Светослав Александров
Сред пясъците на Саркания (30)

— Тристранний Боже, къде може да са се дянали? — вайкаше се Евелин, докато обикаляше пустия площад. — Нали ги оставих тук, нали трябваше да се навъртат наблизо, да вардят пътя. Какво може да се е случило? Ох, Боже, защо точно сега? Ето че един от най-големите страхове се сбъдна в моя живот. Всички мои приятели и роднини ги няма. Останалите са врагове. Сама съм, самичка съм… съвсем самичка. Що да правя?

Момичето усети как постепенно паниката започна да я овладява. Почувства как започна да губи контрол над себе си. Още малко и щеше да се втурне напосоки… накъдето й видят очите, само да се махне оттук, само да се скрие от този ужасяващ призрачен град!

Евелин погледна небето и сякаш гледката беше достатъчна, за да си възвърне отчасти самообладанието. Небето беше единственото нещо, което беше познато за нея, което изглеждаше по същия начин, както от родния й двор в Червен край. Почувства нова увереност, нов прилив на вяра. „Е, какво да се прави“, каза си тя. „Понякога човек може би трябва да се сблъска със страховете си, със собствените си парализиращи съзнанието страхове. Едно нещо знам — все още съм в Саркания, все още Небето е над мен и вярвам, че все още Тристранния е с мен“.

Преглъщайки страха си, тя се огледа наоколо. Беше решена — нямаше да бяга, а щеше да търси брат си Алан и епископ Джоузеф, който през последните дни се бе превърнал в най-близкия за нея човек…

Откри Алан на известно разстояние от часовниковата кула. Беше се свлякъл неестествено на колене до стената на една ниска сграда наоколо. Когато го наближи, видя, че е тежко ранен. Дълга стрела се бе забила в рамото му. Дори и без самосвета, в сумрака на нощта беше видно, че раната е сериозна, черна кръв се стичаше по стената и капеше на смуглите плочки.

— Братко? — извика Евелин. — Братко, мили братко. Какво се е случило с теб?

Със сетни усилия Алан успя да се извърти и да проговори на пресекулки.

— Твърде късно… твърде… дойдоха други. Тарзиецът… Оня с татуировката, скитащият… Геофрей вътре с тарзиеца. Скитащият е наоколо. Не е влязъл, добре че си излязла, преди да те види. Мотае се, Джоузеф отиде да разузнава… Не е виновен… че умирам… Отиде да те търси, дали си в опасност… Скитащият ме простреля…

— Шт, тихо, не говори — промълви през сълзи Евелин. — Всичко ще е наред, ще намерим начин да се измъкнем оттук. Ще стигнем до Валия, обещавам ти!

— Късно е за мен. Но за теб… все още животът предстои. Ето… Джоузеф идва.

Наистина младият епископ се беше върнал тихомълком и наблюдаваше шокирано Алан с блеснали очи.

— Джоузеф, Ваше Преосвещенство. За мен беше въпрос на чест… да ви помогна в мисията. Моля ви… обещайте ми, че ще се грижите за Евелин. За мен всичко вече свърши.

— Но…

— Никакво но!!! Обещайте ми!

— Обещавам, приятелю — промълви епископ Джоузеф. — Ще се грижа винаги за нея… стига и тя да желае.

Евелин падна до тялото на брат си и стисна ръката му, ридаейки. Но Алан напусна този свят щастлив, със знанието, че беше помогнал в едно добро дело. Тъгата оставаше за тези, които бяха живи. Които трябваше да продължат да се борят за едно по-добро бъдеще на Валия, за тези, които не се интересуваха от великите дела, но въпреки това заслужаваха своето място под Слънцето, за Евелин, за баща й… Горкият Рандал, той щеше да бъде съсипан… Как щеше Евелин да се върне да му разкаже?

— Еви? — прошепна Джоузеф.

Девойката коленичеше до безжизненото тяло на брат си и не помръдваше.

— Еви, нямаме много време. Исполините идват. Трябва да бягаме от този град. Хайде, мило момиче. Нека да напуснем това място, само първо ще се погрижим за бедния Алан. Мисля, че знам къде можем да го положим.

Катедралата на Албор разполагаше с гробище около нея, където се погребваха висшите духовници. Силаборската катедрала беше подобна и Джоузеф и Евелин не се лутаха дълго, преди да открият гробището. Под светлината на двете луни и самосвета двамата изкопаха плитък ров, където положиха тялото на Алан. Епископът прошепна тиха молитва и това беше.

Време беше да си ходят. Още повече, че със сигурност Загзъг беше все още вътре. А и Василий, убиецът на Евелининия брат, се навърташе наоколо…

Внезапно нещо изтрополи и Евелин и Алан застанаха нащрек. Василий наистина беше там, но не беше сам. Зад него идваха два Исполина. Странно беше, че не го забелязваха. Исполините напредваха целенасочено — очевидно към Евелин.

— Еви — прошушна Джоузеф, — забравих да ти кажа най-важното нещо. Исполините не виждат добре на лунна светлина! Ето защо влизането ни беше безпрепятствено. Докато ти беше вътре почти налетях на един, който патрулираше. Като не ме забеляза, установих истината. Самосвета! Покрий го!!!

Но Евелин вече имаше по-добра идея. Реши да се опита да измами едновременно исполините и Василий и да осигури бърз път за бягство.

— Отче! — извика тя към Василий. Главатарят на Скитащото свещенство се прикова на място. Исполините също.

— Отче, пощади ме! — изхленчи Евелин. — Не беше мое желанието да идвам тук. Бях подмамена да взема това, което другите търсеха, но ето — вече не искам да имам нищо общо с това. Вземи го и ме остави на мира, умолявам! С тези думи девойката внезапно хвърли самосвета по посока на главния вход на катедралата. Добре тренираните рефлекси на Скитащия свещеник, кален сред планините ловец, не разочароваха Евелин. С невъобразима скорост изфуча, наведе се и пое бързо светещия камък. Погледна го недоверчиво — очевидно разбра, че не е това, което търси. Но беше късно.

Към него настъпваха вече не два, а десетина-петнайсет Исполина. Този път ловджийският инстинкт изневери на Василий и вместо да отскочи настрани, се шмугна в катедралата.

Натам се насочиха и Исполините.

— Е — с горчива усмивка каза Евелин. — Това беше. Ключът е в мен. А сега, време е да поемаме път към дома. Валия ни чака!