Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (49)

48.

Качихме се ма един от огромните еърбъси и отлетяхме за Америка. Самолетът току-що бе излетял от „Орли“ и Джонатан заспа. От Ню Йорк хванахме влак до Бангор, а след това наехме джип и продължихме на север. Не бях виждала тези земи от два века и колкото и да звучи странно, някои места почти не се бяха променили. Навсякъде другаде имаше асфалтови пътища, ферми, огромни полета с грижливо отглеждани растения, въртящи се пръскачки. Иззад предното стъкло на голямата кола ми беше лесно да се заблудя, че никога не съм идвала тук. Но после пътят се отклоняваше от полетата и влизаше в гората. Потъвахме в тъмния лес, обградени от редици огромни дървета, небето изчезваше зад зелените листа. Колата се спускаше и издигаше, следвайки релефа на земята и заобикаляше огромни камъни, покрити с лишеи и мъх. Това вече го помнех. Видях дърветата и се върнах двеста години назад, у мен нахлуха спомени от първия ми живот, истинския живот, който ми бе отнет. Сигурно и за Джонатан е било същото. Усетихме, че се приближаваме до дома си. Колко бързо изминахме пътя с автомобил! За последно бяхме пропътували това разстояние за седмици с каляска. Тогава Джонатан беше в шок от това, което бях сторила с него, и почти не ми говореше.

Когато приближихме града, останахме безмълвни. Всичко се бе променило. Дори не бяхме сигурни, че шосето, което влизаше в него, е съшият онзи тесен прашен път, който водеше към наскоро основания Сейнт Андрю преди двеста години. Къде бяха църквата и гробището? Дали щяхме да видим залата, в която се събирахме? Подкарах колата възможно най-бавно, за да се опитам да наложа града, който познавах, върху този, който виждах в момента.

Поне Сейнт Андрю не бе станал като повечето американски градове, в които всеки магазин, ресторант или хотел бяха част от мултинационална верига, какви то имаше навсякъде по света. Поне бе запазил някаква индивидуалност, макар да беше изгубил някогашното си предназначение. Вече не беше град на трудолюбиви стопани. Фермите бяха изчезнали и нямаше никакви признаци на дървосекаческа дейност на петнайсет километра от него. Бизнесът на удоволствията го бе превзел. По главната улица се виждаха фирми за екстремен туризъм. Спретнати бели мъже в груби дрехи придружаваха други мъже и жени на походи в гората или ги учеха да карат кану по Олагаш. Или пък ги вкарваха с високи ботуши в реката и хвърляха обратно рибата, която са уловили, след като получеха аплодисменти. На мястото на някогашните ферми и хамбари имаше занаятчийски работилници и хотели. Ковачницата на Тинки Талбът и универсалният магазин на Уотфорд. Накрая с почуда установихме, че залата, в която се срещаше паството, е разрушена и в центъра на града има железарски магазин, павилион за сладолед и поща. Поне гробището не беше пипано.

На новото поколение обитатели със сигурност всичко това се струваше много приятно и ако не знаех какъв е бил животът тук преди два века, не бих им се противопоставила. Но сега градът се изхранваше, като слугуваше на непознати, и изглеждаше унизен. Беше все едно да се завърнеш в родното си място и да откриеш, че домът, в който си израснал, е превърнат в публичен дом или по-лошо — в бакалия. Сейнт Андрю бе продал душата си за по-лесен живот, но коя бях аз да съдя?

Отседнахме в хотел извън града. „При Дънрати“ беше стар запуснат мотел, за който не се полагаха почти никакви грижи. Обслужваше ловци и риболовци, търсеше мъжкото одобрение, така че известна суровост се очакваше. Имаше пристройка към рецепцията с десетина стаи. Поискахме бунгало в най-отдалечения край, в гората. Служителят не каза нищо, само ни огледа дискретно за пушки или въдици и като не откри такива, се върна бавно и примирено към задълженията си. Попита ни дали сме женени, сякаш му пукаше, че мрачното бунгало ще бъде използвано за любовна квартира. Нямало никого другиго, освен нас, поне така ни каза той. Щяло да бъде много тихо. Ако сме имали нужда от нещо, той щял да бъде в къщата, и посочи в някаква неизвестна посока. Но иначе сме щели да бъдем оставени на спокойствие.

