Светослав Александров
Сред пясъците на Саркания (12)

Офисът, в който Геофрей работеше, винаги му бе вдъхвал спокойствие и сигурност със своята позната обстановка. По традиция по време на прием архиепископът заемаше обичайната си отегчена поза зад бюрото и разсеяно водеше някакви записки със златното си перо. Така целеше да покаже на събеседника си възможно най-тактично, че неговите проблеми са много маловажни в сравнение с истинските държавни дела.

Сега обаче Негово Високопреосвещенство стоеше нащрек. Независимо от сериозната си възраст той се чувстваше като малко пиленце, което се беше излюпило в гнездото си в най-неподходящия момент — когато квачката е тръгнала нейде на разходка и още не се е върнала. И изведнъж към познатото гнездо се устремява непозната птица, която може или да е квачката, или някакъв хищник. Пиленцето не знае дали да се хвърли в прегръдките й или да бяга, като се изкушава да направи първото — с което рискува да бъде изядено. Какво щеше да направи Геофрей? Онзи, отсрещният, наистина изглеждаше заплашително със своя крив нос, ужасяващи вежди и космати крака, които не завършваха с нормални, човешки ходила, а с… копита, подобни на тези на животните. Ужас премина през тялото на архиепископа. Сякаш беше приел в офиса си някакъв древен демон. И все пак не искаше да избързва, а да изпита ситуацията.

Но това, което излизаше от устата на създанието, звучеше не просто логично, но и това, което е още по-шокиращо — съвпадащо по информация с Великата Тайна, която трябваше да знае само архиепископът!

„Ами ако това наистина е изпитание от Тристранния?“, помисли си Геофрей, но бързо тръсна глава, защото осъзна — Тристранния Бог е прекалено добър, за да изкушава — особено по такъв ужасен начин. „Може би той не е никакъв тарзиец, а се представя за такъв? Или може би Тарзия във вида, в какъвто е съществувала преди векове, вече не съществува, а е завладяна отдавна от Мрачния пророк, който вече разпраща своите демони извън границите?“. Но гласно архиепископът не сподели тези мисли и изрече:

— Говориш небивалици. Саркания винаги е била само такава, каквато е и сега. Не е имало друг свят, освен този. Точка. Нима Ваша наглост си мисли, че има някакъв чудноват оазис отвъд Пустошта?

Онзи обаче продължи да говори невъзмутимо.

— О, не. Говоря за това какво има отвъд Небесната твърд. Светове и светове и светове. Много светове. Или какво очакваш — Небесната кула да се е пръкнала от нищото? — Тарзиецът повдигна веждите си и добави с насмешка — Сигурен съм, че не мислиш, че извън Валия всички вярват на тези небивалици. Или ако вярват, може би ще се срещне поне някой с повече мозък в черепната кутия, който да знае нещо различно от басните? Все някой трябва да знае истината.

— Истината е една. Всички Високопреосвещенства преди мен от Трудните времена насам, Мое включително, са наясно. Валия е единственото останало място с живот. За Исполините не знаем. Изчезнаха. Тарзийците също ги нямаше… допреди две десетилетия, когато бяха първите атаки.

— Но точно последното е основната разлика между това, което си мислите, че знаете, и това, което реалността показва, нали? О, да, човешката склонност да се създават измислици и да се налагат като реалност. Но да забравим за Исполините. Те не бяха толкова мъдри, колкото вие тук, сте си мислили за тях и още мислите. Иначе щяхте да предскажат идването на Учителя, нали? Но не, проспаха го. За всеки случай мога да Ви убедя, Ваше Високопреосвещенство — тарзиецът изплю думите с открита подигравка, което ядоса Геофрей — Тарзия процъфтява. Дори градовете ни са толкова могъщи, че нямат нищо общо с това смешилище, в което се намираме. Защото те са ни дар от познанията на Учителя.

Архиепископ Геофрей беше почти убеден, че наистина си говори с демон. Но неприятното откритие, че тарзиецът знае тайната, го принуди да забави заповедта си да го заловят и екзекутират и да отстъпи в словесния двубой.

