Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (15)

14.

Бостън, 1817 година

Пътуването на юг с каруцата на магазинера продължи две седмици. Минахме по източната граница на Великия северен лес, достатъчно далеч от планината Катадин, за да не видим покритите със сняг върхове; след това поехме покрай река Кенебек и я следвахме чак до Камдън. Придвижваното през тази част на щата навяваше самота. Не беше много заселена, на практика беше почти пуста. Разминавахме се с трапери и от време на време лагерувахме заедно с тях през нощта. Конярите копнееха да споделят с някого бутилка уиски. Траперите, които срещахме, бяха най-често от Френска Канада, странни и стоически понасящи несгодите. Този вид занаят подхождаше на отшелници и независими духове. Някои от тях ми се сториха направо луди — говореха си неразбираемо под носа доста обезпокоително — докато чистеха и смазваха инструментите си, преди да се заемат дивеча, който бяха уловили. Слагаха замръзналите животни край огъня, докато се разтопят и отпуснат, а след това взимаха ножовете с тънки остриета и започваха да ги дерат. Докато гледах как мъжете свличат кожата и откриват влажните кървави тела, ми се повдигаше и се чувствах неспокойна. Нямах никакво желание да общувам с тях, затова се оттеглях заедно с Тайтъс край каруците и оставях конярите и траперите да си подават бутилката в топлия обсег на лагерния огън.

Макар да бях нещастна заради заточението, винаги ми се бе искал да видя света извън родния си град. Сейнт Андрю може и да не беше много изискан, но предполагах, че е цивилизован в сравнение с повечето места в този район, които в голямата си част пустееха. По целия път до Камдън срещахме почти само трапери.

Местните жители, индианците, се бяха изнесли преди години, макар някои от тях все още да живееха в селищата на белите или да се прехранваха като трапери. Носеха се легенди, че някои заселници възприемали техния бит, напускали градовете и правели индиански лагери, но те също не бяха много и обикновено се отказваха след първата зима.

Пътуването през Великия северен лес обещаваше да бъде мрачно и мистериозно. Пастор Гилбърт ни бе предупредил за зли духове, които дебнели странниците. Дървосекачите се кълняха, че били виждали тролове и гоблини, което не беше чудно, защото повечето от тях бяха скандинавци и тези същества бяха част от техния фолклор.

Великият северен лес бе онази част от дивата природа, която не се бе поддала на човешка намеса. Влизането там криеше рискове, гората можеше да ни погълне и да предизвика дивака, който все още живееше във всеки от нас. Повечето от хората в Сейнт Андрю не биха си позволили да говорят за това, но рядко някой се осмеляваше да влезе сред дърветата сам посред нощ.

Някои от конярите се опитваха да се плашат един друг, като си разказваха истории край лагерния огън — как срещнали призраци в гробища или демони в горите, докато карали каруците. Гледах да не им обръщам внимание, но често нямаше как да ги избегна, защото имахме само един огън и всички бяха жадни за забавление. Страшните истории означаваха, че конярите бяха или много смели, или големи лъжци, защото въпреки ужасиите, които си разказваха, все още имаха желание да пътуват през огромните пусти пространства.

Повечето от разказите бяха за призраци и докато ги слушах, ми направи впечатление, че тези същества имаха нещо общо: те притесняваха живите, защото имаха несвършена работа на земята.

След като са били убити или сами са отнели живота си, призраците отказваха да продължат към отвъдното, защото чувстваха, че все още принадлежат на този свят, а не на другия. Дали защото искаха отмъщение за човека, отговорен за смъртта им, или защото не можеха да се разделят с някого, когото обичаха, те оставаха близо до хората от последните си дни. Естествено, че си мислех за София. Ако някой имаше право да се върне като призрак, това беше тя. Дали щеше да се разгневи, когато види, че виновната за нейното самоубийство е напуснала града? Дали щеше да ме последва? Може би ме бе проклела от гроба и на нея дължах сегашното си нещастие.

Историите на конярите само усилваха вярата ми, че съм прокълната за злините си. Затова се разведрих и почувствах облекчение, когато започнахме все по-често да минаваме покрай малки селища. Това означаваше, че наближаваме по-населената южна част на територията и аз вече не зависех толкова много от милостта на конярите.

И наистина, няколко дни след като тръгнахме покрай река Кенебек, пристигнахме в Камдън — голям крайбрежен град. Тогава за първи път видях океана.

Оставиха ни с Тайтъс на пристанището, защото такова бе споразумението с баща ми. Изтичах по най-дългия кей, застанах на края му и дълго се взирах в зелената вода. Какъв странен мирис — солен, мръсен, тежък. Вятърът беше студен и силен, толкова силен, че едва си поемах дъх. Блъскаше лицето ми и заплиташе косите ми, сякаш за да ме дразни. Океанът беше напълно различен от всичко в живота ми до този момент. Не че не бях виждала вода — бях, но само в река Олагаш. И колкото и да бе широка, другият й бряг винаги се виждаше заедно с дърветата по него. А този безкраен хоризонт, тази ширнала се вода наистина приличаше на края на света.

