Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (18)

17.

Бостън, 1817 година

Събудих се в друго легло и в друга стая. Тъмнокосият мъж от файтона седеше до мен с купа вода и студен компрес за челото ми.

— А, ти се върна сред живите — каза той, щом отворих очи. Вдигна компреса от главата ми и го пусна в купата, за да се накисне.

През прозореца зад него струеше студена светлина, затова разбрах, че е ден, но кой ден? Повдигнах завивките и видях, че съм облечена в проста нощница. Бяха ми дали самостоятелна стая, очевидно предназначена за по-висшите членове на персонала. Беше малка и добре подредена.

— Защо съм все още тук? — попитах аз изтощена.

Той не отговори на въпроса ми.

— Как се чувстваш?

Болката в корема ми беше тъпа, мъчителна и пареща.

— Все едно съм наръгана с ръждив нож.

Той леко се намръщи, после се пресегна към чиния със супа, оставена на пода.

— Най-добре си почини, отпусни се напълно. Вероятно някъде вътре имаш разкъсване — и той посочи корема ми — и трябва да се възстановиш възможно най-бързо, преди да развиеш инфекция. Виждал съм го и преди. Може да стане сериозно.

Бебето. Успях да се изправя до седнало положение.

— Искам да отида при лекар. Или акушерка.

Той пъхна лъжицата в бистрата супа, металът се удари в порцелана.

— Прекалено е рано за това. Засега ние ще те наблюдаваме да не се влошиш.

Докато сменяше компресите на челото ми и ме хранеше със супа, той отговори на въпросите ми. Първо ми разказа за себе си. Името му бе Алехандро, беше най-младият син на видно испанско семейство от Толедо. Тъй като бил роден последен, нямало никаква надежда да наследи фамилното богатство. Вторият брат станал капитан на испански галеон с жесток екипаж. Третият бил в двора на испанския крал и скоро щял да бъде пратен като емисар в чужда страна. Така семейството изпълнило задълженията си към краля и родината. Алехандро бил свободен да реши какво да прави с живота си и след много случайности и поврати на съдбата най-накрая се озовал при Адаир.

Обясни ми, че Адаир бил наистина кралска особа от Стария свят, богат като принц. Наследил състояние, което принадлежало на рода му от векове. Уморен от Стария свят; дошъл в Бостън да търси нови забавления, защото чул интересни истории и искал да се увери лично как изглежда Новият свят. Алехандро и останалите двама от файтона Тилде, жената, и Донатело, русият мъж — били от свитата на Адаир.

— Всяка кралска особа си има придворни — каза Алехандро и ми даде първата от много важни информации. — Трябва да бъде обграден от образовани хора от сой, които да се грижат за всичките му нужди. Ние сме буферът между него и света.

Донатело, продължи той, бил от Италия, където се подвизавал като помощник и вдъхновение на велик художник, чието име не бях чувала. А произходът на Тилде бил истинска мистерия, призна Алехандро. Единственото, което знаел, било, че идвала от северна страна, в която имало толкова сняг и било толкова студено, колкото и в моето родно място. Тилде вече била част от свитата на Адаир, когато Алехандро се присъединил към нея.

— Адаир я слуша, а нравът й може да бъде ужасен, затова внимавай винаги с нея — предупреди ме той и загреба още супа.

— Няма да остана и минута повече, отколкото се налага — отвърнах аз и поех лъжицата с уста. — Ще си тръгна веднага щом се почувствам по-добре.

Алехандро не коментира, съсредоточен върху подаването на следващата лъжица със супа в отворената ми уста.

— Има още един член на свитата на Адаир — каза той и побърза да добави: — Но ти сигурно няма да се срещнеш с нея. Тя е… саможива. Само не се изненадвай, ако ти се стори, че наоколо витае призрак.

— Призрак?

Косъмчетата на гърба и тила ми настръхнаха, спомних си историите на конярите за тъжните мъртъвци, които търсели своите любими хора.

— Не е истински призрак продължи той. — Макар много да прилича. Страни от всички и единственият начин да я видиш, е да се натъкнеш на нея случайно като на сърна в гората. Не й говори, няма да ти обърне никакво внимание, ако се опиташ да я заговориш. Казва се Узра.

