Светослав Александров
Сред пясъците на Саркания (27)

— Как успя да направиш това, мило момиче? — питаше прехласнат епископ Джоузеф. Двамата с Евелин изчакаха останалите да заспят, след което се отправиха на разходка в пустинята. Те крачеха бавно по жълтите пясъци, под звездното небе и разговаряха за случилото се.

— Не знам, просто не знам! Всичко стана толкова импулсивно, толкова неочаквано. Имах чувството, че онзи злобният с едното око и алборците бяха на крачка от сбиване. Дори не сбиване, а направо клане! Трябваше да се направи нещо. И аз направих! Дали беше добре, не знам! — говореше задъхано девойката.

— Направи най-доброто, направи нещо неочаквано. Еви, ти спаси Експедицията от пълен провал. Ако беше настъпила битка, не съм сигурен, че по-голямата ни численост щеше да ни е от полза. Не забравяй, че Тарзия в миналото е била символ на Силата. Един тарзиец може да е добър в битка колкото трима валийци. А този Василий е водачът на Скитащото свещенство. Бойните му умения не са за подценяване. Не се знаеше кой щеше да оцелее. Но най-вероятно нито аз, нито ти, нито брат ти Алан щяхме да се върнем, било то заедно или поотделно. Както и да е, нека да не мислим затова, което не се е случило. Заплахата не е стихнала.

— Съгласна съм — припряно отвърна Евелин.

— Мисля, че наблюдателността и преценката ти е по-добра от моята, Еви. Така че ще се доверя на теб. Как преценяваш текущата обстановка?

Двамата спряха. Евелин заора с крак в пясъка, докато премисляше случилото се.

— Знам със сигурност, че изчезването на Негово Високопреосвещенство не е влизало в плановете на онези, петимата. Те са имали наум нещо друго и бяха изненадани. За всеки случай, каквито и да са били първоначалните планове, Негово Високопреосвещенство е имал някакъв таен замисъл и ги е зарязал. Стори ми се, че онези се почувстваха предадени. Но си мисля за нещо друго — май и архиепископът и останалите не са имали нищо против да бъдем вкусната хапка за врага.

— Така ли? — попита Джоузеф, почесвайки се по долната устна. — Сигурен съм, че правилно разсъждаваш, но макар и наблюденията да са ти точни, има някои нюанса, които пропускаш и за които не знаеш. Едгар беше сред тях. Казвал съм ти и преди, че този епископ има отлична репутация. Случвало ми се е да работя с него по някои църковни дела. Верен е на думата си. Много по-свестен е от всички останали в Епископата. Не мога да повярвам, че е участвал в някакъв пъклен план.

— Не и ако е бил подмамен и излъган. Ако не му е било казвано защо да идва тук…

— Но защо? — размишляваше Джоузеф. — Защо би било така? Защо ще подмами един най-обикновен епископ? О… не, това би било изключително подло!

— Какво?

— Права си, миличка. Едгар е бил подмамен от Негово Високопреосвещенство, и той в добрината си се е вързал. Вярвам, че след като го е пренебрегвал дълги години, той му е предложил решение за проблема на Южно Крайгорие. След което е поискал двама специалисти от Отряда за Борба с пустошта. Това са Ралф и Фил. Но Едгар му е бил нужен. Не за нещо друго — а да демонстрира пред тарзиеца и скитащия свещеник, че все още има верни поданици. Еви, Едгар наистина е верен. Той е един от хората, които са толкова силно вярващи — не само в Тристранния Бог, но и в църковния канон. Ще следва Негово Високопреосвещенство дори когато той греши. И съм сигурен, че дори и сред това, което се случи, Негово Високопреосвещенство ще има поне един, на когото да разчита.

Евелин повдигна поглед към Джоузеф.

— Замислих се нещо… Не, ужасно е — забърбори развълнувано момичето. — Замислих се дали изобщо Експедицията трябва да успее. Особено с новите попълнения. На тарзиец нямам вяра, дори и само заради нападенията им към Валия. Съмнявам се, че древните мирни времена биха се върнали. А да повярвам на Василий — абсурд. Едгар се е превърнал в марионетка. Алборските Високопреосвещенства са изключително надути. Нямаме лидер, Константин е мъртъв. Селекторите са добри специалисти, но мястото им не е тук. Отделът по борба с Южната пустош — разбират от пустини, някои от тях имат бойни умения, но… как да се доверим на когото и да е за Ключа на мъдростта?

— Права си, Еви. Права си, но какво можем да направим?

Гласът на Евелин потрепери.

— Да отидем в града. Тайно! Сега! Веднага! Докато другите спят.

— Наистина ли мислиш това?

Епископ Джоузеф погледна девойката в очите. Тя също го загледа. Красиви, дълбоки, зелени очи. През тях винаги струеше мъдрост и знание. Понякога бяха весели, понякога строги, понякога умислени. Но сега в тези очи нямаше укор, нито съмнение. Просто удивление — и дори съгласие.

— Да — каза Евелин, преглъщайки трудно. — Определено.

— Еви, като твой духовен наставник не мога да кажа със сигурност дали идеята ти е права или крива, смела или безумна. Но ти си единственият човек, който свърши нещо полезно по време на тази Трета Експедиция. Не мога да изкажа кажа категорично становище, дори и аз, духовникът. Но смея да твърдя, че имам прозрение за теб. Всичките ти постижения без последното, което направи, всички те се дължаха на разсъдливостта ти, на способността ти да се съмняваш и да премисляш. Но последното, когато обедини двете страни — Експедицията и другите, не беше плод на твоето съмнение. То беше плод на вяра. Еви, ти вече си се усъвършенствала. Ти вече намираш перфектния баланс между съмнението в статуквото и между вярата. Не мога да те спра, ако вярата ти е достатъчно силна, за да се отправиш към Пясъчния град. Знам само, че съм обещал да те пазя. И ще дойда с теб.

— Благодаря ти, Ваше преосвещенство — каза свенливо Евелин.

— О, колко пъти да ти казвам да не ме наричаш така. Наричай ме просто Джоузеф — каза епископът и я хвана за ръката. — Имаме малко време. Трябва да се върнем до лагера и ако всички спят, да вземем провизии. Може да се наложи да се връщаме обратно без другите. Отиваме към Пясъчния град сами и се връщаме към Валия сами.

— Не. Вие няма да отидете сами, нито ще се върнете сами — обади се неочакван глас зад тях.

Беше Алан.

— Братко? — попита Евелин.

— Да, аз съм. Не знам какво точно сте наумили да правите, но аз също имам отговорност пред теб като сестра. Не разбирам много от нещата, които изприказвахте. Не знам дали постъпвате правилно. Знам само, че аз, като обикновен човек, имам доверие на Негово преосвещенство Джоузеф. И никога не бих те оставил. А що се отнася до последното, което казваше…

Едва сега Джоузеф забеляза, че Алан беше донесъл багажа на тримата.