Светослав Александров
Сред пясъците на Саркания (21)

Пустош. Абсолютна и безпощадна. Луничавият момък, който изпроводи експедицията, се оказа прав за южните склонове на Унилите хълмове. Дърветата бяха като посърнали и изгорени от Слънцето. Земята в подножието дори приличаше на пепелище. „Тук Слънцето пече много силно, буквално прегаря тревите“, сподели младежът, когато се спускаха в ранната сутрин. „Може да не сте били подготвени за това при тръгването, но тук няма рязка граница между полупустиня и пустиня, каквато има в по-равнинните райони“.

Но нямаше нужда да пояснява — жълтите пясъци започваха направо на няколко километра от подножието на хълмовете и се простираха докъдето стигаха очите. Предстоеше малко работа за Селекторите и Уолтър, другият Джоузеф, Хенри и Питър направиха кратка обиколка под водачеството на русия момък, за да направят оценка на пораженията. Резултатите щяха да бъдат докладвани по-късно, едва ако се върнеха благополучно. А след кратките наблюдения на Селекторите, предстоеше истинският поход.

Евелин беше сразена, но изобщо не бе подготвена за това, което последва през идните дни. Тъй като пътуваха предимно под лунна светлина, а беше такъв период, че грееха и двете луни, пясъците изглеждаха дори по-зловещи, отколкото бяха — не жълти, а призрачнобели. Докато бяха съвсем в началото на Южната пустош Евелин можеше да се обръща и съсредоточава погледа си върху Унилите хълмове, за да не бъде обгърната от депресия поради монотонния пейзаж. Но когато Трета експедиция се отдалечи на достатъчно разстояние от планинските райони, всеобща омърлушеност обзе всички. Сега вече навсякъде се виждаше само Пустош. За сметка на това звездното небе беше изключително ярко. Евелин започваше да допуска мисълта, че няма никакъв Пясъчен град, нищо друго, освен пясъци и докато вървят напред ще стигнат до момент, в който небето просто ще се слее със земята и смаже всички. Но девойката осъзнаваше, че това е просто илюзия, а истината е по-страшна — предишни експедиции са откривали някакви ужасни врагове, така че кой знае какви недружелюбни люде можеха да се навъртат в Южната пустош, които неясно как оцеляваха в тази безводна и монотонна местност…

Когато сутрин спираха, всички похапваха набързо от сушеното месо и хляб, след което се затваряха в плътните си спални чували, които не пропускаха нито пустинните жеги, нито светлината на Слънцето. По това време Евелин се молеше. Молеше се дълго и горещо. Молеше се за прошка, че се е съмнявала, молеше се за това да живее, молеше се дори ако бъдат нападнати, тя да не остане случайно последният жив участник в тази ужасна пустиня, който да се скита дълго и самотно, изгубен от света, до смъртта си. Не на последно място се молеше и за семейството си, за сестра си Линда, която беше останала във Валия и за самотния й баща в Червен Край. Чудеше се дали изобщо ще доживее деня, в който ще види родното си селце отново. Мислеше си за приятелките, за Ванора, с която така и не успя да се види по време на престоя в Тирий…

Един ден Евелин се събуди от неочакван писък. Изскочи от спалния си чувал (абсолютно противопоказно за експедицията) и изтича настрани. Джоузеф дойде и я прегърна плътно, както се стори на девойката, дори малко по-особено. Когато се успокои и се увери, че писъкът не е нищо друго освен продукт на подсъзнанието, Евелин се замисли сериозно за отношението си към Джоузеф. Дали го възприемаше просто като ментор и духовен наставник, или като нещо повече? Макар и повечето духовници да бяха аскети, сватбите не бяха изрично забранени нито от църковния канон, нито от Книгата на Светлия пророк, но женитбата ставаше факт единствено след изрично разрешение от архиепископ Геофрей. И той следеше дали жената има безупречна репутация, за да не би епископът да се сдобие с лошо име сред хората. За пореден път се ужаси от срамната си работа. Макар че опитваше да си наложи в съзнанието, че точно сега се превръща в достойна жена от Валия, все още чувстваше, че не е достатъчно забелязвана и оценена. Наистина, до този момент беше направила някои добри наблюдения и дори своевременно успя да предупреди Джоузеф за предстоящата среща с жителите на Унилите хълмове (нещо, за което той я похвали по-късно), за Евелин все още предстоеше да блесне и да бъде призната от цялата общност.

И една нощ, когато бяха потеглили отново на път, се случи точно такова събитие, което издигна Евелин в очите на всички участници в Трета експедиция. Дори и намусените алборски епископи накрая признаха, че девойката беше забелязала нещо от изключително важно значение. Групата вървеше в пустинята бавно. Всички се чувстваха напрегнати. Първо Матилда и Лили споменаха, че нещо не е както трябва. След това другият Джоузеф, Селекторът, промърмори, че има нещо различно от предишни нощи, но не можеше да разбере какво точно. С него бързо се съгласиха Алан, Владимир, Гриша и Едуард, които като опитни представители на Отдела за борба с Пустошта познаваха много добре нейните свойства. Хенри, Питър и Уолтър се оглеждаха наоколо подозрително. Епископите, които стояха отпред на групата, се опитваха да запазят спокойния дух. Епископ Джоузеф най-отзад размишляваше за нещо полушепнешком, а Евелин до него внимателно анализираше обстановката. Какво можеше да не е наред? Наоколо беше почти тихо. Само леки ветрове повдигаха пясъка и го запокитваха нанякъде, което беше съпровождано от леко свистене. Всичко си изглеждаше както преди. Безкрайни жълти пясъци на изток, запад, север и юг. Луните продължаваха да светят ярко. И изведнъж, както гледаше небето, Евелин проумя.

— Звездите!!! — изписка така, че всички се обърнаха назад.

— Какво има, момиче? Защо така ни стряскаш? — попита настойчиво алборският епископ Бърдан. Бъкминстър и Бърбанк до него гледаха начумерено.

Колин и Грегъри застанаха нащрек, в готовност да успокоят обстановката, ако предстоеше да стане твърде гнетяща. А Константин влезе в ролята на истински лидер и повторно зададе въпроса на Бърдан с умерена интонация.

Ошашавената Евелин нищо не успя да отговори, прикована от неочакваното внимание на околните. Само посочи на изток. И тогава всички разбраха.

Източното небе беше черно. Там не се виждаха никакви звезди. Нямаше никакво логично обяснение това да се случва. Изсъхналите дървета на Непристъпната гора, които навлизаха навътре в Южната пустош, не можеха да засенчат небето. Те бяха твърде далеч и нямаше как да бъдат забелязани нито през деня, нито през нощта. Друго нещо беше засенчило звездите. Нещо, което беше смутило спокойствието на пустинята. Всички бяха разтревожени. Никой не знаеше, че само на няколко километра от тях бяха преминали препускащите дромеквини, които бяха дигнали нависоко фините пясъци и именно пясъчните облаци бяха закрили ярките звезди на Изтока.