— Знаете ли, първите пътешественици, които тръгнали към Америка, се бояли да не изпаднат от ръба на света — каза ми Тайтъс и ми даде да разбера, че е до мен.

Люшкащите се зелени вълни ми се сториха страшни, но също така и хипнотизиращи. Не можех да откъсна очи от тях дори когато усетих, че студът ме пронизва до мозъка на костите.

Учителят ме придружи до управата на пристанището, където намерихме старец с плашещо груба кожа. Той ме упъти до малък кораб, който щеше да ме закара до Бостън, но ме предупреди, че тръгва в полунощ, когато започва отливът. Не бях добре дошла на борда, преди да стане време за отплаване. Предложи ми да прекарам времето в някоя странноприемница, да хапна нещо и дори може би да убедя собственика да ме пусне да подремна на някое празно легло. Дори ме упъти към една таверна близо до пристанището, сигурно защото ме съжали — едва ми се разбираше какво казвам от притеснение и невежество. Щом Камдън беше толкова голям и плашещ, как ли щях да се оправя в Бостън?

— Госпожице Макилврий, не съм съгласен. Не можете да отидете без придружител в странноприемница, нито да вървите сама по улиците на Камдън, след като се стъмни — каза Тайтъс. — Но ме очакват в дома на братовчед ми и не мога да остана с вас през целия ден.

— И какъв избор имам? — попитах. — Ако това ще успокои съвестта ви, изпратете ме до странноприемницата и сам се уверете, че всичко там е почтено, а след това вървете, където трябва. Така няма да се чувствате, все едно сте предали доверието на баща ми.

Единствената странноприемница, която бях виждала дотогава, беше на Дотъри в Сейнт Андрю, а тази в Камдън я правеше да изглежда миниатюрна. Имаше две барманки и дълги маси с пейки край тях. В нея продаваха топла храна. Бирата също беше по-вкусна и аз с болка осъзнах от колко много неща бяха лишени хората в родния ми град. Тази несправедливост ме порази, макар да не се чувствах привилегирована, че се запознавам с новостите. Преди всичко изпитвах носталгия и самосъжаление, но го криех от Тайтъс, който нямаше търпение да продължи по пътя си и затова се съгласи, че мястото не е долнопробно, и ме остави на грижите на съдържателя.

След като хапнах и бях разгледана с любопитство от всички непознати в кръчмата, приех поканата на съдържателя да подремна на кушетка в склада, докато ме пуснат на борда на кораба ми. Очевидно за тази странноприемница това бе обичайна практика и той беше свикнал да предлага подобна услуга. Обеща да ме събули след залез-слънце, за да имам достатъчно време да стигна до пристанището.

Легнах на кушетката в помещението без прозорци и се замислих над положението си. И точно тогава, свита в тъмното и обгърнала се с ръце, осъзнах колко съм сама. Вях израснала на място, където всички ме познаваха, нямаше съмнение към кое семейство точно принадлежа и кой ще се погрижи за мен. Никой тук или в Бостън не ме знаеше, нито пък искаше да ме знае. Тежки сълзи на самосъжаление се отрониха от очите ми. По онова време си мислех, че татко ми е наложил възможно най-жестокото наказание.

Събудих се, когато съдържателят почука на вратата.

— Време е да ставате извика от той от другата страна, — иначе ще си изпуснете кораба.

Платих му с няколко монети, които измъкнах от подгъва на наметалото си, приех поканата му да ме изпрати до пристанището и тръгнах по брега към кея.

С падането на мрака и температурата се бе понижила, от океана беше излязла мъгла. По улиците почти нямаше хора, а тези, които бяха окъснели, бързаха към домовете си, за да се скрият от студа и влагата. Общо взето, атмосферата бе зловеща, като в призрачен град. Съдържателят бе дружелюбен въпреки късния час и под звука на вълните двамата стигнахме до пристанището.

През мъглата видях кораба, който щеше да ме откара до Бостън. Палубата му бе осеяна с фенери, които осветяваха подготовката за отплаването: моряците се катереха по мачтите и разгъваха платната; търкаляха бурета по подвижни мостчета към трюмовете, а съдът леко потъваше под увеличаващата се тежест.

Сега вече знам, че беше незабележителен, малък, най-обикновен товарен кораб, но тогава ми се струваше екзотичен и огромен като британски ветроход или арабска багала. Това беше първият морски плавателен съд, който виждах отблизо. В гърлото ми се надигнаха страх и вълнение, които вече бяха постоянните ми спътници — страх от неизвестното и неутолимо желание за приключение. Пристъпих по подвижния мост, отдалечих се с още една крачка от всичко, което познавах и обичах, и се приближих към тайнствения си нов живот.