Светослав Александров
Сред пясъците на Саркания (14)

Докато участниците в Трета експедиция бяха отседнали в Тирий, две фигури в черни роби разгорещено водеха някакъв спор. Стояха изправени под едно самотно уродливо дърво сред червен пейзаж. Наоколо, освен дървото, имаше само островърхи камъни, бодливи кактуси и жилави растения. Така изглеждаха Червените земи, които се намираха на около петдесетина километра западно от Червен край. Всъщност Червен Край носеше това име, защото понякога западните ветрове довяваха пясъци от Червените земи и ги натрупваха тънък червен пласт по плочките на покривите и по пътищата.

— Мисля, че търпението ми започна да се изчерпва, Геофрей. Ти не искаш то да се изчерпи — говореше в изстъпление първата фигура. — Моите хора умират и ти го знаеш. Пустошта ще погълне хълмовете. Но ние няма да се откажем. Ние няма да умрем. Рано или късно ще се придвижим на север. Ти не искаш да навлезем във вашите земи, нали, Геофрей?

Лицето под качулката беше набраздено от бръчки. Грозен белег се намираше на мястото на това, което трябваше да бъде дясно око. А на една от двете бузи имаше татуировка, изобразяваща три взаимно пресичащи се окръжности. Символът на Скитащото свещенство.

Скитащото свещенство изповядваше същите поверия, както и традиционната Църква, но се беше отделило от нея отдавна — говореше се, че станало още преди идването на Мрачния пророк. Допреди няколко десетилетия двете фракции бяха що-годе неутрални една към друга, но откакто Геофрей бе поел ръководството, отношенията между Скитащото свещенство и Църквата, макар и не директно враждебни, то със сигурност бяха станали хладни и пренебрежителни. Този, едноокият, явно не се срамуваше да се обръща толкова нагло и без да признава титлата на Геофрей. Скитащото свещенство не се съобразяваше с никакви власти освен своята собствена и се чувстваше напълно независимо от останалата Валия. Членовете му бяха изкусни в правенето на капани и използването на лъкове. Бяха ненадминати в битка и архиепископът знаеше, че ако се стигне до конфликт, цяла Валия можеше да падне под тяхно владичество. И беше на път да се случи това, защото Южната пустош настъпваше към Унилите хълмове, мястото, което Скитащото свещенство обитаваше, и явно това се отразяваше на качеството на живот на скиталците.

Признаците за утежняване на обстановката вече се виждаха — бяха се появили мародери, които първоначално плахо и боязливо, по-късно по смело, започваха да плячкостват земите на Валия. Нито лидерството на Църквата, нито това на Скитащото свещенство поемаше отговорност за влошаването на отношенията, но докога щеше да продължи това взаимно пренебрежение?

Другата фигура поклати глава. Под непривичната за архиепископския сан черна качулка надничаше познатото и привидно благо лице на Негово Високопреосвещенство.

— Ние във Валия не искаме смъртта на нито един човек, дори, — архиепископът натърти думата „дори“ — дори и на вас. Но вече имаме план.

— И как планът ще промени всичко това?

— Щом ми задаваш такива въпроси, значи си загубил вярата си — отсече Геофрей.

— Вяра? Ха! Изгубил съм я бил! Вярата няма да ми изхрани хората. Нито ще изцели боледуващите, които страдат от недоимък на месо. Ето, ти стоиш тук, проповядвайки за вярата, а не виждам твоя Тристранен Бог. Виждам един уплашен дъртак.

Геофрей преглътна обидата и продължи да говори. Сам се беше принудил да играе докрай ролята на унизен. Тайно си мислеше: „Трябваше отдавна да намеря начин да ви подчиня, но може би още не е късно“. Гласно каза:

— Василий, ако това ще те успокои, аз също позагубих вярата си напоследък. Не просто заради…

— Тайната, това щеше да кажеш, нали? — прекъсна го едноокият. — Вие пазите някаква уж божествена тайна, която явно е по-различна от цялата история на глупавата ви църква. Продължаваш да шикалкавиш. Ти си лицемер. Всички типове като теб са лицемери. Всички предишни архиепископи са били лицемери. Всички твои епископи са лицемери. — Геофрей заподозря, че несвързаното говорене и непрекъснатото повтаряне на едни и същи фрази са признак на психическа нестабилност. — Проповядвате и учите народа си на вяра, но вие нямате вяра. Хайде да не се лъжем. Маските са свалени. Кажи ми за твоя глупав план.

