Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (19)

18.

— Тя умира. Няма да изкара до края на деня.

Беше гласът на Алехандро. Предполагаше се, че не би трябвало да го чуя. Клепачите ми потрепнаха. Двамата с Адаир стояха край леглото ми. Бяха скръстили примирено ръце на гърдите си и гледаха мрачно.

Това беше абсолютният край, а аз все още нямах представа какво искаха да правят с мен, защо Адаир ме бе подвел със заявка за привързаност и ми беше дал лечебната отвара, но отказваше да повика лекар. В този миг обаче странното му поведение нямаше значение — аз умирах. Ако им трябваше тялото ми — за медицинска дисекция, експерименти или пък за сатанински ритуали никой не можеше да ги спре. В края на краищата, аз бях просто бедна скитница без никакви приятели. Дори не им бях слугиня; стоях много по-ниско — жена, която позволява на непознати да правят каквото искат с нея срещу подслон и храна. Бих се разплакала от мъка в какво съм се превърнала, но треската ме бе изсушила напълно и не ми беше оставила сълзи.

Нямаше как да не се съглася със заключението на Алехандро — сигурно умирах. Не може някой да се чувства толкова зле и да оцелее. Изгарях отвътре, всеки мускул ме болеше. С всяко вдишване ребрата ми пукаха като ръждясали. Ако не съжалявах, че ще взема със себе си и детето на Джонатан, и ако не се страхувах толкова от тежките грехове, заради които щях да бъда съдена, бих се помолила на Бог милостиво да ме остави да умра.

Беше ми мъчно само за едно — че никога повече няма да видя Джонатан. Толкова силно вярвах, че сме предопределени един за друг, че ми се струваше немислимо да ни разделят, да умра, без да мога да се протегна и да докосна лицето му, че той няма да държи ръката ми, докато поемам последния си дъх. В този миг осъзнах сериозността на положението си: краят ми наближаваше, нищо не можех да направя и колкото и да се молех на Господ, това нямаше да се промени. А най-много от всичко на света исках да видя Джонатан.

— Решението е твое — каза Алехандро на Адаир, който не бе проронил и дума. — Ако те задоволява, Дона и Тилде дадоха ясно да се разбере какво им е мнението…

— Не подлежи на гласуване — изръмжа той. — Никой от вас няма думата кой да се присъедини към домакинството ни. Всички вие продължавате да съществувате по моя воля.

Правилно ли го бях чула? Думите му се размазваха и сливаха в ума ми: „продължавате да съществувате по моя воля“.

Адаир се приближи до мен и прокара длан по потното ми чело.

— Виждаш ли изражението й, Алехандро? Знае, че умира, и се бори. Виждал съм същото изражение и на твоето лице, и на Тилде… винаги е едно и също.

Той обгърна бузите ми.

— Чуй ме, Ланор. Каня се да ти дам рядък дар. Разбираш ли? Ако не се намеся, ще умреш. Та ето каква е нашата сделка… Готов съм да те хвана, когато умираш, и да върна душата ти обратно на този свят. Но това означава, че ще ми принадлежиш вечно, и то не само тялом. Да притежавам тялото ти е нищо работа, мога го и сега. Но искам повече от теб. Искам огнения ти дух. Съгласна ли си? — попита той и се вгледа в очите ми за реакция.

— Приготви се — добави. Нямах представа за какво говори.

Наведе се по-близо, като свещеник, който се кани да чуе изповедта ми. Извади сребърна ампула, тънка като човката на колибри, и свали капачката, която приличаше на игла.

— Отвори си устата — нареди, но аз бях замръзнала от страх. — Отвори си устата — повтори той, — или ще ти разчекна челюстта.

Бях толкова объркана, че си помислих, че ми дава последно причастие — все пак бях от католическо семейство — но езикът ми веднага изтръпна, щом почувства най-отвратителния вкус на земята. Устата ми се напълни със слюнка и започнах да се гърча. Адаир затвори устата ми и задържа челюстта ми, като ме притисна към леглото, докато се разтърсвах от конвулсии. В устата ми нахлу кръв, горчива и кисела от отварата, която бе изсипал на езика ми.