Макар да бях благодарна на Алехандро, че сподели всичко това с мен, всяка негова информация ме караше да се чувствам зле, защото само потвърждаваше невежеството и ограниченото ми възпитание. Никой никога не ми беше говорил за тези чужди земи, не знаех името на нито един известен художник.

А най-обезпокоителното беше Узра — не исках да се срещам с жена, която се е превърнала в призрак. И какво й бе сторил Адаир, че отказваше да говори? Не се съмнявах, че е достатъчно жесток, за да извърши нещо подобно.

— Не знам защо си правиш труда да ми разказваш всички тези неща — казах аз. — Няма да остана дълго.

Алехандро ме гледаше с херувимска усмивка и блеснали очи.

— О, просто убивам времето. Да ти донеса ли още супа?

 

 

Същата вечер, когато чух Адаир и свитата му да слизат в коридора и да се приготвят за излизане, аз станах с мъка от леглото си и се надвесих над парапета на стълбището, за да ги погледам. Бяха много красиви, облечени в кадифе и брокат, напудрени и фризирани от слугите, които се бяха суетили около тях с часове. В русата коса на Тилде бяха затъкнати скъпоценни камъни, устните й бяха начервени; Дона носеше безупречна бяла вратовръзка, която подчертаваше аристократичната му шия и едрата челюст; Алехандро беше с дълъг черен фрак и обичайното си тъжно изражение. Те си разменяха остроумни шеги и пърхаха като богато украсени пауни.

Но най-вече не можех да откъсна очи от Адаир, беше наистина хипнотизиращ. Дивак, облечен като изискан джентълмен. И тогава осъзнах, че той е вълк в овча кожа, който излиза със своята глутница през нощта да преследва жертвите си. Те ловуваха за забавление, така бяха хванали и мен. Той беше вълкът, а аз зайчето с крехко пухкаво вратле, скършено с лекота от безмилостната му паст.

Камериерът постави наметалото върху раменете на Адаир и той тръгна към изхода. Но тогава вдигна очи към мен, сякаш знаеше, че през цялото време съм стояла там. Изгледа ме леко усмихнат и аз отскочих назад. Трябваше да се боя от него — и аз наистина се боях — но въпреки това бях като в транс. Част от мен искаше да съм една от тях, да държа под ръка Адаир, докато той и свитата му се забавляват, да бъда ухажвана също като тях.

Пробудих се през нощта, когато те се прибраха, и не се изненадах, когато Адаир дойде в стаята ми и ме отнесе в леглото си. Въпреки неразположението ми, той ме облада и аз му позволих, предадох се на тръпката да усещам тежестта му върху себе си, твърдостта му вътре в мен и устните му по кожата си. Той шепнеше в ухото ми, докато се любехме, повече стенеше, отколкото говореше, а аз не можех да разбера какво казва, различавах само думите „не можеш да ме отречеш“ и „моя“, сякаш заявяваше собствеността си над мен. След това лежах до него и треперех, докато робството му ме поглъщаше.

 

 

Когато се събудих на следващата сутрин в тихата си малка стая, болката в корема ми осезаемо се бе засилила. Опитах се да стана, но с всяка крачка усещах силно пробождане, от мен течаха кръв и изпражнения. Не можех да си представя да стигна до вратата, нито да потърся подслон. До вечерта получих треска и през следващите няколко дни ту изпадах в безсъзнание, ту идвах на себе си и с всяко свестяване се чувствах все по-слаба. Кожата ми стана бледа и чувствителна, очите ми кървясаха. Раните и синините ми не зарастваха. Алехандро, единствения човек, който дойде да ме види, ми сложи диагноза, като поклати глава.

— Перфорация на червата.

— Но се лекува, нали?

— Не и ако получиш сепсис.

Не разбирах нищо от анатомия, но ако болката беше индикатор за сериозността на проблема, то бебето ми беше в истинска опасност.

— Лекар — молех аз и стисках ръката му.

— Ще говоря с Адаир — обеща той.

След няколко часа Адаир влетя в стаята. По нищо не личеше, че си спомня за удоволствието, което бяхме споделили предната нощ. Придърпа табуретка до леглото ми и започна да ме преглежда. Притискаше пръсти в челото и бузите ми, за да прецени температурата.

— Алехандро, каза, че не се подобряваш.