— Третата експедиция пое на път… — започна с дращещ глас Геофрей, но Василий го прекъсна отново…

— Без глупости, предупреждавам те! Ако ме баламосваш с твоите фантасмагории за експедиции до несъществуващ град, направо си тръгвам оттук. А ти няма да се върнеш, защото по някое време на обратния път ще се озовеш със стрела в гърлото.

— А какво ще кажеш, че ние открихме този град?

Това беше ново.

— Да, открихме го — продължи архиепископът. — Първата експедиция не успя, но втората го намери. Знаят го малцина освен Мое Високопреосвещенство, двама-трима от тези, които се върнаха. От тия, дето оцеляха. Забраних им да говорят затова пред другите под заплаха за сигурността на роднините им. Нямаше как.

— Щом това е така — попита саркастично Василий, — защо тогава и двете експедиции се водят провалили се?

— Защото се провалиха. Но втората експедиция се провали не от изтощение още в началото, както първата, а защото градът се оказа обитаем.

— Моля?

— Да — продължи Геофрей. — Разбира се, не точно, както си го мислиш. Улиците, разказваха върналите се, били пусти, сградите — отдавна запустели. Но имало няколко разхождащи се големи фигури, прилични на тези от статуите в Алборската катедрала. Тогавашните участници в експедицията ги сметнали за Исполини. Ето ти причина да им окажа натиск да не говорят затова — ако се бяха раздрънкали, щях да ги обвиня, че са си загубили разсъдъка в пустинята и са получили халюцинации от горещините. Освен че наистина щях да наложа наказания на рода им…

— А ти им вярваш?

— Да, вярвам им. Защото много интересни неща се случиха напоследък. Да кажем, че те промениха плановете ми завинаги. Първоначално смятах да изпратя Третата експедиция да стигне до града, да вземе Ключа и да превземе града във владичество на Валия. Заръчах на останалите епископи да подбират сред най-добрите Селектори и най-добрите сред Отряда за борба с Пустошта — тези, които разбират от бойни изкуства. Не че всички епископи направиха, както им заръчах, но… ако нашествениците са малко, мислех си тогава, че биха могли да ги победят в битка… Или ако не успеят с превземането, да намерят начин да се шмугнат незабелязано до местната катедрала. Само че…

— Само че възникна нещо друго, нали? — полюбопитствува Василий.

— Да. Тарзия. Все още съществува и е много по-напреднала от нас. Ще те изненадам като ти призная, че Тарзия и Валия отново възобновиха приятелските си взаимоотношения след толкова векове… Тарзийците са следели експедициите ни. Но те са се надсмивали над смешните ни опити да стигнем Пясъчния град. Защото са били там и знаят малко повече за неговото състояние… Виж, направо ще си го кажа — предлагам ти да ни помогнеш. Лично. Ако се съгласиш, с теб и с някои други хора ще създадем нещо различно… Алтернативен съвет. След което сами ще отидем до Пясъчния град и ще открием реликвата, която търсим — Ключа на мъдростта. А щом се приберем във Валия, вече никой няма да ни попречи да властваме заедно с Алтернативния съвет над цяла Саркания. — Тук Василий погледна Геофрей под ъгъл, никак не вярваше, че архиепископът ще позволи на когото и да е друг да управлява заедно с него, но си замълча. — Прочее, забравих да те информирам. След малко ще дойдат тук тарзийци с няколко ездитни животни, които ще ни отведат набързо-набързо към едно място.

— Пак говориш уклончиво. А какво ще стане с твойта Трета експедиция?

Нима си осъзнал глупостта да я изпращаш? Или планираш да я пресрещнем по пътя…

— О, не! — отвърна лукаво Геофрей. — За нея имам други планове…