Дали не ме беше отровил, за да ускори смъртта ми? Давех се от собствената си кръв, не чувствах нищо. С периферията на съзнанието си долових, че Адаир си мърмори нещо под носа думи, които не значеха нищо за мен. Но паниката бе овладяла цялото ми същество и беше прогонила логиката напълно. Не ме интересуваше какво става и защо прави това, бях в пълен шок.

Гърдите ми се стегнаха, болката и паниката се превърнаха в агония. Белите ми дробове вече не работеха, бяха като пробити мехове. Не можех да дишам. Сега вече знам, че сърцето ми беше спряло и не можеше да накара дробовете ми да работят. Мозъкът ми отказа. Умирах, не само аз. Ръцете ми инстинктивно се стрелнаха към корема и покриха малката подутина, която напоследък бе започнала ясно да личи.

Адаир замръзна и на лицето му се изписа прозрение.

— Боже мой, тя е бременна. Някой знаеше ли, че носи дете? — изрева той, извърна се и замахна към Алехандро. Тялото ми се изключваше орган по орган, душата ми бе ужасена и се чудеше накъде да отлети. И тогава всичко свърши.

 

 

Събудих се.

Разбира се, първото, което си помислих, беше, че това е било ужасен сън, че най-лошото от болестта ми е преминало и вече се възстановявам. Тези обяснения ме успокоиха, но не можех да отрека, че нещо страшно и необратимо се бе случило с мен. Съсредоточих се и в ума ми изплуваха размазани видения: как ме притискат към дюшека, как някой носи голям меден леген, пълен с гъста воняща кръв.

Събудих се в малкото си легло в бедняшката си стая, но там беше зловещо студено, огънят отдавна бе догорял. Пердетата върху единствения прозорец бяха спуснати, но в процепа между тях се виждаше парченце облачно небе. Беше притъмняло както винаги през есента в Нова Англия, но дори слабата светлина ми се струваше ярка и ослепителна и очите ме боляха от нея.

Гърлото ми гореше, все едно съм била принудена да пия киселина. Реших да потърся течаща вода, но когато седнах, стаята се завъртя и бях принудена веднага да си легна. Светлината, загубата на равновесие; бях изключително чувствителна към всичко, като инвалид, променен от дълга болест.

С изключение на парещото гърло и пламналата глава, останалите части от тялото ми бяха студени. Мускулите ми вече горяха. Движех се забавено, сякаш бях оставена дни наред да плувам в ледена вода. Нещо много важно се бе променило и нямаше нужда никой да ми казва какво е то: вече не носех детето. То беше изчезнало.

Трябваше ми половин час, за да изляза от стаята. Бавно свиквах да стоя права, след това да пристъпвам. Докато крачех с мъка по коридора към спалните на придворните, чувах съвсем ясно, с животинска острота, обичайните звуци от къщата: шепота на любовници в леглото; хъркането на главния иконом, който подремваше в склада за спално бельо; шума на водата от огромния казан, с която сигурно щеше да се приготви нечия вана.

Спрях пред вратата на Алехандро, олюлях се, но се овладях и се насилих да вляза, за да поискам обяснение за случилото се с мен и нероденото ми дете. Вдигнах ръка да почукам, но се спрях.

Каквото и да бе станало с мен, то беше сериозно и необратимо. Знаех кой има всички отговори и реших да отида право при извора: при този, който постави отрова върху езика ми, изрече магически думи и промени всичко. Този, който по всяка вероятност ми бе отнел и детето. Заради изгубеното си бебе трябваше да съм силна.

Обърнах се и тръгнах към края на коридора. Вдигнах ръка да почукам, но пак размислих. Няма да отида при Адаир като слугиня и да искам разрешение да говоря с него.

