Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (42)

41.

След успеха му първата вечер Адаир водеше Джонатан навсякъде със себе си. Освен обичайните забавления, започна да организира и такива само за тях двамата, като оставяше останалите да правят каквото намерят за добре. Адаир и Джонатан ходеха на конни състезания в провинцията, на вечери и дебати в мъжки клубове и на лекции в колежа Харвард. Дочух, че домакинът ни е завел новия ни гост в най-елитния публичен дом в града, където избрали шест момичета, които да се погрижат за тях. Тази оргия изглеждаше като някакъв ритуал, който трябва да ги сближи, нещо като кръвна клетва. Адаир нямаше търпение да запознае Джонатан с всичките си любими неща: трупаше романи на нощното му шкафче (същите, които накара и мен да прочета, когато ме взе под крилото си), поръчваше да му приготвят специални ястия. Заговори се, че се кани да го заведе и в родината си, за да може Джонатан да види великите градове. Сякаш се опитваше да създаде обща история за двамата. Искаше да стане част от живота на протежето си. Беше плашещо да го гледаш отстрани, но Джонатан се забавляваше. Не говореше вече за семейството и за родния град, макар че със сигурност си мислеше за тях. Може би го правеше от милост към мен, тъй като и двамата не можехме да сторим нищо, за да променим положението си.

Така мина известно време, двамата мъже бяха почти непрекъснато заедно, но един ден Адаир ме дръпна настрани. Обитателите на къщата се излежаваха в зимната градина и останалите трима учеха Джонатан на тънкостите на фаро. С Адаир седяхме на един диван и ги гледахме като доволни родители, които се радват на тихо заигралата се челяд.

— След като прекарах толкова време в компанията на твоя Джонатан, започнах да си съставям мнение за него. Интересува ли те какво е? — попита Адаир тихо, за да не го чуят другите. Докато говореше, не откъсваше очи от Джонатан. — Той не е мъжът, за когото го мислиш.

— Откъде знаеш за какъв го мисля? — опитах се да звуча уверено, но не можах да скрия трепета в гласа си.

— Знам, ти си мислиш, че някой ден ще му дойде умът и ще ти се посвети изцяло — каза той саркастично и показа колко глупава му се струва тази идея. Да зареже всички останали… Нима вече не бе дал дума на една жена? Вероятно не бе останал верен на Еванджелин и един месец, след като се бяха венчали. Усмихнах се кисело, нямаше да доставя на Адаир удоволствието да разбере, че ме е наранил.

Той се размърда и безгрижно преметна крак върху крак.

— Не бива да приемаш лично това, че не може да е верен. Джонатан не е способен на такава любов към никоя жена. Не е способен на емоция, която да е над съвестта, нуждите и желанията му. Каза ми например, че се тревожи, задето те прави нещастна…

Забих ноктите на едната си ръка в другата, но не изпитах болка, която да ме разсее.

— … но не знае какво да направи срещу това. За повечето мъже начинът е ясен: или дават на жената това, което иска, или изцяло се махат от живота й. Но той продължава да копнее за компанията ти и се бои да не го отхвърлиш — въздъхна театрално Адаир. — Не се отчайвай. Има надежда. Може и да настъпи ден, в който ще е способен да обича един човек, и има шанс, колкото и слаб да е той, този човек да си ти.

И се засмя. Исках да го зашлевя. Да се хвърля върху него, да стисна шията му с ръце и да го удуша.

— Ядосана съм ти — отвърнах, — защото ме лъжеш. Опитваш се да убиеш чувствата ми към Джонатан.

— Успях доста да те разстроя, нали? И то като се има предвид, че обикновено познаваш, когато те лъжа, и си единствената, която е способна на това, скъпа моя. Но този път не те лъжа. Дори донякъде ми се ще да те лъжех. Тогава нямаше да си толкова наранена, нали?

Дойде ми в повече — Адаир ме съжаляваше и в същото време се опитваше да ме настрои срещу Джонатан. Погледнах към Джонатан, който надничаше над картите си към масата, погълнат от играта. Бях започнала да чувствам присъствието му като огромна утеха, като непрестанно отекващ звук вътре в мен. Напоследък обаче забелязвах у него някаква меланхолия, която отдавах на тъгата му, че е изоставил Еванджелин и дъщеря си. Ако това, което казваше Адаир, беше наистина вярно, дали тя не се дължеше на мъките, които ми причиняваше? За първи път се зачудих дали пречката пред нашата любов — или нейният недостатък — не се криеше и в двама ни. Защото ми се струваше направо нечовешко да не си способен да се отдадеш на един човек изцяло.

