Светослав Александров
Сред пясъците на Саркания (2)

Евелин трепна, след което веднага изтича и се скри зад близките шубраци. Остана там, докато видя виновника — малко оранжево гущерче, което тихо шумолеше сред листата.

Момичето въздъхна леко от успокоение. Преди време тарзийците бяха истинска напаст и редовно щурмуваха западните граници, но през последните една-две години не бяха забелязвани нови атаки и всички се надяваха, че така ще бъде и занапред. Заради предпазливост повечето жители на Западна Валия носеха оръжие със себе си и Евелин не правеше изключение. Тя усещаше своята дълга кама, затъкната в пояса й, която точно в този момент й причиняваше страшно неудобство, защото се беше наклонила под някакъв ъгъл и дръжката се беше забила в корема. Мисълта за хладното оръжие вдъхваше сигурност на девойката, въпреки че никога не й се беше налагало да го използва в бой, дори и срещу животно.

Слънцето бавно клонеше към Запад, без да бърза да се сгуши зад мержелеещите се в далечината хълмове на Червените земи. Евелин се укори мислено за проявения страх. Признаците за нашествие щяха да са твърде явни. Най-малкото щеше да се вдигне прах, който да бъде забелязан от часовоите и те щяха да алармират Църковните настоятели, които веднага биха забили камбаните. След като осъзна очевидната истина, девойката пресметна наум колко време остава до края на деня и се намръщи.

Евелин мразеше работата си. Условията във Валия бяха сурови и всеки бе длъжен да работи, за да изкарва прехрана на себе си и близките си, но малко са професиите, които бихме могли да опишем като престижни. Мъжете с усет към духовното ставаха свещеници, а най-добрите свещеници се стремяха към епископски сан, което практически бе равносилно на управленска позиция. Грамотните и с уклон към знанието валийци работеха в корпуса на Селекторите и създаваха нови сортове семена и културни растения. Специален отряд се мъчеше да ограничава настъплението на пясъците на Южната пустош. И ако бихме могли да приемем свещеничеството за специално призвание, то тези, които не успяваха да станат Селектори или не влизаха в Отряда за борба с Пустошта нямаха богат избор — обикновено работеха изнурителна работа на нивата. Евелин не правеше дори и това, защото се оказа, че тежкият полски труд не е по крехките й сили. Затова започна да се занимава с крайно нетипичното за едно момиче занимание — да лови риба. И тя се срамуваше от това.

Но баща й, брат й и по-малката й сестра никога не бяха дали повод за този срам, нито пък бяха показвали, че самите те се чувстват неудобно от това, с което Евелин се занимаваше. Неведнъж бе усещала погледите на облекчение, когато се прибираше у дома си с пълна кошница с риба и по това разбираше, че е спасила семейството си от поредната гладна вечер. Работата на девойката не беше особено натоварваща, нито бе съпътствана от кой знае какви неудобства, като се изключи отвратителната рибна миризма. Евелин просто трябваше да залага и прибира малките капани (продълговати мрежички с примка) от бавнотечащото корито на безименната река, която се намираше на 3–4 километра от дома й в Червен край. После събираше рибата в кошница. След тези простички занимания оставаше доста свободно време и възможности за отдих, други забавления и дори срещи с работещите в околните ниви нейни приятелки. И въпреки всичко, Евелин не беше доволна. Непрекъснато се гневеше на себе си, че не е достатъчно добра. Често си припомняше с горчивина, че брат й Алан беше преминал успешно изпитите в Отдела за борба с Пустошта а по-малката й сестра Линда беше приета на работа сред Селекторите. А Евелин — просто обикновена рибарка, която вършеше тази работа от неумение да прави нищо друго.

Рандал, бащата на семейството, успокояваше девойката и я уверяваше, че няма срамна работа в този свят. „Не забравяй, че всички можем да бъдем полезни за бъдещето на Валия, независимо от това какво вършим“, твърдеше той. Момичето приемаше думите му през сълзи, но успокоенията и увещанията не й помагаха да се почувства по-добре. Евелин все пак беше благодарна на баща си и считаше, че той е истинско съкровище. Мнозина нейни приятелки й биха завидяли — не толкова строг и не толкова фанатичен, макар да беше редовен на църковните служби.

Евелин потисна мрачните си мисли и се отправи надолу по течението на реката. Днес тя бе решила да заложи част от мрежичките в морето. Морето, иначе наричано от църковниците Тристранното море, беше спокойно през голяма част от времето и понякога рибата се събираше досами брега.

Вретеновидните морски рибки бяха плашливи и само изчакваха човек да се приближи, за да се спуснат някъде навътре. Затова решението да хвърлиш пет от общо петнадесет мрежички в морето винаги означаваше да рискуваш да се върнеш с по-малко улов. Но морските риби бяха по-вкусни, за разлика от речните не миришеха натрапчиво на тиня и всички във Валия ги предпочитаха. Тъй че Евелин не се притесняваше да ловува в морето и никой не я укоряваше, ако решеше да се върне със зле напълнена кошница, но с няколко морски рибки. Стига, разбира се, останалата храна да не бе на свършване.

Неприятната гледка на появилите се вълни подразни Евелин и тя осъзна, че днешният улов се очертаваше да е лош. Реши да не изчаква повече, както би направила при по-хубави обстоятелства и започна да изтегля мрежичките. Както очакваше, в първата нямаше нищо. Вече поизнервена, започна да тегли втората, но по лекотата на издърпване разбра, че и тя е празна.

Третата обаче натежа. Евелин не вложи големи надежди, защото знаеше, че в капана може просто да са попаднали водорасли. Но когато го изтегли, момичето беше сразено. Нямаше риба, но това, което бе попаднало в мрежичката, не беше водорасло.

Удивената Евелин държеше в ръцете си сребрист диск, голям колкото човешка длан и дебел колкото палец. Впечатлена от непознатата находка, момичето започна да я заглежда съсредоточено в опит да разбере предназначението й. „Не е точно кръгъл този диск“, помисли си девойката. „Има две вдлъбнатини от едната и от другата страна, разположени точно една срещу друга“. Евелин обърна диска от другата страна и насмалко да го изтърве — толкова силна бе изненадата. На него бяха изобразени две фигурки — извезан с непознати символи нож и красиво изваян ключ.

„Нима това е възможно?“, прошепна Евелин полугласно. „Нима Бог наистина ме изпитва за моите съмнения?“

Всички хора знаеха за Свещените предания, но Евелин никога не допускаше, че някой ден може да види някой от загубените Свещени предмети, не просто да го докосне!

Видът и особеностите на предмета напълно съвпадаха с описанията, които се приписваха на Талисмана на спокойствието. Един от предметите, за който е пророкувал Светлия пророк.