Светослав Александров
Сред пясъците на Саркания (4)

Албор е красив град. Всички населени места във Валия се описваха като градове, градчета и селища, но въпреки това Албор беше единственото място, което с достойнство можеше да се нарече град. Даже Тирий, за който се говореше че е най-голям по площ и население, не можеше да се мери с неговото величие. Освен многоетажните постройки, Албор беше единственият град с просторен център, огромни сводове и арки, извезани с непознати писмена и фигурки, които явно нямаха друга функция, освен да придават допълнителна красота. Тъй като човек очевидно не можеше да построи такива красоти, логично беше да се приеме, че градът е създаден от самото сътворение като подарък от самия Тристранен Бог (дори Светлият пророк не би могъл да сътвори такова чудо). Алборската катедрала в сърцевината на града беше прекрасна, с искрящи на слънчева светлина златисти куполи, цветни прозорци и изкусен стъклопис. Непосредствено срещу катедралата се намираше и единственият във Валия часовник, разположен във висока кула, около която непрекъснато кръжаха пъстрокрили птици. Евелин винаги му се възхищаваше, колчем пристигаше тук. Никога не разбираше защо е удобно да се раздели денонощието на 24 равномерни части във времето и предпочиташе да се ориентира по Слънцето и двете луни, но явно алборци използваха и даже предпочитаха тази система.

Дори и местните жители обаче не можеха да предположат колко много се е изменил Албор през вековете, при това не към добро. На никого не правеше впечатление градския упадък, рушащите се сгради и понякога опасно падащата мазилка от тях. Вероятно това се дължеше на факта, че Църквата упорито назначаваше хора, които старателно почистваха града и премахваха много от нередностите. На коне и каруци не беше позволено да навлизат вътре и всички хора се придвижваха пеша, независимо от огромните разстояния, само и само за да не замърсяват поддържаните улици. Алборските конюшни бяха разположени отвън. Очевидно бяха построени в нечия по-късна епоха, защото макар и широки и просторни, все пак бяха едноетажни, без мраморни покриви, покрити със стандартна настилка от плочки. Те служеха едновременно за паркинг на каручките и за помещение на пристигащите коне. И за място на спорове между подранилите и закъснелите, които не можеха да си намерят удобно място за настаняване на возилата.

Рандал и Евелин безпрепятствено преминаха през настаняването и се отправиха пешком към вътрешността на Албор. Бащата бе в отлично настроение и от време на време правеше коментари за хубавото време, колкото да се намира на приказка, или кроеше краткосрочни планове, за да зарадва дъщеря си.

— Есента, ако Бог позволи, ще те доведа пак тук, но за цял един месец. Ще помоля леля ти Арина да те приюти за известно време, за да се нагледаш и ти на красоти. Ще се справим през това време с прехраната. Батко ти ще се е върнал и ще помага с рибата, а ти ще можеш да си починеш. Нали?

Арина, сестрата на Рандал, още от малка се бе оженила за богат алборец и обичаше да кани гости. Евелин също обожаваше компанията й, но никога не беше престоявала дълго у тях. Ентусиазирано се съгласи с баща си, докато двамата бавно крачеха по бежовите и облицовани с многоъгълни плочки тротоари.

Никой от двамата нямаше и представа, че това нямаше да се случи и скоро щяха да настъпят преломни събития не само за семейството на Евелин, но и за бъдещето на Валия.