Кръшен женски смях прекъсна мислите ми. Тилде хвърли картите си победоносно. Джонатан я погледна и тогава разбрах, че вече е спал с нея. Беше преспал с нея, макар да не я намираше за кой знае колко привлекателна и да знаеше, че трябва да се пази от нея, и да беше наясно, че ако разбера, ще бъда съсипана. Завладя ме отчаяние, че съм безпомощна и не мога да променя нищо.

— Каква загуба — каза Адаир в ухото ми, като се стрелна към мен като змията в райската градина. — Ти, Ланор, си способна на съвършена любов, на обич, каквато не съм виждал никога. И защо избра да я пилееш по някой толкова недостоен като Джонатан…

Шепотът му се разнесе като парфюм във вечерния въздух.

— Какви ги говориш? Да не би да се предлагаш сам като по-достоен обект на чувствата ми? — попитах аз и се взрях за отговора във вълчите му очи.

— Бих, ако ти можеше да ме обикнеш, Ланор. Ако наистина ме опознаеш, ще видиш, че заслужавам любовта ти. Но някой ден може би ще ме погледнеш така, както гледаш Джонатан, със същата благосклонност. Колкото и невъзможно да ти се струва, като се има предвид отдадеността ти на него. Но кой знае? Виждал съм да се случват невъзможни неща от време на време — каза Адаир лукаво, но когато го помолих да ми обясни, той само сбърчи нос и се засмя. След това стана от дивана и поиска да раздадат и на него карти за следващата игра.

Зарязана от всички, отидох в кабинета да си намеря книга, с която да се разсея. Докато минавах покрай бюрото на Адаир, светлината от свещта падна върху купчина книжа, оставени върху попивателната хартия, и погледът ми като по чудо се спря на името на Джонатан, написано с почерка на Адаир. Защо, по дяволите, ще пише за Джонатан? Писмо до приятел? Съмнявах се, че има и един приятел на този свят. Приближих книжата към свещта.

Инструкции за Пинърли (името на адвоката, както вече бях разбрала). Да се открие сметка на Джейкъб Мур (фалшивото име на Джонатан) в Английската национална банка със сумата от осем хиляди паунда (цяло състояние), които да бъдат преведени от сметката на… (име, което не разпознавах).

Имаше указания да се открият още няколко сметки на фалшивото име на Джонатан и парите за тях да се изтеглят от непознати в Амстердам, Париж и Санкт Петербург. Прочетох написаното още два пъти, но не можех да го проумея. Оставих листите така, както ги намерих на писалището.

Оказваше се, че Адаир е толкова завладян от Джонатан, че предприемаше стъпки да го осигури финансово, сякаш го осиновяваше. Признавам, че леко ревнувах, и се почудих дали и на мен не ми е оставил пари някъде.

И какъв би бил смисълът, щом не ми го бе казал досега? Трябваше да се унижавам и да го моля за джобни също като останалите. Това изглеждаше още един знак за специалния интерес на Адаир към Джонатан.

По всичко личеше, че Джонатан приема добре новия си живот. Поне не се съпротивляваше, когато трябваше да споделя глезотиите и пороците на Адаир, и изобщо не споменаваше Сейнт Андрю. Само един порок Адаир още не бе споделил с новия фаворит, но Джонатан със сигурност нямаше да му откаже, ако му предложеше. Този порок беше Узра.

Джонатан се запозна с нея три седмици след като дойде да живее при нас. Адаир го накара да почака във всекидневната — а аз се навъртах ревниво около него — и след това доведе усмихнат Узра, която бе увита както обикновено в дълго парче плат. Когато пусна ръката й, ефирната материя се свлече на пода и одалиската се показа в цялата си прелест. Адаир дори я накара да танцува за Джонатан, да размърда бедра и да размаха ръце, докато той самият импровизираше някаква песен. След това поръча да донесат наргилето, легнахме на нахвърляните по пода възглавници и започнахме да се редуваме да дърпаме от резбования мундщук от слонова кост.

