Светослав Александров
Сред пясъците на Саркания (17)

— Странно е всичко това — промърмори епископ Джоузеф. — Вече сме в Унилите хълмове, а още не сме посрещнати от никого…

От известно време Трета експедиция се изкачваше бавно по склоновете на хълмовете. Мъжете се напрягаха. Жените мърмореха. На никой не му е приятно да се катери с килограми товар на гърба си. А сега, освен багажа, всеки трябваше да пренася оръжия. При това не малки ками и ножове — ежедневните оръжия, с които всеки валиец се запасяваше. А дълги кинжали, саби, лъкове, които, макар и да не тежаха, бяха обемисти и се явяваха пречка при катеренето…

Евелин не знаеше колко полезна би била в битка. Дано наистина повечето от Селекторите и тези от Отряда за Борба с пустошта владееха бойни изкуства. Но само на това ли се надяваха?

— Какво каза? — попита момичето разсеяно.

— Макар че се движим през нощта, някои от хората на Скитащото свещенство трябва да са ни забелязали. Тези от тая страна на хълмовете са по-скоро дружелюбни, бил съм тук вече преди и знам това. Винаги се намираше някой, който ме посрещаше. Разбира се, идвал съм тук по други мисии и предрешен като странник, тъй като местното началство не гледа благосклонно на срещи на църковните власти. Нали виждаш — дори свещенството на нашата експедиция е с нормални дрехи, без отличителни знаци.

— Да, забелязах това — отговори раздразнено Евелин, сякаш Джоузеф намекваше, че момичето не си върши работа като наблюдател. — Не те попитах, защото вече предполагах, че положението е горе-долу такова. Не ми става ясно само едно — как такава общност може да се самоуправлява, при положение, че както сам ти каза, колибите и шатрите са разпръснати и всеки си има собствено мнение — хем някои са дружелюбни, хем други са мародери?

— Добър въпрос, мило момиче. Наистина те имат някаква форма на власт, но такава власт не може да се задържи, освен ако не предлага нещо ценно. И такива разнородни групи не могат да се търпят, освен ако не зависят едни от други. Не знаем много, но властта със сигурност осигурява пари или някакви други облаги. Колкото и един човек да скита по света, колкото и да си мести покъщнината, той не може да съществува само от това, което си произвежда. С пари можеш да си купиш сечива, каквито тук трудно биха могли да се изработят. Хубави оръжия, каквито сам не можеш да си направиш. Мародерите, колкото и еретични да са и колкото и да нарушават всички духовни принципи, понякога нападат селата и отмъкват най-различни стоки, които се използват от скиталците. Поради тази причина ги търпят. Разбира се, доколкото знам, има и пълни аскети, които живеят в къщурки, направени от преплетени клони и не се хранят от нищо друго освен от трева и корени. Но съм сигурен, че те са малцинство и аскезата не е толкова силно застъпена в днешно време. Даже по време на събранията в Алборската катедрала нееднократно се е споменавало и за някакъв скрит град. Не вярвам, че има чак голям град, но може би има тук нейде скрито селище, навярно в пещерите. Мисля, че при всички случаи понятието „Скитащо свещенство“ вече е крайно неприемливо.

— Е, в такъв случай остава да се надяваме, че няма да попаднем на агресивни — заключи мъдро Евелин. Не й се говореше повече, защото всичкият й багаж я изнуряваше, а късата сабя, която си беше избрала за оръжие, макар и да не беше тежка, само се люшкаше напред-назад и се пречкаше. Неудобствата бяха тъй големи, че момичето бе сляпо и глухо за околната красота. А сутринта вече прииждаше и за експедицията това беше единственото време, когато можеше да се радва на природните прелести на дневната светлина — за кратко, преди да настъпи време за умерено похапване и сън. Групата все още не беше се изкачила до високите части на хълмовете и тук-там се срещаха големи широколистни дървета, които вече сипеха златни листа и предричаха идващата есен. Червеношийки прелитаха от клон на клон и безгрижно пееха. Песента им предвестяваше поредния престой на експедицията, когато трябваше да се намери място за отдих. Но оставаше още малко време за вървеж, а Евелин се беше вглъбила в себе си. Почти пропусна неясното шумолене нейде на двайсет метра навътре сред дърветата, но изведнъж се сепна и в рамките на миг се извъртя към епископ Джоузеф — точно навреме, за да го предупреди.