Беше потискащо. И четирите стени бяха покрити с евтина ламперия, а покривът бе от един пласт шперплат. В стаята имаше две легла с метални рамки от времето на Голямата депресия, малко по-големи от единични, но не колкото двойни. Вяха разделени с малка тоалетка, която служеше и за нощно шкафче и на нея бе поставена настолна лампа. Две кресла с протрита тапицерия бяха обърнати към трийсетгодишен телевизор. В единия край имаше малка кръгла маса с три прости дървени кухненски стола. През една арка се влизаше в малка удобна кухня, а през друга в леко мухлясала баня. Засмях се, когато Джонатан хвърли куфарите върху едното легло.

— Оставаме ли? — попитах невярващо. — Сигурно има по-хубави места. Може би в града…

Той не каза нищо, а застана пред плъзгащите се френски прозорци. Отвъд дървената веранда започваше гората. Над нас се издигаха огромни дървета с дебели дънери, които леко пукаха от вятъра. Отворихме прозорците и излязохме в гората, обгърна ни свеж въздух. Застанахме на скромната четвъртита веранда и се загледахме в безкрайния лес. Не знам колко време сме стояли така. Това бе домът, който познавахме. Той ни беше намерил.

— Оставаме — отвърна Джонатан.

Около пет следобед напуснахме бунгалото, нямахме търпение да разгледаме наоколо преди залез-слънце. Трудно се ориентирахме. Пътища, които очаквахме да ни отведат в една посока, завиваха в съвсем друга, тъй като теренът бе изцяло преустроен през годините. Сегашната пътна мрежа бе построена от съвременните дърводобивни компании, влизаше на мили в гората без очевидна причина и извеждаше на магистрала, а тя на свой ред водеше към мястото, където се вливаха реките Олагаш и Сейнт Джон. След два фалстарта намерихме път, който ми напомняше за коловоза, водещ към къщата на Джонатан. Той кимна мълчаливо и продължихме нататък. Минахме под тунел от високи дървета и излязохме на полянката, която някога се намираше пред дома на семейство Сейнт Андрю.

Пътят беше преместен, вече не минаваше през дерето край зимника и после към голямата къща, но аз познах релефа. Сега отдясно на къщата, която още стоеше на хълма, имаше черен път. Ускорихме колата, бяхме нетърпеливи да я видим отново. Но когато приближихме, аз вдигнах крак от педала. Къщата наистина още беше там, но само някой, живял в нея, бе в състояние да я разпознае.

Някогашната импозантна постройка сега бе изоставена и се рушеше. Беше като труп, зарязан на произвола на стихиите, скелет, в който все още се познаваше починалият. Покривът беше хлътнал, боята се лющеше, липсваха керемиди и тухли. Дори боровете отпред, които служеха за щит срещу вятъра, бяха паднали обрулени и изоставени като дърветата по гробищата.

— Запустяла е — каза Джонатан.

— Кой да помисли — обадих се аз, защото не знаех какво друго да кажа. — Е, Джонатан… поне си е още на мястото. Видя, че на мястото на моята родна къща сега има кръстовище. Светът върви напред, нали така?

Джонатан не реагира на опита ми да го разведря. Обърнахме колата и тръгнахме към града.

Влязохме в малък ресторант в центъра, за да вечеряме. Можеше да се нарече и ресторант, защото там продаваха храна, но не приличаше на заведенията, в които бях свикнала да ходя. Беше по-скоро закусвалня с десетина маси с пластмасови плотове, обградени от метални столове. Вместо покривки имаше мушами, а салфетките бяха хартиени. Менютата бяха ламинирани и със сигурност съдържанието им не бе променяно от двайсет години. С нас двамата с Джонатан клиентите бяха общо пет. Другите трима мъже носеха джинси, спортни блузи и някакъв вид спортни шапки. Всеки седеше сам на маса. Сервитьорката вероятно беше и готвачка. Изгледа ни критично, докато ни подаваше менютата, сякаш обмисляше дали да ни сервира или не. От радиоапарата се носеше кънтри музика.

Поръчахме храна, каквато никой от нас двамата не бе виждал отдавна, откакто живеехме в чужбина: пържени филета от сом, пилешко с кнедли — жива екзотика. Пихме бира от бутилка, но не говорихме много, защото ни се струваше, че останалите клиенти ни наблюдават. Сервитьорката имаше коса като метални стружки и торбички под очите. Погледна изпитателно към наполовина изядената от нас храна и ни попита дали ще искаме десерт.

