Светослав Александров
Сред пясъците на Саркания (26)

За Евелин всичко протече машинално. Съобрази единствено да извади сабята си, напълно безполезно, и да извика „Разпръснете се“, което спаси животите поне на неколцина. Тя вече тичаше най-отпред и не успя да види смъртта на водача на експедицията. После чу тътен в далечината. Обърна се и видя, че гигантите, които бяха нападнали Експедицията, вече не ги преследваха и се бяха отправили към друго място.

И тогава изскочиха някакви хора. Единият го разпозна като епископ Едгар. Други двама бяха напълно неизвестни за нея. Третият беше едноок, грозен и агресивен на вид. А четвъртият, о, четвъртият!

Той имаше отвратителни вежди, нос като кука, животинско изражение! Само веднъж беше виждала подобно същество — и то по време на някогашните тарзийски набези. Изведнъж я обзе ужас, че това наистина е тарзиец. В началото не знаеше как да реагира, но после съобрази, че враговете нападат и него, а той отлично се координираше с хората около себе си. Явно това бяха забеляза и от останалите, защото когато се заформи битка и двете групи се сляха, всички почнаха да го слушат непреклонно.

Но сега схватката беше приключила. Гигантите бяха ослепени, лутаха се наоколо, без да имат представа за вярната посока, а това даде възможност на всички да осмислят какво се бе случило.

— Я да видим какво имаме тук — поде Бърдан, който хвърляше злобен поглед. — Един от пришълците ни Тарзия, които ни създаваха проблеми през изминалите години. Един Скитащ еретик. И един от нашето паство, който добре познаваме. Явно предателството се е разпростряло твърде далеч, нали, мили ми Едгар?

Никой не се прехласваше от арогантността на алборските епископи, но повечето от участниците на Трета експедиция започнаха да споглеждат одобрително Бърдан. Едгар още беше уплашен и нищо не можеше да промълви, но тарзиецът се намеси.

— Тук няма никакво предателство. Има нови споразумения и явно твоят високопоставен не е сметнал за нужно да те информира, нали, алборецо? Защото сам вашият архиепископ ни събра и ни доведе тук да ви посрещне.

Мърморене и недоволни възгласи. Бъкминстър се намеси.

— Смело и дръзко говориш, тарзиецо, но глупаво. Може ли да знам, ако наистина сте събрани от Неговата ръка, къде се намира Негово Високопреосвещенство?

Нямаше как да се скрие от погледите на алборските епископи изненадата, която едновременно се изписа на лицата на Ралф, Фил, Едгар, Загзъг и Василий! Защото сред цялата тази суматоха Геофрей наистина го нямаше! Беше изчезнал като водна капка, попаднала случайно върху горещия пясък…

Изведнъж всички петима останали в Алтернативния съвет започнаха да осъзнават какво се бе случило. След схватката стана ясно за всеки, дори и за добросъвестния Едгар, че Трета експедиция трябваше да бъде стръвта, че те щяха да завържат битката, за да може Алтернативният съвет да изполва шумотевицата и да намери начин да се вмъкне в Силабор възможно най-тихо. Това бяха намислили съвместно и си бяха решили тези тримата, Загзъг, Василий и уж Геофрей. А Геофрей през цялото време си е правил някакви тайни, скрити планове… Нещата се подредиха на мястото. Експлозията, която прозвуча, явно от самоделно взривно устройство, просто трябваше да прикове вниманието на Исполините. Геофрей беше жертвал едновременно и Трета експедиция и Алтернативният съвет, за да може сам да отиде и да свърши работата.

Тарзиецът стигна най-близо до истината. Ах, идиотът! Геофрей така и не се беше отказал от идеята да притежава Ключа на мъдростта само за себе си и в неговата глупава свещеническа чутура наистина се бе зародила мечтата да стане господар на мъдростта, сякаш ключът магически щеше да излекува природната му тъпота! Как изобщо можеше да си помисли това? В своето безумие Геофрей просто е изтичал към Силабор сам-самичък, може би право към смъртта си!

Но предателството не беше в полза на Алтернативния отряд. Ако Трета експедиция решеше да нападне петимата, резултатът нямаше да е хубав и за двете страни. Василий, Едгар и Загзъг мислеха трескаво и се чудиха какво да кажат, когато, едно от непознатите за тях момичета в експедицията излез напред и заговори:

— Ваши Преосвещенства, съработници и непознати! Безспорно срещата ни не е случайна. Разбирам недоверието между вас, но замислете се — в наша полза ли е? Не е ли Тристранния Бог олицетворение на любовта и доверието? Това е много по-важно от недоверието, което изпитваме един към друг. За мен е чудо, че ние видяхме този красив град. Но ако ме извинявате, господа — момичето, което не беше никое друго, освен Евелин, се обърна към Загзъг — срещата с Вас, особено с благородния гост от Тарзия, е също такова чудо! Не сме ли тук заради Пророчеството? Не е ли започнало то да се сбъдва? Ако се сбъдва, то кои сме ние да му попречим? Нека да оставим дрязгите и да си стиснем ръцете. Всички учудено погледнаха към Евелин, застанала с ръце на кръста, дръзка, с вяра в очите, закалена от дългия престой в пустинята. Тя говореше ясно и отчетливо. Стана ясно за всички, че не изпитваше такова сляпо преклонение към авторитетите и можеше да поеме лесно водителството в труден момент.

Бъкминстър беше толкова объркан, че нищо не успя да каже. Бърдан още хвърляше злобни полети, но засега се въздържаше от коментар и стискаше безкръвните си устни.

— Според мен — продължи тя, вече обръщайки се към алборските епископи — тези господа казват истината. Не видяхте ли изненадата в очите им? Негово Високопреосвещенство е духовният баща на Валия. Щом е свършил нещо, за което не сме наясно, значи го е свършил според премъдростта си. Предлагам да не се караме. Денят вече започва да преваля. Нека се отдалечим и да лагеруваме заедно — дори и само защото враговете ни са врагове на всички нас. А пък утрото е по-мъдро от вечерта, както са ни учили всички като малки.