— Моля ви, повикайте лекар. Ще ви върна парите някой ден, веднага щом мога…

Той цъкна с език, сякаш за да каже, че цената няма значение. Вдигна единия ми клепач, след това ме пипна под брадичката. Като приключи, стана от табуретката.

— Ще се върна след малко — каза и излетя от стаята.

Вече бях оклюмала, когато се върна със стара халба в ръка. Вдигна ме до седнало положение и ми подаде чашата. Съдържанието й миришеше на кал и билки, сварени в топла вода, и миришеше на блато.

— Изпий го — каза той.

— Какво е това?

— Ще ти помогне да се почувстваш по-добре.

— Лекар ли си?

Адаир ме изгледа малко гнусливо.

— Не от тези, които ти познаваш. Но съм изучавал традиционна медицина. Ако това беше повряло още малко, щеше да е по-приятно, но нямаше време за това — добави той, сякаш да ме убеди да не съдя по лекарството му само по вкуса.

— Значи си нещо като акушер?

Няма нужда да казвам, че акушерките, макар да бяха единствените лечители в селата, нямаха никакво образование, тъй като на жените не им бе позволено да учат медицина. Обучаваха ги как се раждат деца и как помагат билките, като чиракуваха най-често при майките си или при други роднини.

— Не точно — каза той сърдито. Очевидно приемаше точно толкова несериозно акушерките, колкото и лекарите. — А сега го изпий.

Направих каквото ми нареди, защото си мислех, че няма да се съгласи да извика лекар, ако го ядосам, като откажа лекарството му. Стори ми се, че ще повърна пред него. Отварата беше много стипчива и горчива, в устата ми остана утайка, която не можех да преглътна.

— А сега си почини, после ще видим какво ще правим — каза той и посегна към халбата.

Хванах го за китката.

— Кажи ми, Адаир…

Не знаех как да продължа.

— Какво да ти кажа?

— Не знам как да разбирам поведението ти спрямо мен… Снощи…

Красивата му уста се изви в жестока усмивка.

— Толкова ли е трудно да разбереш? — помогна ми да легна обратно на възглавниците, след това ме зави дои брадичката. Приглади одеялото по гърдите ми и леко докосна косата ми. Подигравателното му изражение се смекчи и за миг видях нещо момчешко в лицето му, зърнах доброта в зелените му очи. — Да не мислиш, че изобщо не съм се привързал към теб, Ланор? Ти се оказа малка изненада, не просто някаква дрипла, която Тилде е довлякла от улицата. Усещам нещо в теб… ти си сродна душа по начин, който още не съм успял да проумея докрай. Но и това ще стане. Първо трябва да оздравееш. Да видим дали еликсирът ще ти помогне. А сега се опитай да си починеш. По-късно някой ще мине да те нагледа.

Бях изненадана от признанието му. Само от една нощ бе преценил, че това между нас е взаимно привличане. Или иначе казано — страст. От една страна се ласкаех, че благородник с богатство и титла се интересува от мен, но от друга, знаех, че е садист и егоист. Въпреки предупредителните знаци приех привързаността на Адаир, макар и като заместител на обичта, която бях желала от друг мъж.

Стомахът ми се успокои, вкусът на горчивия еликсир бе забравен. Сега си имах нова загадка, над която да си блъскам ума. Любопитството ми обаче не можеше да се бори с лекарството на Адаир и не след дълго заспах спокоен сън.

Минаха още една нощ и още един ден, но лекар не дойде да ме прегледа, а аз започнах да се чудя каква игра играе Адаир. Не беше идвал да ме види, откакто призна, че се интересува от мен; пращаше слуги до стаята ми с още дози от еликсира, но никакъв лекар не се появи на вратата ми. След трийсет и шест часа отново станах подозрителна към мотивите му.

Трябваше да се махна от къщата. Ако останех, щях да умра в това легло, а заедно с мен — и бебето. Трябваше да се опитам да намеря лекар или някой, който да ми върне здравето или поне да ме запази жива, докато родя. Детето бе единственото доказателство за любовта на Джонатан към мен и аз бях твърдо решена, че то трябва да оцелее, дори аз да загина.