— Добре, прав си. Някои от най-висшите сред Преосвещенствата знаят, че Саркания е била създадена с определена цел. — Архиепископът не искаше да разкрива, че само той единствено знае това. — Наясно са, че и преди е имало друг свят, населен с разумни същества, но другият свят е умирал. Това е Великата тайна и тези от нас, които я знаем, не я споделяме с другите. Народът на Валия не я знае. Те си мислят, че Саркания е уникална и е едиствена. Все тая. Важното е, че със или без Тайна, милостта на Тристранния Бог е била твърде голяма. Той спасил съществата от умиращия свят и създал Саркания, един прекрасен нов свят, но…

— … но нещо се объркало при самото създаване, нали? — попита тарзиецът с леден глас, което изпрати тръпки на ужас по гръбнака на Геофрей. — Горе-долу такава е историята, като изключим религиозните ви глупости и още някои неща… Но въпреки това вие вярвате, че този свят също ще приключи и Саркания ще бъде претворена в някакъв по-добър свят, който ще е вечен. Аз бих казал, че няма никакво претворяване, а просто има временни светове, които се изчерпват поетапно и когато единият стане негоден за съществувание, идва следващият. Но както и да е, не мога да се сърдя, че вие имате нужда от вечността, за да запазите абсурдната си надежда, че всичко свършва след смъртта. Както и да е, казах. Подробности. За друго искам да поговоря. За твоите експедиции.

— И това ли знаеш? — попита Геофрей, вече пребледнял от ужас. — Какво още знаеш?

— О, знам много неща. Че като последен глупак си се втурнал да търсиш три предмета, надявайки се, че ще седнеш до трона на измисления си създател — При тези думи архиепископът още повече пребледня, защото наистина това беше първоначалният план и първоначалната мечта, на която се беше отдал и на която залагаше твърде много, дори собственото си владичество над Валия. — Засега се надяваш да намериш Ключа и очакваш по-нататъшна мъдрост да откриеш останалите предмети. Което е наивно, защото няма да паднат от небето. Но стига съм те мъчил, виждам, че ти е некомфортно. Ние следяхме предходните експедиции. Учудихме се как втората беше достигнала тъй близо до Силабор.

— Значи са били близо до Пясъчния град?

— О, да, не се преструвай, че не си наясно какво говоря. Бяха доста близо, но в Силабор или Пясъчния град, както го наричате вие, ги очакваше изненада. Защото, както знаеш много добре, този град, макар че навремето се е намирал в плодородните ви земи, не е бил под суверенитета нито на Тарзия, нито на Сидонея, нито дори на Валия, нали? Въпреки това вие не очаквахте, че Силабор не е съвсем… безлюден.

— Какво-о-о-о! — възкликна ядно Геофрей.

— Същото. Знаем какво е имало там. И знам, че твоите хора са се провалили. Сам ти не можеш да изпратиш достатъчно добра експедиция, която да превземе Силабор. Затова искам да обединим усилията си. Валия и Тарзия ще работят заедно. Завинаги.

Това беше нещо ново и прикова вниманието на архиепископа, макар че продължаваше вътрешно да не му вярва. Засега поне искаше да му даде шанс да си изкаже мисълта.

— Имаш на разположение няколко минути да ми разкажеш всичко. Всичко. Но ще се държиш с уважение според положението на Мое Високопреосвещенство като владетел на Валия.

— Дадено! — потри ръце тарзиецът. — Но първо — вярно е това, което казват някои от басните ви за бъдещето. Ако трите предмета бъдат намерени, това ще е краят на владичеството на Учителя. Защото другият свят, който ви е разкрит според вашата Велика тайна, изобщо не е загинал. Поне все още. Там продължават да се намират враговете му. Трите предмета са част от древно устройство, което ако бъде задействано, ще призове враговете на Учителя. Лъжите обаче, на които вярвате, са твърде много — най-вече грешите за плановете на Учителя и за бъдещето на Саркания. И вашата Велика Тайна, както я наричате, разкрива прекалено много очевидни неща, които не бихте си признали. Ако Саркания е била създадена по грешен начин и е била несъвършена, какво ще гарантира, че светът ще бъде претворен съвършено? Не само Саркания, но и светът преди Саркания е бил несъвършен. Няма нищо съвършено. Учителят обаче знае всичко. Световете не съществуват вечно. Но на Саркания още не е дошъл краят — има още стотици години живот пред нея. Това е истината, която ни е разкрил Учителя. Не се лъжи. Претворяване може и да има, но то няма да ви даде вечен рай и безкрайни удоволствия. Дори нов свят, на който да живеете, може да няма. Но ние предлагаме нещо различно. Предлагаме ви благоденствие в този свят. Нови благородни земи. Спиране на Южната пустош, която знам, че ви създава проблеми. Стига да изпълните три условия.

— Мое Високопреосвещенство слуша условията — каза формално архиепископът.

— Първо, вие лично трябва да се съгласите да приемете върховното учение на нашия Учител. Второ, тарзийците ще се върнат в управлението на обединена Саркания, но понеже ще сте по-нови поданици на Учителя, управителният орган ще е Събрание, в което ще участват 100 души, от които ще имате само 40 места. Останалите ще са тарзийски. Но второто условие ще влезе в сила само когато третото бъде изпълнено до успешен край…

— И то е? — попита нетърпеливо Геофрей?

— Трите предмета трябва да бъдат завинаги унищожени!