Светослав Александров
Сред пясъците на Саркания (28)

Тази нощ във вътрешността на Силабор за пръв път стъпи човешки крак от времето, когато човекът, известен като Светлия пророк, бе ходил по неизвестните пътищата на Саркания.

Пазачите-Исполини ги нямаше. Дали бяха загинали, лутайки се в слепотата си, дали се спотайваха някъде, не можеше да се каже. Улиците бяха безлюдни и осветявани само от светлината на двете луни, които бяха надвиснали над сградите. Трима души — Евелин, Алан и Джоузеф се придвижваха бавно във вътрешността на този опустял град. Около тях се издигаха черни колони, надвисваха каменни арки и тераси. Умерен вятър виеше наоколо, изпълвайки със страх сърцата на тримата. Някои от прозорците се бяха откъртили, натрошени стъкла се срещаха тук-таме по улиците и отразяваха лунната светлина във всички посоки. Явно новите нашественици не вършеха друга работа, освен да патрулират и да гонят неканени гости, и не се бяха погрижили за доброто състояние на града.

Тримата странстващи дълго време вървяха, без да срещнат нито един пазач.

Така неусетно стигнаха до големия градски площад, който по архитектура приличаше на Алборския, единствено пропорциите му бяха много по-големи. Площадът на Силабор също имаше часовник, който обаче не работеше. А катедралата — катедралата беше неописуема висока. Може да се каже, че в този момент Евелин стана истински вярваща, макар и причината да ви се струва наивна. Ако преди беше убедена, че алборската катедрала няма как да е била построена от човек, тя беше сигурна — тази катедрала няма как да е била построена от каквото и да е разумно същество, което можеше да си представи — освен от самия Тристранен Бог.

Портите на катедралата бяха широко отворени.

— Мисля че — каза бавно Евелин, — би било неразумно да влизаме всички вътре. Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но смятам, че вие двамата трябва да останете отвън. Единият трябва да стои пред входа, а другият да обикаля площада за евентуален нашественик. Моя е задачата да се вмъкна в катедралата и да потърся това, което ни трябва.

— В никакъв случай! — изстреля Алан. — Ти си ми сестра и аз не мога да позволя да отидеш вътре, сама, без да знаеш какво можеш да намериш.

— Братко, задачата е моя. Може би не ме разбираш, но те умолявам да ме подкрепиш. Има някои дела, за които вярвам, че са предопределени да се изпълнят от един човек. Не мога да обясня точно — но чувствам, че вие отвън ще бъдете по-полезни.

— Той трябва да знае, Еви — включи се в разговора и Джоузеф. — Мисля, че е време най-накрая да разкрием нашата тайна на близък човек. Съжалявам, че трябва да те разочаровам, Алан. Но наистина това дело е дадено на Евелин. Защото твоята сестра откри Талисмана на спокойствието!!!

Алан почувства как колената му омекват. Олюля се и щеше да падне, но в последния миг се задържа.

— Не, това не е възможно.

— Боя се, че това е точно така, Алан. Защо иначе си мислеше, че предложих Евелин за участие в експедицията? Само защото е добра приятелка на сестра ми Ванора ли? Наивен си, ако мислиш тъй. Евелин заслужи мястото си в Трета експедиция. Тя е открила Талисмана, докато ловела риба в Тристранното море. Воля на Тристранния Бог бе Талисманът да попадне в нея. Не можем да спрем колелото на Съдбата. Евелин е тази, която трябва да влезе вътре и да потърси Ключа.

— Добре, но въпреки това съм против.

— Няма защо да си против. Ако в катедралата се случи нещо, тя ще ни извика. А сега…

Епископ Джоузеф й подаде малък светещ камък.

— Това е самосвет. Един от малкото останали. Разказват, че са раздадени на древните епископи от Исполините на Сидонея преди стотици поколения. Останали са само три камъка — единият е в Албор, другият е в Тирий, а третият за голямо щастие бе в Червен край, когато реших, че може да ни е полезен на път и го взех. Съхранява светлината от Слънцето през деня, за да свети през нощта. Той ще освети много малка част от пътя ти в катедралата. Наистина само един човек ще може да си служи с него в тази тъмница. Така че — успех. Ние с Алан ще се погрижим за безопасността отвън.

Евелин се усмихна и прекрачи прага на портите.