— Прекрасна е, нали? Толкова е прекрасна, че не мога да се разделя с нея. Не че не ми създава неприятности, тя е истински дявол. Хвърляла се е от прозорци и покриви. Непрекъснато ме ядосва. И изгаря от омраза към мен.

Той прокара пръст по носа й, макар тя да го гледаше така, все едно се канеше да отхапе този пръст, ако й се удаде възможност.

— Предполагам, че това поддържа интереса ми към нея през годините. Нека ви разкажа как Узра се появи при мен.

При споменаването на името й, тя видимо се напрегна.

— Срещнах я по време на едно пътуване в земите на маврите — започна Адаир, без да обръща внимание на тревожността на жената. — Бях в компанията на благородник. Той преговаряше за освобождаването на брат си, който най-глупашки се бе опитал да открадне някакви богатства от един от техните водачи. По това време вече бях натрупал добра репутация като воин. Имах петдесет години опит с меча, което никак не е малко. Платиха ми, за да помогна на благородника, откупиха лоялността ми с монети. Така се озовах на изток и попаднах на Узра.

— Стана на пазара на голям град. Тя вървеше след баща си, увита, както повелява тяхната традиция. Виждах само очите й, но това ми беше достатъчно: разбрах, че трябва да видя и повече. Проследих ги до жилището им в покрайнините на града. Говорих с някои от мъжете, които се грижеха за камилите, и разбрах, че главата на семейството е вожд на номадско племе, отишъл в града, за да даде Узра на някакъв смотан невръстен султан и така да откупи живота си.

Горката Узра вече беше напълно неподвижна. Дори беше спряла да дърпа от наргилето. Адаир уви кичур от огнената й коса около пръста си, подръпна го, сякаш я укоряваше за надменността й, след това го пусна.

— Намерих шатрата й, в която й прислужваха дванайсет жени. Те се бяха наредили в кръг около нея, мислеха си, че така никой не я вижда, и й помагаха да се съблече. Дрехата се плъзна по канелената й кожа, косите й се разпуснаха и ръцете на прислужниците затанцуваха по цялото й тяло… Настана истински хаос, когато влязох в шатрата — каза Адаир и се изсмя гърлено. — Жените се разпищяха, побягнаха и започнаха да се спъват една в друга, докато се опитваха да се спасят от мен. Как можаха да си помислят, че ще се задоволя с някоя от тях, когато това омагьосващо видение стоеше голо пред мен? А Узра разбра, че съм дошъл заради нея, познах по погледа й. Едва успя да се покрие с робата си, когато аз я взех на ръце и я отнесох.

Заведох я в един дворец в пустинята, където знаех, че никой няма да ни намери. В онази нощ я обладавах много пъти, без да обръщам внимание на виковете и сълзите й — каза той, сякаш нямаше от какво да се срамува и има толкова право да я притежава, колкото и да пие вода, когато е жаден. На следващата сутрин слънцето изгря, а аз още не бях излязъл от делириума си и не се бях наситил на красотата й. Между сеансите на удоволствие я попитах защо ще я дават на султана. Защото племето й вярвало в някакво суеверие за джин със зелени очи, който щял да донесе болести и страдания, отговори ми тя. Идиотите се страхували и се обърнали към султана. На баща й било заповядано да я предаде, иначе ще бъде убит. За да развалят проклятието, тя трябвало да умре.

Знаех, че не съм първият мъж, с когото е била, затова я попитах кой е отнел девствеността й. Брат? Роднина, без съмнение, кой друг би могъл да се приближи толкова до нея? Оказа се, че е бил баща й. Можете ли да повярвате? — попита Адаир учуден и изсумтя, сякаш това беше най-невероятното нещо, което бе чувал.

— Той беше вождът, патриарх, свикнал да прави каквото си поиска. Но до петия рожден ден на Узра вече знаел от цвета на кожата й, че тя не е негово дете. Майката му била изневерила и ако се съди по зелените очи на момиченцето, го била направила с чужденец. Той не казал нищо, просто един ден извел майката в пустинята и се върнал без нея. До дванайсетия си рожден ден Узра вече била заела мястото на майка си в леглото му; той й казал, че е дъщеря на курва и няма никаква кръвна връзка с него, затова не било забранено. Но не трябвало да казва на никого. Слугите се умилявали колко била привързана към баща си и как никога не се разделяла с него.

