Светослав Александров
Сред пясъците на Саркания (22)

Архиепископът окончателно призна качествата на дромеквините, след като в продължение на почти десет часа (според усещането на Геофрей) тичаха в тръс или галопираха неуморно. Даже Загзъг сподели, че това е вероятно рекорд за цяла Саркания. Тарзиецът каза, че мекият климат на Валия и честите паузи за водопой са допринесли за това животните да са в отлична форма. „Червените земи“, сподели Загзъг, „са почти безводни, но дори и отвъд тях Тарзия представлява суха степ“. Геофрей се почувства доволен от признанието, че земите на Валия си оставаха най-благородните в света.

Най-накрая женското ездитно животно на Загзъг се измори и легна в пясъците. Останалите дромеквини го наобиколиха и също легнаха. Ездачите вече нямаха какво да направят за тях, защото вода в Южната пустош, поне според познанията както на валийците, така и на тарзийците, никъде нямаше.

Животните щяха да умрат тук, но Геофрей, Загзъг, Василий, Едгар и неговите двама спътници — Ралф и Фил, вече се бяха приближили достатъчно до Силабор, Пясъчния град. Сега им оставаше да извървят останалото разстояние пеша…

След кратка почивка за похапване и дневен сън шестимата се събудиха точно докато Слънцето се намираше високо над хоризонта. Беше горещо, но нямаше как — макар и да бяха наваксали голямото разстояние с езда, все още трябваше да вървят упорито, за да са сигурни, че са изпреварили Трета експедиция. Днес щяха да похабят известна част от водните си запаси, но все още не се безпокояха — всеки имаше достатъчно резервно количество, което щеше да стигне за обратния път.

Всички вървяха мълчаливо. Геофрей беше благодарен, защото не му се слушаше подигравките на Василий. Едноокият лидер на Скитащото свещенство се чувстваше много по-некомфортно от другите. Отражението на слънчевите лъчи от пясъците заслепяваше всички, но Василий като че ли беше най-уязвим — единственото му око се насълзяваше, веждата над грозния белег, който заемаше мястото на другото око, потрепваше нервно. Но той мълчеше, явно искаше да се покаже на по-корав от всички останали. На тази мисъл архиепископът се усмихна. Слабостта на Василий му даваше предимство, когато щеше да действа сам, независимо от другите.

Денят вече вървеше към превала, когато пейзажът започна да се променя. Неочаквано за всички, освен за Загзъг, който не изглеждаше никак изненадан, отпред се появи нещо, което в леко късогледите очи на Геофрей приличаше на странно черно петно. С напредването петното започна да се оформя и да придобива структура. И най-важното, все повече растеше.

— Кула! — извика смаяният Василий, когато вече отговорът стана твърде очевиден за полусляпата му глава. — Това е кула, сякаш изникнала от пясъка!

— Да, кула е. Първата от двете наблюдателни кули на Силабор. Втората е от другата страна на града. Преди столетия е имало пътища от двете кули към главната порта. А сега пътищата са затрупани, но кулите все още стоят. Днес ние ще отседнем в кулата и там ще помислим какво да правим. Ако експедицията ви се зададе отдолу, ние ще успеем да я забележим — обясни Загзъг. Епископът на Южно Крайгорие се намръщи — явно се зачуди откъде тарзиецът говореше с такава увереност и с такива познания, но си замълча…

Пясъкът на Южната пустош не беше затрупал само пътя към кулата, но и вратата, откъдето се влизаше. Но на един метър височина се подаваше разбит прозорец и всички влязоха вътре. Малкият отряд започна да се изкачва по спираловидната стълба и след известно време всички установиха, че горната част на кулата има три нива, което даваше възможност на всеки да се разположи според собственото си желание. Василий предпочете долното ниво, а Едгар, Ралф и Фил заеха средното. Геофрей беше щастлив да заеме горното и най-далечно място от това на водача на Скитащото свещенство, но все пак се притесняваше, че ще се наложи да съжителства с грозноватия и приличащ на животно Загзъг за известно време. Притеснението обаче отстъпи място на нещо друго — на любопитството към това, което се намираше в горната част на кулата.

Цялата беше изпълнена с някакви причудливи предмети, за които Геофрей не можеше да намери обяснение за какво служат! Те не приличаха на нищо, което беше виждал досега!

