Светослав Александров
Сред пясъците на Саркания (20)

Цап, цап, цап… копитата на дромеквините цапаха из пясъците, докато препускаха. За пръв път архиепископ Геофрей призна достойнствата на тези животни. Макар и да друсаха при езда на твърда повърхност, на пясъчния терен толкова меко стъпваха, че вече нямаше чувството, че ще се катурне от седлото. А ако се абстрахираше от цапането и чаткането, можеше да си представи, че лети над жълто море, но това не бяха вълни, а дюни. Нито отпред се виждаше краят на морето, нито отзад, нито настрани. Даже почти не забелязваше своите съмишленици, дори Загзъг едва се мяркаше в далечината. Животните препускаха на известно разстояние едно от друго, за да не вдигат пясък върху тези, които галопираха отзад. Но дромеквините имаха безупречен усет и знаеха накъде да се отправят…

Геофрей знаеше, че това няма да продължи, докато стигнат до Силабор, Пясъчния град. Много преди това дромеквините щяха да загубят силите си и да умрат от жажда. Но важна беше тази начална засилка, тази преднина, която ездитните създания щяха да зададат на групата. Само така имаха шанс да настигнат Пясъчния град първи, или поне горе-долу по едно и също време с Трета експедиция. А след това…

След това, архиепископът сам не знаеше. Знаеше само, че се страхуваше. Страхуваше се от бъдещето. Страхуваше се от спътниците си. Страхуваше се от евентуален неуспех. Страхът е вреден, страхът спира прогреса, страхът е поставен от Тристранния Бог наравно с други грехове человечески. Геофрей никога не очакваше, че ще се сблъска с истинските си страхове. Колко удобно му бе да управлява, да седи в уютния си офис, да пише заповеди оттам, или да скастря другите епископи, докато дискутираха предстоящите решения. Но вече нямаше как — беше направил твърде много компромиси, за да си позволи да не излезе от удобната си зона на комфорт. Той трябваше да свърши тази задача — самият той, защото не можеше да се довери на нито един негов поданик. Нито на Загзъг или, не дай Боже, Василий. Те преследваха собствените си интереси.

Но все още не знаеха за скритите планове на Геофрей. А в тях нямаше място нито за преотстъпване на управлението му на Тарзия, нито за легитимиране на незаконната власт на Василий… Скоро щеше да се отърве от всички… стига да намери начин да достигне до Ключа на мъдростта преди останалите…

„А след това“, размишляваше той, „Дано Ключът ме дари с достатъчно мъдрост, че не само да спася Валия, но и да се измъкна от тая Пустош“…