Вратата се отвори след едно бутване. Познавах стаята и навиците на обитателя й и отидох право при купчината възглавници, върху която спеше. Той лежеше под завивка от самур неподвижен като труп. Очите му бяха широко отворени и се взираха в тавана.

— Ти се върна при нас — каза. Беше по-скоро декларация, отколкото наблюдение. — Върна се сред живите.

Страхувах се от него. Не можех да си обясня какво бе сторил с мен и защо не бях избягала след поканата на Тилде да се кача във файтона, нито защо бях позволила всичко това да се случи.

Но моментът да застана лице в лице с него беше дошъл.

— Какво ми направи? И какво се случи с бебето ми?

Очите му се обърнаха към мен, бяха зли като на вълк.

— Умираше от инфекция и реших, че не искам да те оставя да си отидеш, все още не. А и ти не искаше да умреш. Познах по погледа ти. А що се отнася до бебето не знаехме, че си бременна. След като ти дадохме мирото, вече нищо не можеше да се направи за детето.

Очите ми се наляха със сълзи. След изгонването ми от Сейнт Андрю и оцеляването от адската инфекция все пак ми бяха взели бебето, и то по такъв глупав начин.

— Какво направи… Как ме спаси от смъртта? Каза, че не си лекар…

Той стана от леглото и си облече копринен халат. Хвана ме за китката и преди да се усетя какво се случва, ме изведе от стаята и ме бутна надолу по стълбите.

— Това, което се случи с теб, не може да се обясни. Може само да се покаже.

Помъкна ме към дъното на къщата. Когато се разминахме с Дона в коридора, Адаир му щракна с пръсти.

— Ела с нас.

Заведе ме в стаята зад кухнята, където имаше огромни казани, и които готвеха за гостите на празненствата. Там пазеха и други кухненски принадлежности: скари за риба с формата на риба; тави за торти; половин варел с вода, изтеглена от цистерната за домакински нужди. Водата блестеше, беше черна и студена.

Адаир ме бутна в ръцете на Дона и направи жест с глава към варела. Дона извъртя с досада очи и запретна ръкава на едната си ръка, а после сръчно като домакиня, която хваща пиле за семейната вечеря, ме сграбчи за шията и потопи главата ми във водата. Нямах време да се подготвя и веднага погълнах вода. От силата на хватката му ми стана ясно, че няма намерение да ме пусне. Оставаше ми само да се мятам и да се боря с надеждата, че ще съборя варела и той ще ме съжали. Защо Адаир ме спаси от инфекцията и треската, а сега се канеше да ме удави?

Той ми изкрещя. Чух гласа му през плискащата се вода, но не разбрах какво казва. Стори ми се, че мина доста време, но знаех, че това трябва да е илюзия. Казват, че заради паниката умиращите преживяват всяка от последните си секунди ясно и отчетливо. Но аз бях напълнила дробовете си с вода, със сигурност смъртта щеше да дойде всеки миг.

Стоях така във водата, притисната от ръката на Дона, вледенена от страх и студ, и чаках края си. Исках да отида при изгубеното си дете и след всичко, което ми се случи, да се откажа да се боря. Да получа покой.

Дона издърпа главата ми от варела и водата се стече по косата, лицето и раменете ми и се разля по пода. Той ме задържа, за да не падна.

— Е, какво ще кажеш? — попита Адаир.

— Ти току-що се опита да ме убиеш!

— Но ти не се удави, нали?

Подаде на Дона кърпа, с която той презрително избърса мократа си ръка.

— Дона те държа под вода цели пет минути и ето те тук, жива. Водата не те уби. И защо според теб?

Примигнах, за да отърся ледената вода от очите си.

— Ами… не знам.

Той се ухили зловещо.

— Защото си безсмъртна. Не можеш да умреш.