— Задаваш ли си въпроса за какво са служили тези уреди? — попита уклончиво тарзиецът. — Няма да се сетиш, колкото и да мислиш. Само един от вас се е сетил преди много години — този, който уважавате и тачите като Светъл пророк. Защото той първи от вашата Валия е достигнал до Силабор след пристигането на Учителя, а и той е имал късмет, защото попаднал на книгите и документацията. Живял е известно време тук, понаучил е малко история и наука за звездите, след което се е върнал и е предал голяма част от познанията на валийците. И те започнали да го боготворят, колко умно! Само че не всичко споделил — част от наследството му изчезнало с неговата смърт, а другата част станало известно като вашата Велика Тайна. Зад нея вие, архиепископите, се криете като всезнаещи, а простолюдието, макар и да не ви долюбва, все пак се прекланя пред Великата Тайна. Защото всеки валиец е чувал за нея, макар че никой не я знае, нали? Чудно ми е как хората ви са намерили начин да се прекланят пред това, което не знаят, като някаква абстрактна идея, вместо на вас, нали?

— Достатъчно! — опита се да отвърне властно Геофрей, но всъщност гласът му така бе изтънял, че изписука. — Властта на Валия все още е в ръцете на Мое Високопреосвещенство, нали?

— Все още — отговори Загзъг, поглеждайки косо архиепископа. — И в това „все още“ се крие цялото разковниче. Явно упорито си затваряш очите, или не забелязваш какви ги плещи онзи на най-долния етаж? Но не се безпокой. Този Василий няма да ти вземе първенството. Не и докато си верен на мен, Тарзия и Учителя ни. Не се съмнявай в мен. Можех още във вашето Южно Крайгорие да използвам приказките на Скитащия свещеник в моя полза и да ги обърна срещу теб. Но мисля, че ти си по-полезен като владетел на Валия. Искам да ти помогна… Но няма да ти дам отговори наготово, а само насоки. Къде се намираме според теб?

— Как къде се намираме? — попита ошашавеният Геофрей. — Сам каза, че сме в наблюдателна кула.

— Точно така. И какво са наблюдавали някога наблюдателите тук?

Архиепископът се запъна. Разбира се, наблюдателните кули биха били полезни при военни конфликти, при отбраняването на града. Но бързо съобрази, че това няма как да е било така, особено в мирните времена на Саркания.

— Правилно мислиш — отгатна мислите му Загзъг. — Това не е била наблюдателна кула за военни цели. Макар че оттук тарзийците в последно време наблюдаваха вашата предпоследна експедиция. Но тези машини, които виждаш тук, са извършвали редица други наблюдения за селскостопански нужди, за сезонните промени. Няма как да ги активирам, за съжаление, тъй като те работят по отдавна забравена за вашите хора технология, много сходна с тази на древните ви селскостопански машини. Селскостопанските машини използват енергията на слънцето. За нуждите на кулата енергията се е произвеждала по друг начин в сграда, която се намира някъде наблизо. Тъжно. Електричеството отдавна не присъства във вашето знание. И въпреки това има нещо, което мог да ти покажа.

Тарзиецът отиде към стената и започна да върти едно от гигантските колелета с ръчки. Внезапно — о, чудо! Част от покрива се разтвори. Чак тогава Геофрей забеляза, че едно от устройствата с цилиндрична форма е насочено към небето.

— Това е телескоп! — поясни Загзъг. С него могат да бъдат наблюдавани звездите, някои други неизвестни за вас особености на небесната шир, както и останалите обитавани светове. Но сега ще ти покажа нещо друго — тарзиецът се наведе и заби поглед в един от малките отвори отстрани на цилиндъра, докато въртеше някакви други ръчки, колела и лостове. — Погледни в окуляра! Насочил съм го към Сивата кралица, една от луните ни.

Геофрей погледна и ахна от изненада! Това, към което гледаше, очевидно приличаше на луната, но в много по-големи детайли. И на повърхността й имаше гигантски падини, хълмове и някакви други формации, които не можеше да разпознае.

— Това устройство може да увеличава далечните обекти в небето. Учителят ни разкри, че този телескоп съвсем не е бил най-мощният, някога на хълм (също погълнат от пустинята) е имало огромен уред, който е показвал невиждани подробности. Но всичко това е загубено. Макар че можем да си го върнем, ако работим заедно.

— Гарантирано ли е? — изненадан от собствения си въпрос, противоречащ на плановете му, попита Геофрей.

— Не знам. Едно от нещата, които не знам. Макар и да знам много други неща, много познание е потънало в забрава. Защо Исполини сега са се върнали в Силабор? И ако Исполините са се върнали, но знаем, че навремето са работили с мощни машини, къде са те? Защо не са окупирали тези кули, защо не са се погрижили за апаратурата тук? Какво става със Сидонея? Не знаем, и Учителят не казва, може би още не сме станали достойни да научим…