сцени предизвика буца в гърлото му. Това беше прекалено лична информация и не можеше да я сподели с не позната, но можеше да признае, че е самотен и изпълнен със съжаление. Затова си замълча.

— Откога не живее с теб? Жена ти, имам предвид? — попити Лани.

Той сви рамене.

— Вече почти година. Ще се жени за първото си гадже. Върна се в Мичиган. Взе и двете ни дъщери.

— Това е… ужасно. Съжалявам.

— Не си хаби съчувствието за мен. Струва ми се, че ти имаш доста по-големи проблеми.

Отново го обзе онова чувство, което усети и пред моргата — объркваше се, когато се опитваше да постави нейната история в контекста на познатия си свят. Как е възможно това, което казва тя, да е истина?

Тогава му се стори, че съзира светлините на черно-бяла патрулка в огледалото за обратно виждане. Точно когато зави надясно. Дали ги бе следвала през цялото време, без той да я забележи? Дали преследваше тях? Мисълта го притесни, тъй като никога не си бе имал проблеми със закона.

— Какво има? — попита внезапно Лани и се изправи. — Нещо се случи, усещам го по изражението ти.

Люк не сваляше очи от огледалото за обратно виждане.

— Спокойно. Не искам да се тревожиш, но мисля, че ни следят.