Светослав Александров
Сред пясъците на Саркания (24)

Бурна радост настана сред участниците в Трета Експедиция, когато достигнаха до основите на наблюдателната кула! Даже обичайно каменното изражение на Бъкминстър, Бърбанк и Бърдан показваше облекчение. Матилда и Лили веднага се втурнаха към отвора, явно прозорец, който изглеждаше като единствен възможен вход към вътрешността на кулата, но Константин ги спря.

— Не бързайте толкоз — скастри ги той. — Не знаем какво има вътре. Пътуването не беше съпроводено от неочаквани препятствия, но знаем, че Втора експедиция е била нападната. Не знаем кога точно и от какво точно. Но нищо чудно мястото да не е толкова безлюдно, колкото очакваме да е.

— Не е, наистина — поде с уверен глас Евелин, толкова уверен, че като не беше самата тя, а някой друг човек. Но тя беше си спечелила донякъде уважението на останалите след като бе забелязала неочакваните промени в звездното небе, а и напоследък вярата й се беше закрепила, калена от суровата Южна пустош и много молитви. — Тук има нещо. Следи.

Тя се наведе и погледна пясъка пред нея. Очевидно вятърът не беше успял навреме да покрие следите на малкия отряд на Геофрей, Василий, Загзъг, Едгар, Ралф и Фил.

— Следите обаче не са на някакви непознати животни — продължи тя. — Тези напомнят на човешки ходила. Но тези — посочи тя към няколко по-дълбоки и плоски дупки — със сигурност не са. Като че ли копита са газили тук, на свине или нещо подобно.

— Свине, излезли от кулата? Абсурд! — пое Бърбанк, но за щастие на Евелин, Джоузеф се намеси и го прекъсна.

— Хайде да не търсим под вола теле — отвърна той. — Има следи и това е безспорно. Ще препоръчам на хората от Отряда по борба с Пустошта да направят само един кратък оглед. Но днес е по-добре да не отсядаме в кулата. Ако има врагове, могат да ни обсадят и никога да не се измъкнем оттук. Най-добре да продължим направо към града.

Епископ Константин кимна. Всички бяха съгласни.

Алан (братът на Евелин), Владимир, Гриша и Едуард обиколиха набързо кулата. Но неуспехът им да разгадаят уредите на последния й етаж ги разстрои и демотивира. Разбира се, всички те бяха експерти по Пустошта, нейното разпространение и различни средства, с които те можеха да се борят с нея. Но сблъсъкът им с първата изоставена сграда, която виждаха в пустинните райони, разочарова не само тях като амбициозни личности, но и останалите от Трета експедиция. Константин заключи, че навремето живеещите тук са имали своите тайни, които тепърва предстоят да бъдат разгадавани, и припомни, че мисията им е съвсем друга, а не разкриване на древни мистерии. Експедицията тръгна бавно напред. Макар че вече беше късна утрин, този ден бяха решени да продължат, докато могат. Изглеждаше, че решителният момент беше наближил — навлизането в Пясъчния град и търсенето на Ключа на мъдростта. При добъ успех, можеха да намерят главната порта на града и за пръв път, откакто бяха навлезли в Южната пустош, да не спят на пустиня. Осемнадесетте члена на експедицията бяха морни, но продължаваха все по-напред и все по-напред.

Стените с черен оттенък приближаваха, а пясъците изтъняваха. Въодушевеният Константин изведнъж се затича, а зад него затупуркаха вкупом алборски епископи и участници в експедицията. Толкова близо до целта си, всички бяха обзети от неочаквана възбуда, от някакво душевно пиянство. Сякаш забравили за всякакви опасности, те ту притичваха, ту тичането им преминаваше в морен ход. И така, минаваха минути, час, два, три… Докато най-накрая се озоваха пред портата. Ентусиазиран, Константин се забърза първи да премине високата арка. И влезе, още преди останалите да осъзнаят опасността…