Светослав Александров
Сред пясъците на Саркания (29)

Въздухът в Силаборската катедрала бе застоял и тежък. Дебел слой прах покриваше земята, а доколкото Евелин можеше да види, навсякъде по стените висяха огромни паяжини. Девойката се удиви за кой ли пореден път от началото на експедицията — паяците са живи същества, в такъв сух и безводен район откъде намираха храна и вода? Но това беше загадка, който никога не получи своят отговор, докато момичето бе тук. Евелин беше целеустремена към най-важната цел на своя живот до този момент — да намери Ключа на мъдростта. А после имаше време да размишлява какво е видяла… Сега се придвижваше в молитвения салон. Признаците на разруха бяха очевидни и тук. Докъдето достигаха лъчите от Самосвета се виждаха съборени пейки и свещници. По едно време Евелин се видя принудена да прескача вещите, които се изпречваха на пътя й. Трябваше да стигне до мястото, където най-вероятно можеше да се намира Ключа на мъдростта — олтара в дъното на салона.

Всяка катедрала и по-малките църковни сгради имат олтар — малко помещение, където само представители от Свещенството имаха право да влизат — архиепископът, епископите, свещениците и духовниците от по-нисък сан (но последното ставаше само на големи празници). На никой друг не беше позволено да влиза, а понеже не се беше случвало никога, откакто Евелин си спомняше, не се знаеше какви щяха да бъдат последствията за нарушителите. Тя почувства хлад, като си помисли, че може да бъде първият такъв нарушител в историята на цяла Саркания.

Вратите на олтара се изправиха неочаквано пред Евелин. Явно молитвеният салон не беше толкова голям, колкото тя беше преценила от външния силует на катедралата, щом достигна олтара след толкова кратко ходене. Вероятно катедралата имаше и други помещения. Дано не се налагаше да прави по-детайлни проучвания и Ключът на мъдростта да се намираше тук.

Евелин се поколеба малко. Помоли се последно към Тристранния Бог с молитва ако това, което прави, е неправилно, да се случи някакво свръхестествено чудо, което да й попречи по магичен начин да влезе в олтара.

Когато натисна вратата и все пак влезе вътре, Евелин остана малко разочарована, че нито гръмотевици паднаха, нито някаква свръхестествена сила не я оттласна назад. Но прекрачвайки прага, девойката беше обзета от непознато чувство — силна вяра, увереност, че всичко това ще се обърне към по-добро, неустоим копнеж към съвършенството. В този момент осъзна напълно, че силата на вярата не беше в гърма и трясъка, не в показността. А в самото познание за доброто, за любовта, за бъдещето на Валия.

Светлината на самосвета разкриваше скромно помещение с нисък таван, несъответстващ на обширния молитвен салон на една катедрала. От тавана се провисваше стар полилей, наклонен на една страна. Под него имаше дървена маса, до нея два стола, единият от които катурнат. Но това, което й привлече погледа, беше малък дървен сандък, с полуотворен капак. В него се намираше голям ключ, около една педя дълъг, изработен от някакъв лъскав метал и изографисан с непознати символи. Евелин треперливо го пое в ръцете си. Макар че не можеше да разчете писмената, момичето имаше увереност, че бяха абсолютно същите, които украсяваха намерения някога от нея Талисман.

— Мое Високопреосвещенство се чудеше кога ли щяхте да стигнете дотук — чу изненадващ глас зад себе си Евелин.

Девойката трепна. Успя да задържи в ръцете си ключа, но не и самосвета, който се търкулна под масичката. Не че имаше смисъл. Геофрей, който току-що беше влезнал, носеше подобен камък, макар и четири пъти по-голям и ярко осветяваше помещението.

Бялата брада на архиепископа се трепереше от гняв.

— Разбира се, Мое Високопреосвещенство чувстваше нещо такова. О, знаеше, че така ще стане. Но той сбърка, да, сбърка. Още отдавна трябваше да отлъчи Джоузеф, онзи жалък земен червей. Той никога не слушаше Мое Високопреосвещенство. Винаги спореше. Винаги оспорваше мъдростта му. Винаги подкопаваше праведното му владичество. И защо? Защото мечтаеше да седне на Моя трон. Да властва. Може би трябваше да ви спра още преди тръгването на експедицията — и него, и ти, и брат ти. Защо не го направи Мое Високопреосвещенство? Джоузеф никога не се съобразяваше. Помолих изрично Епископите да подбират между хората от Отдела по борба с Пустошта и Селекторите. А вместо това той избра една никаквица и нейния брат. Малък заговор. Искате да се доберете до предмета, който ще ви донесе мъдрост. Но няма да стане. Мое Високопреосвещенство дойде и ви разкри. А ти — Геофрей закрачи бавно към Евелин и добави със злобна интонация — ти ще ми дадеш Ключа на всички Тайни на Саркания.

