Светослав Александров
Сред пясъците на Саркания (16)

Архиепископ Геофрей не можеше да проумее как в рамките на по-малко от една седмица успя да прекоси Валия по диагонал. Ездитните животни, които им бяха дали тарзийците, се оказаха изключително бързи. Но ездата им се оказа доста проблематична за Геофрей — той едва успяваше да се задържи на седлото. Добре поне, че неговото животно, за разлика от тукашните коне, нямаше нужда от това да бъде водено от ездача — то се подчиняваше единствено на инстинкта си да следва друго животно — по-голямо, но от същия вид. В случая голямото бе яздено лично от Загзъг, това е името на тарзиеца, който се срещна с Геофрей в офиса на архиепископа и предложи сътрудничество между Тарзия и Валия.

Загзъг обясни, че дромеквините (това е името, с което нарече животните) са изключително удобни за преходи на големи разстояния. Макар и да приличат на странни хибриди между валийски коне и камили от Червените земи, те са много по-съвършени както от конете, така и от камилите. При придвижване с бавен ход дромеквините са в състояние да стигнат от Тарзия до Валия за около три седмици само с еднократно спиране за вода и паша в централен оазис, намиращ се нейде навътре в Червените земи. Иначе животните могат да галопират непрекъснато в продължение на няколко часа дори под палещото слънце на полупустинни и пустинни области, макар че след това биха умрели, ако не спрат за продължителна почивка и няма наблизо вода. А сега Василий и Геофрей бяха предвождани почти в непрестанен тръс, тъй като климатът на Валия по това време на година бе благоприятен и дромеквините можеха често да спират за водопой от случайните ручейчета и да си почиват. Загзъг разясни, че дромеквинските стада имат твърде характерен матриархат — значи, премисли Геофрей, голямото животно, което тарзиецът яздеше, беше женско и по-малките мъжки животни просто го следваха. Общо пет животни притичваха неуморно зад женския дромеквин на Загзъг — двете, които бяха яздени от Василий и Геофрей и още три, чието предназначение щеше да дойде по-късно.

Архиепископът въздъхна облекчено, щом най-накрая стигнаха до Югоизточна Валия и краката му усетиха твърда почва. Василий се усмихваше под мустак и намигваше с единственото си око, очевидно с ясното намерение да се подиграе с боязънта на Геофрей. Двамата рядко слизаха от дромеквините по време на кратките почивки, дори през нощта пътуваха, а времето за пълен престой и сън бе не повече от три-четири часа на денонощие. Висшият духовник на Валия разбираше, че бързината е от изключително важно значение, но колкото и да се стараеше, не можеше да скрие, че изпитва неудобства. На всичкото отгоре по време на всяка почивка Василий търсеше повод да се скара с него и да се заяде. Архиепископът потъваше в земята от срам и сериозно с безпокоеше от това, че Загзъг научаваше пикантни подробности как духовенството и официалните власти не могат да упражняват пълен контрол над страната си. Но тарзиецът мълчеше и не коментираше, за облекчение на Геофрей.

Бяха пристигнали сред ужасяващо унил пейзаж. Жилавите треволяци, кактусите, причудливите дървета вдъхваха някакъв ред в Червените земи. А тук всичко като че ли беше сбъркано. Някога плодородната почва сега беше примесена с пясък. Растенията боледуваха от неясна болест. Листата им бяха зелени само в центъра, в краищата имаха жълтеникав оттенък. В далечината, освен схлупените къщи на наближаващото село, се виждаха изсъхнали дървета.

Южно Крайгорие. Селото щеше да умре скоро, мислеше си Геофрей, макар че жителите му упорито се бореха и не го отстъпваха на Пустошта. Разбира се, всичко беше безсмислено и в един момент неизбежното щеше да се случи. Освен ако не се пръкнеше чудо.

Загзъг остана да чака заедно с животните в пресъхналата нива, докато Геофрей и Василий си пробиваха път към селото…