Казах й, че това няма никакво значение. Нямаше да я дам на онзи побъркан суеверен султан. Нито щях да я пратя обратно при баща й, който да я насили още веднъж, преди да я предаде, страхливецът.

Докато Адаир разказваше, аз бях успяла да хвана ръката на Узра и от време на време я стисках, за да й дам да разбере, че й съчувствам, но по безжизнения поглед на зелените й очи ми стана ясно, че тя се бе отнесла на друго място, далеч от жестокостта на сегашния си господар. Джонатан също се чувстваше леко неудобно заради нея. Адаир продължи, без да му пука, че е единственият, който се наслаждава на тази история.

— Реших да спася живота й. Също като на другите. Казах й, че страданията й са свършили. Тя ще започне нов живот и ще остане при мен завинаги.

След като опиумът подейства на Адаир и той заспа, с Джонатан се отдалечихме. Той ме хвана за ръката и ме поведе.

— Мили боже, Лани, как да разбирам тази история? Моля те, кажи ми, че си измисляше, че преувеличаваше…

— Странно… каза, че й е спасил живота „също като на другите“. Но тя не е като другите, поне така ми се струва от историята, която той ни разказа.

— Как така?

— Той ми разказа как другите са се озовали при него — Алехандро, Тилде и Дона. Те са вършели ужасни неща, преди Адаир да ги срещне.

Вмъкнахме се в стаята на Джонатан, която бе до тази на Адаир, но по-малка, макар и с доста просторна гардеробна и изглед към градината. Имаше врата, която водеше право в покоите на домакина.

— Мисля, че затова ги е избрал, защото са способни на зли дела, каквито той изисква от тях. Според мен точно това търси в хората от обкръжението си. Недостатък.

Свалихме част от дрехите си, за да ни е по-удобно, и легнахме един до друг в леглото, а Джонатан покровителствено ме прегърна през талията. Опиумът започваше да действа и на нас и бях пред заспиване.

— Не ми звучи логично… Тогава защо е избрал теб? — попита сънено Джонатан. — Ти през живота си не си наранявала друг човек.

Това беше мигът да спомена как доведох София до самоубийство. Дори поех дъх и се наканих да го направя, но… отново не можах. Джонатан ме смяташе за толкова невинна, че се чудеше какво правя тук. Мислеше, че съм неспособна да извърша зло, и не исках да развалям това впечатление.

Още по-показателно беше, че не попита защо той е бил избран, какво е видял Адаир в него. Познаваше се достатъчно, за да знае, че у него има зло, което заслужава да бъде наказано. Може би и аз го знаех. И двамата бяхме грешни по свой начин и избрани да получим възмездието, което заслужавахме.

— Исках да ти кажа — промълви със затворени очи и почти заспал Джонатан, — че скоро ще замина с Адаир. Той каза, че иска да ме заведе някъде. Забравих къде точно. Може би Филаделфия… но след тази история не бих казал, че изгарям от нетърпение да ходя някъде сам с него…

Придърпах ръката му, която беше върху мен, и през финия плат на ризата му забелязах петно на кожата на ръката му. Призля ми, когато познах очертанията. Дръпнах ръкава и видях татуировката от вътрешната страна на ръката.

— Откъде е това? — попитах и седнах разтревожена в леглото. — Тилде ти го направи, нали? Тя го нарисува с игла?

Джонатан дори не отвори очи.

— Да, да… предната вечер, когато бяхме излезли да пием…

Разгледах татуировката по-внимателно; не беше гербът, а два кръга с дълги огнени сплетени като пръсти опашки. Може и да беше различна от моята, но я бях виждала вече — на гърба на Адаир.

— Същата като на Адаир е — успях да кажа аз.

— Да, знам… Той настоя да ми я направят. За да покаже, че сме братя или някаква такава глупост. Позволих само за да не ми опява повече.

Докоснах татуировката с палец и усетих през мен да преминава студена вълна; Адаир бе белязал Джонатан и това означаваше нещо, но не можех да разбера какво. Искаше ми се да го помоля горещо да не заминава с Адаир, да не му се подчини… но знаех неизбежния край на подобна лудост. Затова не казах нищо. Лежах дълго будна и слушах равномерното дишане на Джонатан. Не можех да се отърва от предчувствието, че времето ни заедно върви към края си.