Светослав Александров
Сред пясъците на Саркания (11)

Когато лунна светлина изгрява над полята,

а морни птиците престанат да кръжат.

Тогаз светът заспива — всеки в свой домашен кът.

Где бродиш ти в нощта? Що дириш от съдбата?

(стара валийска песен)

Групата от осемнадесет души бавно вървеше по земния път, който прорязваше плодородната долина. Въздухът ухаеше на цъфнали цветя. Някакво пиле писукаше неуморно. В тези краища на Валия всичко живо като че ли ликуваше — рядко срещащите се дървета грациозно протягаха клони към пътешествениците, а тревите и цветята отстрани на пътя се бяха надвиснали над утъпканата пътека, сякаш се мъчеха да им сторят път. Тази мирна земя все едно не бе виждала скръб от дълго време. Кротките животинчета обаче не мислеха за утрешните скърби, нищо, че когато севернякът задуха през зимата и докара далечното униние от Северните ледове чак през морето, много от тях нямаше да оцелеят. За бъдещето мислеха единствено хората на Валия, а сред тях тези осемнадесет души бяха пряко свързани с Великата заръка, която трябваше да осигури дългосрочното благоденствие не просто на Валия, но и на цяла Саркания.

Но дали щеше да стане? Евелин се съмняваше, че всички бяха с благородни подбуди. Тримата близки на архиепископ Геофрей, за които епископ Джоузеф предупреждаваше, надхвърлиха отрицателните й очаквания стократно. Може дори да се каже, че епископите Бъкминстър, Бърбанк и Бърдан, закостенели до мозъка на костите, олицетворяваха всичко, което останалите петнадесет не бяха — дръпнати, мълчаливи през повечето време, а когато говореха — груби. Тримата от Тирий, най-големия град в Саркания, бяха епископите Константин, Колин и Грегъри и алборците разговаряха предимно с тях, ако се наложеше. Но тирийците се вписваха достатъчно добре сред останалите. Разбира се, тук бяха епископ Джоузеф, брата на Евелин — Алан и самата Евелин от Червен край. Освен Евелин, в експедицията имаше още две жени — Матилда и Лили, от различни краища на Валия. Жените не се познаваха добре взаимно и по грубата осанка изглеждаше, работеха в обработваемите площи. Имаше четирима представители от групата на Селекторите — Уолтър, Джоузеф (друг Джоузеф), Хенри и Питър. И трима представители от Отдела за борба с Пустошта (освен Алан) — Владимир, Гриша и Едуард.

Всички крачеха бавно на пътя. Беше края на лятото и засега все още не бързаха — движеха се според плана. Малцина разговаряха оживено помежду си — май само Матилда и Лили бяха намерили някаква обща тема и се бяха разприказвали. Тези, които се познаваха, работеха заедно — епископите знаеха събратята си, хората от Отдела за борба с Пустошта и Селеткорите също се познаваха едни други. Но тепърва предстоеше да се опознаят всички като група и да сработят заедно като един екип.

Рандал, бащата на Евелин, се беше ужасил от новината, че на дъщеря му е предложено участие в експедицията. Евелин настоявала да замине, а баща й я разубеждавал дълго време. Накрая склонил, след много разговори, както с епископ Джоузеф, така и със самата Евелин — и то само ако Джоузеф с брат й Алан гарантират, че ще я пазят от всякакви опасности. Джоузеф беше проявил благоразумие да не говори за Талисмана с никого, дори и с роднините на Евелин, и го беше скрил на сигурно място, поне до края на експедицията. До началото на пътешествието нямаше никакви новости — освен че Ванора се ожени и замина за Тирий.

В първия ден от началото на експедицията Евелин направи първите си две важни наблюдения. Сподели ги с епископ Джоузеф, докато групата беше спряла на бивак в близост до един хълм, около който растяха високи орехи. Евелин и епископът се отдалечиха малко встрани и имаха възможност за личен разговор.

— Е, какво ще кажеш за нашата интересна формация от най-различни индивиди? — попита закачливо Джоузеф, не съвсем в стила си.