Момичето започна да отстъпва бавно назад. Но нямаше къде да ходи. Стигна до ъгъла, треперейки като мъничко котенце.

— Грешиш, архиепископе. Грешиш! — обади се трети глас.

Нашественикът вече се подаваше от вратата. Тарзиецът Загзъг носеше в ръката си къса пръчка със заоблен край, от който излизаше ослепителна светлина, много по-силна, отколкото на двата самосвета. Евелин гледаше също толкова изненадано, колкото и Негово Високопреосвещенство.

— Ех, жалки ми, жалки ми Геофрей — заговори с престорена печална нотка Загзъг. — Че си жалък, аз го разбрах още в самото начало на пътешествието ни. Но че си чак толкова глупав, това изобщо не прозрях. Глупостта ти достига колосални размери. Наистина ли вярваш, че един прост предмет може ти даде такава мъдрост, че да засенчиш всичко, дори и наричания от теб Светъл пророк?

— Това не е прост предмет, дяволско изчадие, лакей на Мрачния пророк, лъжец по-долен от лъжеца — изкрещя Геофрей. — Това наистина е Свещен предмет, който принадлежи само на мен. САМО НА МЕН, на МОЕ ВИСОКОПРЕОСВЕЩЕНСТВО! Разбира се, че ти го искаш. Разбира се, че желанието ти беше да го унищожим. Безумецо бунтовни! Сам го каза. И разбира се, желаеше да предадеш всичко в ръцете на Мрачния пророк. Но няма да стане. Аз изиграх всичките ви.

— Така ли? — извика свирепо Загзъг и насочи светещата си палка към Геофрей. Невидима сила грабна архиепископа и го прикова към стената. — Така ли си мислиш? Какво знаеш ти?

Епископът гледаше жално и не можеше да се помръдне.

— Мислиш си, че разбираш всичко, нали? — продължаваше с грачещия си глас Загзъг. — Мислиш, че сега съм те пленил с дяволска сила. Мислиш си, а не познаваш толкова неща, не познаваш антигравитацията, не познаваш електричеството, не познаваш транспортните средства от свят до свят. О, глупак такъв. Колко малко познания имаш за света около теб и за световете около теб. А дори и малкото познания не можеш да ги осмислиш. Забравил си за Небесната кула. Забравил си за твоята уж Велика тайна.

— Аз… служа… само… на… Тристранния… Бог… — покашляйки, поде Геофрей. — Той… е… много… по-велик… от… от… всяка тайна, всяка заповед.

— Няма никакъв Тристранен Бог! Никакъв! — плюеше от злоба Загзъг, а грозните му вежди се бяха извили към носа му. — Никога не е имало никакъв Бог, имало е само хора и други раси, тарзийци и сидонейци, а и още много по-различни от тях! А отделните представители на всяка от расите винаги са били или умни, или глупави. Тези, които са умни, винаги ще са обречени да бъдат наричани от глупавите гурута и пророци. Такъв е светът, жалки Геофрей! Много тъжно за теб, защото аз ти дадох шанс — да, да, дадох ти шанс да избереш дали ще си от умните или ще си от глупавите. Понеже не си от първите и вече предаде мен и Учителя, съдбата ти е предрешена.

Тарзиецът издигна палката високо. Върхушка от многоцветна светлина се изви от заобления връх. Силна конвулсия премина през тялото на архиепископа и той изохка.

Евелин стоеше като зашеметена. Чак сега осъзна, че тарзиецът изобщо е престанал да й обръща внимание. А Ключът на мъдростта беше все още в нея!

Девойката бавно приклекна. Протегна леко с ръка под дървената маса. Напипа самосвета, след което бързо го придърпа към себе си. Направи крачка назад, притисна гръб до стената и започна бавно да отстъпва. Достигна вратата, след което ловко се изплъзна навън и бързайки, почти тичешком, тя заприпка към главния вход…