Станах с мъка от леглото, за да си потърся торбата, но докато опипвах пода под леглото и поглеждах в шкафа, усетих как между краката ми се стича ледена влага. Вяха махнали чаршафите ми и ме бяха увили в просто платно заради това, което изтичаше от мен. Платът беше изцапан и миришеше лошо. Нямаше начин да изляза така на улицата, без да ме вземат за лунатичка и да ме затворят в лудница. Трябваха ми дрехи и наметало, но те ми бяха взели всичко.

Аз, разбира се, знаех къде да намеря нещо за обличане. Стаята с куфарите, където ме бяха отвели в онази първа фатална вечер.

Пред спалнята ми беше тихо, чуваше се само тихият шепот на двама слуги изпод стълбището. Коридорът бе празен. Тръгнах, олюлявайки се, към стълбите, но бях толкова слаба и трескава, че трябваше да лазя до следващия етаж. Когато най-накрая успях да се изкача, се облегнах на стената, за да успокоя дъха си и да се ориентирам. Кой коридор водеше към стаята с куфарите? Всички ми изглеждаха еднакви, а имаше и толкова много врати… Нямах нито сили, нито време да пробвам една по една…

Докато стоях там почти разплакана от объркване и болка и се борех да запазя решителността си бягство, я видях. Видях призрака.

С крайчеца на окото си долових движение. Предположих, че е някое от момичетата от кухнята, което отива в отделението за персонала в мансардата, но силуетът на стълбищната площадка не бе на обикновена слугиня.

Беше много дребничка. Ако не бяха едрата гръд и заобленият ханш, можеше да я объркам с дете. Женствените й форми бяха облечени в екзотичен костюм от много тънка коприна — набрани панталони, туника без ръкави, прекалено малка, за да прикрие целите й гърди. А наистина имаше разкошен бюст, кръгъл, стегнат и висок. Личеше си и колко е тежък, от онзи тип, от който на всеки мъж биха му потекли лигите.

Освен апетитно тяло тя имаше и красиво лице. Бадемовите й очи изглеждаха още по-големи заради черния грим около тях. В косите й имаше множество нюанси на медночервено, кестеняво и златно, а непокорните й къдрици стигаха до кръста. Алехандро много правилно бе описал цвета на кожата й: тя беше канелена, очевидно покрита с брокат, за да блести. Жената сякаш беше направена от скъпоценни камъни. От онзи момент досега съм я виждала много пъти и вече знам, че е от плът и кръв, но тогава наистина ми се стори като привидение, като оживялата идеална мъжка сексуална фантазия. Гледката беше стряскаща, спираше дъха. Боях се, че ако помръдна, ще я подплаша. Тя се взря предпазливо в мен, аз също се взирах в нея.

— Моля ви, не отминавайте. Имам нужда от помощта ви.

Уморих се да стоя права и се облегнах на перилото. Тя отстъпи една крачка, босите й крака се движеха безшумно по килима.

— Не, не, моля ви, не ме оставяйте. Болна съм и трябва да изляза от къщата. Моля ви, трябва да ми помогнете, иначе няма да оживея. Казвате се Узра, нали?

Като чу името си, тя отстъпи още няколко крачки, обърна се и изчезна в мрака на върха на стълбите към мансардата. Не знам дали, когато тя избяга, силите ме напуснаха, или решителността ми се сломи, но се свлякох на пода. Таванът над мен се завъртя като откъснат от връвчицата си фенер: първо в една посока, след това в срещуположната. После всичко притъмня. Чух шепот и усетих докосване на пръсти.

— Тя защо не е в стаята си?

Беше гласът на Адаир, дрезгав и нисък.

— Каза, че няма сили да стане от леглото.

— Очевидно е по-силна, отколкото изглежда — прошепна му Алехандро.

Някой ме вдигна, почувствах се в безтегловност, плаваща.

— Върни я и този път заключи вратата. Няма да напуска тази къща.

Гласът на Адаир долиташе отдалеч.

— Ще умре ли?

— Откъде, по дяволите, да знам? — промърмори Алехандро под носа си, а след това каза по-силно, за да го чуе Адаир. — Предполагам, че това зависи от теб.

Зависи от него, почудих се аз, макар вече да изпадах в безсъзнание. Как така дали ще живея или ще умра зависи от него? Нямах време за повече разсъждения върху този объркваш разговор, защото потънах в черна и тиха забрава.