— Паят е добър — добави с непроницаема физиономия, сякаш отбелязва нещо съвсем тривиално.

— Разочарова ли те посещението на родната къща? — попитах аз, след като сервитьорката ни донесе още две бири. Джонатан поклати глава.

— Очаквах го. И въпреки това не бях подготвен.

— Толкова е различно, но в някои отношения нищо не се с променило. Чувствам се объркана. Ако ти не беше с мен, щях да си тръгна.

Излязохме от закусвалнята и тръгнахме надолу по улицата. Всичко беше затворено, освен един малък бар, „Синята луна“ — така пишеше на нелепия неонов знак, съвсем предвидимо оформен като полумесец. Звучеше романтично, но през витрината видях, че е пълен само с мъже — шофьори на камиони и дървосекачи, които гледаха спорт по телевизията. Излязохме от търговската част на града и пред нас се изпречи гробището. Луната светеше достатъчно силно, за да се помотаем между надгробните плочи.

Теренът беше буренясал и неподдържан. Диви храсти и коприва растяха край каменната стена, обвиваха колоните от двете страни на входа и покриваха пътеките. Ледовете бяха изтръгнали част от паметниците от местата им; други бяха ерозирали с времето или изпочупени от вандали. Вървях бавно през гробовете, не изгарях от желание да се срещна с някогашните си съседи по този начин. Джонатан обикаляше от плоча на плоча, опитваше се да чете имената и датите и скубеше тревата, която му пречеше да го прави. Изглеждаше толкова тъжен и наранен, че едва се удържах да не го хвана за ръката и да не го отведа.

— Виж, това е гробът на Исая Гилбърт — извика Джонатан. — Умрял е през… 1842 година.

— Добре си е поживял. Имал е дълъг живот — отвърнах от мястото, на което бях застанала, замаяна от спомени.

Джонатан вече беше приклекнал край друга надгробна плоча. Огледа се.

— Чудя се дали всички, които познавахме, са тук.

— Няма как някои от тях да не са се преместили. Намери ли някого от моите роднини?

— Те не би ли трябвало да са в католическото гробище в другия край на града? — попита той и тръгна по пътеката, като продължаваше да чете надписите. — Може после да отидем и там, ако искаш.

— Не, благодаря. Не ми остана вече любопитство.

Знаех, че Джонатан е намерил някой важен за него, защото коленичи до голяма двойна надгробна плоча. Беше от груб камък и проядена от времето, обърната с гръб към мен, така че не можех да прочета надписа.

— На кого е? — попитах, докато отивах натам.

— На брат ми — прокара той ръка по гравираните букви. — Бенджамин.

— И на Еванджелин.

Докоснах другата страна на плочата. Еванджелин Сейнт Андрю, любяща съпруга. Майка на Рут.

— Значи са се оженили.

— Заради честта на семейството? — попитах аз и също погладих буквите с пръсти. — Май не е живяла дълго.

— А Бенджамин е погребан до нея, тоест не се е оженил повторно.

През следващия час намерихме повечето от роднините на Джонатан — майка му, дъщеря му Рут, последната от рода Сейнт Андрю, живяла в града. Сестрите му ги нямаше обаче, което го изпълни с надежда, че са се омъжили, напуснали са града, създали са щастливи семейства някъде другаде и са погребани до съпрузите си в по-ведра обстановка.

Заведох Джонатан обратно в бунгалото, за да избягаме от меланхолията на Сейнт Андрю. Бях донесла две бутилки превъзходно каберне чак от Франция. Отворихме едната и я оставихме да подиша на масата, а през това време легнахме един до друг на леглото. Притиснах Джонатан към себе си, докато се стопли, а след това го съблякох. Лежахме в старите меки бели памучни чаршафи, пиехме вино от водни чаши и си говорехме за детството, за братята и сестрите си, приятелите и градските идиоти; за мъртвите ни близки, които се бяха разложили в земята, докато ние оставахме необяснимо живи. Все още нямах сили да му кажа истината за София. Говорихме си за любими хора, докато Джонатан не се умълча и заспа. А пък тогава аз се разплаках за първи път от много години.