 

 

Клекнах край огъня в спалнята на Адаир. Той ми даде чаша и бутилка бренди и легна на леглото, а аз продължих да се взирам в пламъците. Не исках успокоението на алкохола. Не исках да повярвам на Адаир, не исках нищо, което той ми е дал. Щом не можех да го убия, задето ми отне детето, щях да избягам от него и от тази къща. Но пък не можех да се движа и да мисля ясно от страх и последните остатъци от здравия ми разум ме предупредиха, че не бива да го правя. Трябваше да го изслушам.

До леглото имаше странен инструмент от метал и стъкло — тръби и някакъв съд. Сега знам, че се нарича наргиле, но тогава ми се струваше екзотична дрънкулка, от която излиза сладък дим. Адаир си дърпаше от тръбата и издишаше към тавана, докато очите му не се изцъклиха и крайниците му не омекнаха.

— Сега разбираш ли? — попита той. — Вече не си смъртна. Ти си отвъд живота и смъртта. Не можеш да умреш.

Предложи ми мундщука на наргилето, но аз отказах и той си го прибра.

— Няма значение как някой се опитва да те убие — с лък или с пушка, нож или отрова, огън или вода. Дали ще те заровят дълбоко в пръстта, дали ще хванеш болест, или ще гладуваш.

— Как е възможно?

Той дръпна дълбоко от наргилето и задържа упойващия му дим за миг, преди да го изпусне в гъст облак.

— Не мога да ти кажа как става. Анализирам го, моля се да го проумея, опитвам се да го извикам в представите си с всякакви опиати. Но засега нямам отговор. Не мога да го обясня и вече спрях да се опитвам.

— Да не ми казваш, че не можеш да умреш?

— Казвам ти, че съм жив от стотици години.

— Кой в божията вселена е безсмъртен? — запитах се аз. — Ангелите.

Адаир изсумтя.

— Все тези ангели, все този Бог. Защо, когато някой чуе глас, все си мисли, че Господ му говори?

— Да не би да твърдиш, че това е дяволско дело?

Той се почеса по плоския корем.

— Твърдя, че търсих отговори, но никакви гласове не ми проговориха. Нито Бог, нито Сатаната си направиха труда да ми обяснят как това чудо се вписва в техните планове. Никой не ми е потърсил сметка. От това мога само да заключа, че не съм подчинен на никого от тях. Нямам господар. Ние всички сме безсмъртни Алехандро, Узра и останалите. Аз ги и направих такива, разбираш ли?

Отново вдиша дълбоко дим от наргилето, водата в камера му закъркори, а Адаир снижи глас.

— Ти победи смъртта.

— Престани да го повтаряш, плашиш ме.

— Ще свикнеш и не след дълго завинаги ще престанеш да се страхуваш. Няма да има от какво да се боиш. Има едно-единствено правило, което трябва да следваш — да се подчиняваш само на един човек и този човек съм аз. Защото сега притежавам душата ти, Ланор. Душата ти и живота ти.

— Трябва да ти се подчинявам? Това да не би да значи, че си Бог? — изсумтях аз. Струваше ми се, че мога да си позволя да бъда толкова рязка с него.

— Богът, който си възпитана да почиташ, се отказа от теб. Помниш ли какво ти казах, преди да получиш дара? От този миг ти завинаги ставаш моя собственост. Аз съм твоят Бог и ако не ми вярваш и смяташ да подложиш думите ми на проверка, те призовавам да се опиташ да ми се опълчиш.

Вече се бях оставила да ме заведе до леглото и не протестирах, когато легна до мен. Даде ми наргилето и ме погали по мократа коса, докато си дърпах от тежкия дим. Опиатът ме обгърна и ме приласка, страхът ми се срина като уплашено дете. Когато се отпуснах и ме се приспа, Адаир стана почти нежен.

— Нямам обяснение за теб, Ланор, но имам история — моята. Ще ти я разкажа. Ще ти обясня как се случи всичко с мен и може би тогава ще разбереш.