— Странни глупци са, поне някои от тях — изсмя се Евелин по момичешки, но след това бързо върна сериозното изражение на лицето си. — О, простете ми. Надявам се и Бог да ми прости, не исках да допусна подобна богохулна мисъл. Имам предвид, Ваше Преосвещенство, някои неща са странни. Епископите добре водят проповедите. И със сигурност разбират от управленските дела. Но какво им е мястото в тази експедиция? При цялото ми уважение, че и вие сте тук? — сконфузено добави момичето, но Джоузеф се засмя добродушно.

— Разбирам объркването ти. Недей да се укоряваш твърде много за тези мисли, дори и да се окачествяват от мнозинството като грешни. Но ти усещаш кога настъпва този момент, а именно когато мъдростта започва да отстъпва на безумието. Разбира се, че по-подходящо би било да бъдат изпратени специалисти, които познават Южната пустош — като брат ти. Но когато си в управлението, можеш да изпаднеш в заблудата, че разбираш от всичко и само ти си експерт по всички проблеми. Ако аз планирах цялата мисия, щях да огранича присъствието на духовенството до минимум. Разбира се, старая се в съзнанието ми да подхождам и със смирение — все пак се самоназначих. Уверявам те, че мотивът ми е друг и се ръководя от желанието ми да се грижа за теб и брат ти.

— Благодаря ви…

— О, моля те, мила. Стига с формалностите и титлите. Обръщай се към мен на „ти“ и по име, Джоузеф — добави епископът.

— Има и още нещо — продължи Евелин по-спокойно и самоуверено. — При официалното представяне на членовете на групата в Алборската катедрала преди да тръгнем, нямаше как да не забележа, че сред нас няма нито един представител от Южно Крайгорие. А от това, което си ми разказвал, те най-добре трябва да познават Пустошта, защото вече е на прага им.

— Колко наблюдателно, мило момиче. Сега се убеждавам, че не сбърках, взимайки те с нас — похвали я епископът, а по бузите на Евелин изби руменина. — Не само това е така. Още по-странно е, че епископът на Южно Крайгорие — Негово Преосвещенство Едгар е изключително достолепен човек, смирен и много опитен, а въпреки това никога не беше канен на църковните срещи преди провеждането на експедицията. Има и още нещо. Сега, както знаеш, се отправяме за Тирий, където ще получим екипировката. Много по-разумно би било ако след това минем през Южно Крайгорие, дори и само да се презаредим с вода и храна, доколкото жителите могат да ни отделят, разбира се. Но това няма да стане. Поемаме направо на Юг. Осемдесет километра ни делят от Тирий до полупустините, а между тях трябва да пресечем Унилите хълмове. Може да срещнем някоя шатра на отшелници от Скитащото свещенство, но още не знам дали ще ни помогнат. Още повече, че напоследък някои от тези отшелници са станали агресивни. Да, наистина би било по-разумно да заобиколим Унилите хълмове от Изток или от Запад, защото там между Пустошта и обработваемите площи има само равнини. Явно Негово Високопреосвещенство не е желаел това, по причини, които не е споделил.

Евелин вече знаеше, че в катедралата на Тирий всеки член на експедицията щеше да получи своята екипировка — раница с два отдела — единият пълен с туби с вода, а другият — с храна. Освен това, всеки, отделно от раницата, щеше да получи специален спален чувал, покрит със светлоотразяваща покривка. Човек можеше да влезе в този нетипичен спален чувал плътно и да се опакова като пашкул на какавида, без да се задуши, тъй като чувалът притежаваше специални филтри, които осигуряваха достъп на въздух до външната среда, но същевременно го пречистваха. След Тирий групата щеше да пътува през нощта, а денят бе предвиден за сън. Още преди да стигнат до полупустинята всеки трябваше да е свикнал с този режим. Веднъж навлизайки в Южната пустош, от изключително важно значение беше всеки да е отпочинал по време на вървежа, за да не бави останалите, а спането през деня в плътно затворените чували щеше да намали нуждата от пиене на вода. Изследователите знаеха много добре — в Пустошта има само пясъци, без никакви живи същества. През деня температурите достигаха до 50 градуса. Нощните температури се очакваха да бъдат поносими в началото на прехода, но с отдалечаването от Валия можеха да падат и под нулата. Единствено Тристранния можеше да бъде на помощ на това страшно място. Макар че преходът беше преживяем, хората знаеха — не всички от предходни неуспешни експедиции се бяха завърнали…