Светослав Александров
Сред пясъците на Саркания (3)

Евелин не помнеше как се бе прибрала предната вечер. Машинално беше сгънала празните мрежи от морето, машинално беше събрала улова от рекичката, машинално беше тръгнала към къщата си. Девойката бе решила да скъта талисмана в малка хралупа, високо разположена на едно дърво край реката (беше сигурна, че само тя знае за скришното местенце). Здравият разум изискваше тя да се прибере с талисмана незабавно и да го предаде на Църковните власти, но вътрешно нещо я спря и Евелин реши първо да почака. Поне до понеделник, когато щеше да се върне обратно край реката и да разгледа находката по-подробно.

Най-накрая неделята дойде — единственият ден, в който девойката можеше да почива. Неписаните правила изискваха всеки да присъства редовно на службите на Тристранната църква — нещо, за което не в последно време не следеше чак толкова стриктно. Обществото на Валия през последните години бе станало по-либерално, макар че по високите етажи на Църквата все още властваха преди всичко закостенели фанатици, които си имаха своите последователи навсякъде. Евелин присъстваше с баща си само в началото на службите, но по-късно, когато храмът се пълнеше с хора, все намираше начин да се измъкне бързо.

Рандал знаеше затова, но никога не държеше сметка за поведението на дъщеря си. Той не би си позволил да я накаже, за разлика от някои други по-фанатизирани бащи, които дори си позволяваха да искат разрешение от Свещенството, за да изобличават и назидават децата си публично в Църквата…

Днес щеше да е дори по-лесно за Евелин да се измъкне. Тя и баща й Рандал (Алан и Линда по това време дежуряха край Южната пустош) по стар навик пътуваха за Албор веднъж месечно — най-големият град във Валия и нейна столица. Днешният ден беше точно такъв. Албор беше претъпкан с хора, които живееха в нетипични за останалите валийски селища многоетажни постройки. Евелин обичаше да се среща тайно с алборските си приятелки и да се разхожда с тях далече от храма. Виждайки коя от тях присъства на служба, тя й намигаше конспиративно, след което момичетата тактично се изнасяха една след друга и се срещаха в нечий дом. Понякога Евелин се укоряваше вътрешно, че не е толкова последователна в религиозните практики, но обикновено се успокояваше с факта, че всички млади го правят.

Не че не беше вярваща. Дълбоко в себе си тя чувстваше, че проповедите за Тристранния Бог са истинни. Просто не намираше смисъл да стои всяка неделя да слуша все едни и същи поучения, псалми и религиозни стихове, които всеки човек знаеше от малък. Освен това тя се съмняваше в някои от поученията, но за това ще стане дума по-късно в нашия разказ. Засега е достатъчно да сте наясно, че в тази въпросна сутрин Евелин почти бе забравила за диска и се остави да бъде погълната от ежедневните подготовки преди отпътуването. Неделните сутрини обикновено започваха така — Евелин ставаше рано, обличаше дрехите си и отиваше в големия хол на къщата, където баща й вече я чакаше. Така беше и днес.

— Добро утро на моята прекрасна дъщеричка — каза баща й по навик.

— Добро утро на моето татенце — отвърна тя със същата закачлива интонация.

Бяха сплотено семейство. Рандал беше загубил съпругата си преди дълги години, при трудова злополука. Бяха му казали, че е станал инцидент с една от двете древни машини, по време на работата на нивите. Машината тръгнала неочаквано и прегазила жена му, като я влачила в продължение на десетки метри, преди да спре завинаги и вече никога да не проработи отново. Така и никой не разбрал как тъй античната машина, за която се вярваше, че обслужвала самостоятелно, без човек, който да я управлява, нивите на Валия от древните и славни времена, преди идването на Мрачния пророк, изведнъж поела неконтролируемо, прегазвайки неколцина от работниците, сред тях и вярната съпруга на Рандал. След трагедията Евелин беше станала любимка на баща си и той непрекъснато се стараеше да й угоди. Сам купуваше дрънкулки от пазара на жените, заради което околните често се шегуваха с него. Разбира се, говореше й умалително, като всеки разнежен беща. Никога не коментираше в отрицателен смисъл работата на дъщеря си, но вътрешно беше спокоен, защото рибарството бе сред най-безопасните занимания, които можеха да се вършат във Валия.

Рандал и Евелин закусиха набързо овесена каша, след което девойката отиде в съседната стая да се разкраси. Бащата излезе навън и се запъти към обора, за да впрегне слабите кончета в каручката. Трябваше да побързат. Слънцето бързо се издигаше и ако не съумееха да тръгнат преди момента, в който сенките навън започваха да се смаляват, можеха да не успеят да се вредят за място в алборските конюшни. Но цялата подготовка беше свършена в разумно време. Скоро возилото бе подготвено за път и то се затътрузи по тесния земен път, отправяйки се по посока към Албор. Докато пътуваха момичето гледаше ту напред, към лъкатушещата пътека, ту назад към смаляващия се Червен край със схлупени къщурки и покриви от каменни плочки, ту надясно, в посока нивите, които разделяха пътя от крайречния регион. Някъде там, сред далечните крайречни дървета, се намираше това дърво, което пазеше нейната тайна…