Светослав Александров
Сред пясъците на Саркания (7)

Днешната проповед се оказа футуристична и това напомни на Евелин за странната й вчерашна разходка. Девойката се разстрои. Тя преминаваше през един от странните парадокси на религиозността — хем не харесваше Геофрей, хем когато той проповядваше, се чувстваше изобличена. Често се случваше да има усещането по време на служба, че духовниците винаги намират начин да засегнат най-нежните струни в човешката душа и същевременно да дълбаят надълбоко в съзнанието — толкова надълбоко, че сякаш взимаха всички чувствителни елементи на най-съкровените мисли, мечти, чувства, след което ги разбиваха на пух и прах и ги пренареждаха по някакъв техен си начин за възприемане на света. С проповедите на архиепископа се случваше по-рядко, но днес стана точно така. Защото едно от нещата, в които Евелин се съмняваше, бе Визията за бъдещето. Да вярваш в останалите поучения беше толкова лесно! Че Тристранния Бог беше любящ, тя го виждаше — семейството й я обичаше и нямаше логика да не е така, ако любовта не беше сътворена от самия Него. Миналото също не подлежеше на съмнения. Двете селскостопански машини (една от които се беше повредила и убила майка й) бяха определяни за Сидонейски и Евелин нямаше основание да се съмнява, защото те бяха твърде различни от всички останали. Машината, която все още работеше, не се придвижваше с животинска тяга, някак си черпеше енергия от Слънцето (това се знаеше, защото не работеше ефективно в облачни дни и през нощта) и всичко това свидетелстваше за невероятен творчески гений. За нещастие, Евелин беше виждала и тарзиец — по време на едно от нашествията, докато беше малка. Спомняше си много добре нетипично косматите му крака, неестествено изкривените вежди и орлов нос. Това беше достатъчно доказателство за потвърждение на поучението, че човеците не са единствените жители на Саркания.

Но бъдещето? Бъдещето беше нещо непредсказуемо, нещо съвсем различно. Кой можеше да потвърди със сигурност, че Свещените предмети ще бъдат намерени? Или поне така Евелин мислеше, докато…

Един поглед се прикова в нея. Девойката бе благодарна на случая, че ще успее да се измъкне и ще се отърси от мислите си. „Позивът“ с намигването този път беше изпратен от нейната приятелка от детството Ванора, която беше сестра на епископ Джоузеф от тяхното селище Червен край. Евелин не се учуди, че тя е тук, Ванора беше споменала, че напоследък брат й пътува често до Албор, защото църковните Съвещания са зачестили по някакви неясни причини. Джоузеф не говореше затова много, но Евелин знаеше добре от приятелката си, че той споделя същите усещания за Геофрей (макар че такова нещо никога не можеше да се признае публично).

Пет минути по-късно и двете момичета тичаха по каменистите улици в един от по-крайните квартали. Лицето на Ванора сияеше. Очевидно имаше нещо да сподели.

— Миличката ми приятелка, ако знаеше колко ми липсваше — заговори Ванора, която се беше зачервила от бягането. Изведнъж лицето й грейна още повече. — Познай! Бернард…

Евелин се удиви.

— Наистина ли?

— Да, предложи ми преди два дни! След месец е големият ден. А след това — Ванора погледна замечтано — отиваме в Тирий. Завинаги. Колко се радвам! Най-накрая си тръгвам от Червен край. Леле! Край на влажните лета, край на прашните зими. Само дето ще ми липсваш. О, колко ще ми липсваш. Но ти ще идваш, нали? Обещай ми, мила Еви. Нали?

Сянка на тъга мина през лицето на Евелин. Ванора знаеше, че не бе само заради това, че няма да се виждат. Тя беше наясно със страданията на приятелката си и нейната абсолютна убеденост, че поради липсата на хубава работа никой няма да иска да се ожени за нея. Затова не настоя дискусията в тази посока да продължи и остави неловката тишина да се настани за няколко секунди. Но за нейна радост Евелин наруши мълчанието.

— Миличка. Разбира се, че ще идвам. Ще идвам през лятото, когато имам възможност. Нали брат ми работи на Юг? Ще ме взима със себе си до Тирий и ще продължава надолу сам, а после, като се прибира от командировка, ще ме връща обратно към Червен край. Но първо искам с теб да прекарам няколко дни. Ей така, да ти се нарадвам. А и трябва да ти покажа нещо. Важно е.