Светослав Александров
Сред пясъците на Саркания (19)

Тримата души с лъкове и готови за изстрел стрели свариха Трета експедиция почти неподготвена. Само Джоузеф и Евелин успяха да извадят оръжията си — момичето своята сабя, а епископът — меча си. Но бързо осъзнаха, че единствените хора с готови за стрелба лъкове бяха тези от отсрещната страна, а нито един от лъконосците на експедицията не беше разбрал какво става. Нямаше какво да се прави при такова неравенство — онези се движеха бързо, познаваха гората и можеха да бързо да избият всички, стига да решат. За Експедицията остана единствено да изчакат какво ще предприемат тримата, както и надеждата, че жителите на Унилите хълмове ще проявят разум и разбиране и няма да посегнат нито на живота, нито на храната и водата, нито на останалите провизии.

Един от мъжете, висок и строен младок със спусната до раменете руса коса, макар и с леко грозновато и луничаво лице, се приближи към групата, все още с насочена стрела.

— Какво правите на наша територия? Казвайте бързо? — попита той нетърпеливо.

Константин, изненадан от неочакваното нападение, поде с треперещ глас.

— Уважаеми господа, ние сме просто обикновени хора, представители на Селекторите и Отряда за Борба с Пустошта, които минават през хълмовете, за да видят докъде се е разпростира опустошението.

— Добър опит — отвърна русият. — И щеше да е достоверен, ако не знаехме, че вашите хора от Отряда за борба с Пустошта работят само на изток или запад, където Южната пустош не граничи с планините. И, разбира се — добави той с усмивка, — ако не бяхме осведомени от информаторите си да очакваме гости, които ще минат през Унилите хълмове, за да издирват реликви в пустинята. Така че бъдете по-искрени, защото търпението ми се изчерпва.

Константин преглътна шумно. Но облекчението за него дойде, когато луничавият заговори отново.

— Във ваша полза е това, че ние вече имаме познати сред вас — каза той и се обърна към епископ Джоузеф. — Може би ти имаш нещо да ни кажеш?

— Да, разбира се — заговори с отчетлив глас Джоузеф, без да обръща внимание на святкащите очи на алборските епископи, приковани към него. — Сведенията ви са в общи линии правилни, но ви уверявам, че преминаваме през Унилите хълмове само транзитно. Нямаме намерения да нарушаваме вече установения ред тук.

— Ако е за това, редът вече е нарушен. Това, което не мога да разбера, е отношението на началството към вас, защото то, меко казано, е противоречиво. Очаквахме вашето идване. В началото заповедите бяха изрични — че трябва да ви заловим. А после… после ни казаха, че от жизнено важно значение е да бъдете изпроводени по безопасен маршрут през Унилите хълмове. Не знам на какво е признак това, но не ми се вярва толкова бързо отношенията между Валия и нас да са се сдобрили.

— С вас? — изплю ядно и неочаквано Бъкминстър. — Глупости приказваш, а разликата между вашите дрипи и красотата на Албор е като между земните червеи и небесните звезди. Никога не можем да се сдобрим с отвратителната ви слузеста същност…

— О, така ли? — полюбопитства русият. — Колко мило звучи това от устата на епископ на Албор. Ама не се учудвайте, дори и без епископските дрехи, без туниката и епитрахила, вие пак можете да бъдете разпознати по безочливостта си. Не е чудно, че Скитащото свещенство е било основано, та вие сте преобраз на лицемерието, на което пръв враг е Тристранния Бог. Само искам да ви напомня, че моите хора вършат повече работа от вашите Селектори и борци на Пустошта. Или поне вършеха.

Той въздъхна и продължи.

— За съжаление Южната пустош настъпва и тук. Вие още не сте я забелязали, но прехвърлите ли върховете и озовете ли се на другата страна на Унилите хълмове, ще забележите разликата. Хората не живеят много щастливо там, ако трябва да съм откровен. Там са останали само най-големите аскети и тези, които ще ви плячкосат с удоволствие за къшей хлебец. Така че, моля ви, доверете ми се. Ще ви преводим най-бързо. Наблизо е моята шатра, ще бъдете мои гости за почивката ви през деня, а следващата нощ ще тръгнем…