Даниъл Силва
Принцът на огъня (9)

9. Йерусалим

Йерусалим буквално е град върху хълмове. Разположен на върха на Юдейските планини, от крайбрежната равнина до него се достига по стръмен път, който лъкатуши през планинския проход Шаар Хагай. Като повечето израелци, Габриел все още го наричаше с арабското му име — Баб ал Вад. Той смъкна прозореца на служебната шкода и облегна ръка на него. Вечерният вятър — хладен, мек и ухаещ на кипариси и борове — задърпа ръкава на ризата му. Габриел мина край ръждивия скелет на бронетранспортьор — реликва от битката през 1948 година — и се замисли за шейх Асад, който искал да овладее единствения снабдителен път за Йерусалим.

Пусна радиото, надявайки се да намери малко музика, но вместо това, чу новината, че току-що терорист-самоубиец е взривил автобус в многолюдния йерусалимски квартал „Рехавия“. Той изслуша метеорологичната прогноза и когато тъжната музика започна, изключи радиото. Тази музика означаваше фатален край. Колкото по-дълго звучеше, толкова повече бяха жертвите.

Шосе номер 1 внезапно се преобразува от магистрала с четири платна в широк градски булевард — прочутия „Яфа“, който преминаваше от северозападния край на Йерусалим до стените на Стария град. Габриел пое по него наляво, после се спусна по дългото полегато нанадолнище и мина край оживената нова централна автогара. Въпреки бомбения атентат, към входа й се стичаше поток от пътници. Повечето от тях нямаха друг избор, освен да се качат на автобусите и да се надяват, че тази нощ ще избегнат куршума от Руската рулетка.

Той мина край входа на обширния пазар „Махане Йехуда“. Етиопска девойка в полицейска униформа стоеше на пост пред металната бариера и проверяваше чантата на всеки, който искаше да влезе. Когато спря на светофара, група облечени в черно членове на сектата Хареди се защураха между колите като носени от вятъра есенни листа.

След поредица от завои стигна до улица „Наркис“. Тук нямаше паркинги, така че спря зад ъгъла и бавно тръгна назад към жилището си под сянката на евкалиптовите дървета. В паметта му изникна сладко-горчивият спомен за Венеция, за потрепващото отражение на дома му върху копринената водна повърхност на канала… Спомни си как завързваше лодката си на кея от задната страна на къщата.

Йерусалимската жилищна кооперация от варовик беше разположена на няколко метра навътре от улицата и до нея се стигаше по циментова алея, минаваща през малка, гъсто обрасла градина. Входът беше осветен от зеленикава светлина и миришеше тежко на прясна блажна боя. Не си направи труда да провери пощенската си кутия — никой не знаеше, че живее тук, а сметките му отиваха директно в една подставена компания за недвижими имоти, ръководена от интендантството на Службата.

Кооперацията нямаше асансьор. Габриел се изкачи уморено по циментовото стълбище до четвъртия етаж и отвори вратата. Апартаментът беше голям според израелските стандарти — две спални, кухненски бокс, малък кабинет до комбинираната всекидневна и трапезария. Но бе много далеч от пиано нобиле^[1] на крайбрежната му къща във Венеция. От интендантството бяха предложили да му го продадат. Йерусалимските апартаменти, изглежда, се обезценяваха с всеки следващ бомбен атентат и в момента той можеше да го купи на добра цена. Киара бе решила да не чака нотариалния акт, за да го превърне в свой дом. Тъй като нямаше кой знае какво да върши, тя прекарваше повечето време в пазаруване и упорито префасонираше функционалното, но мрачно жилище в нещо като домашно огнище. Докато Габриел го нямаше, вкъщи се бяха появили нов килим и месингова масичка с крака от лакирано дърво. Надяваше се, че я е купила от реномиран магазин, а не от някой амбулантен търговец, който продава в шишета дори въздух от Светите земи.

Габриел повика Киара, но не получи отговор. Тръгна по коридора към спалнята им. Тя беше обзаведена повече като за оперативни агенти, отколкото за любовници. Той бе събрал двете легла, но неизменно се събуждаше посреднощ, приклещен в зейналото пространство между тях. В долния край на леглото бе оставен малък кашон, след като Киара бе разопаковала повечето им вещи. Габриел предположи, че психоаналитикът на булевард „Цар Саул“ би открил в непокътнатия кашон дълбок психологически смисъл. Истината беше далеч по-прозаична — беше прекалено зает с работата си. Все пак беше потискащо да си мисли, че целият му живот би могъл да се побере в тази кутия, така както е трудно човек да си представи, че малка метална урна може да побере праха на човешко същество. Повечето неща дори не бяха негови. Те принадлежаха на Марио Делвекио — роля, която бе играл известно време с умерен успех.

Габриел седна, сряза опаковъчното тиксо и с облекчение откри малка дървена кутия. Това бе реставраторският комплект за пътуване, който съдържаше пигменти и четки, подарени му от Умберто Конти в края на чиракуването му. Останалото бяха боклуци, неща, с които трябваше отдавна да се е разделил: кочани от стари чекови книжки, бележки за реставрации, остра рецензия за неговата работа по картината на Тинторето „Христос край Генисаретското езеро“, излязла в едно италианско списание за изкуство. Зачуди се защо си бе направил труда не само да я прочете, но и да я запази.

На дъното на кашона намери кафяв книжен плик, голям колкото чекова книжка. Когато го отвори, от него изпаднаха очила. Те принадлежаха на Бенджамин Щерн — бивш агент от Службата, който беше убит. По мръсните им стъкла още личаха мазните отпечатъци от пръстите на Бенджамин.

Габриел понечи да върне очилата в пликчето, но забеляза нещо на дъното му. Обърна го с отвора надолу и на пода падна кожена връзка, на която висеше медальон от червен корал с формата на ръка. Точно тогава чу на площадката стъпките на Киара. Грабна талисмана и го мушна в джоба си.

Киара нахълта вътре с няколко торби с покупки. Погледна към Габриел и се усмихна, сякаш изненадана, че го намира там. Тъмната й коса бе сплетена на дебела плитка и от ранното средиземноморско слънце бузите й бяха порозовели. Заприлича му на коренячка еврейка. Едва когато забъбри на иврит със своя безобразен италиански акцент, си пролича произходът й. Габриел вече не й говореше на италиански, защото това беше езикът на Марио, а той беше мъртъв. Само в леглото си говореха на италиански и това бе отстъпка пред Киара, която смяташе, че ивритът не е подходящият език за любов.

Той затвори вратата и й помогна да занесе найлоновите торби с покупките в кухнята. Те бяха бели и сини, но Габриел забеляза розовата торбичка с името на известна кашер^[2] месарница. Разбра, че Киара отново бе пренебрегнала съвета му да стои далеч от пазара „Махане Йехуда“.

— Всичко е по-хубаво там, особено хранителните продукти! — побърза да се оправдае тя, виждайки неодобрението, изписано на лицето му. — Освен това ми харесва атмосферата. Толкова е напрегната.

— Да — съгласи се Габриел. — Особено когато избухне бомба.

— Искаш да ми кажеш, че великият Габриел Алон се страхува от камикадзета?

— Да, страхувам се. Човек не може да спре да живее, но поне може да е разумен. Как се прибра у дома?

Киара го изгледа виновно.

— По дяволите! — избухна той.

— Не можах да намеря такси.

— Знаеш ли, че току-що бе взривен автобус в „Рехавия“?

— Разбира се, чухме експлозията на пазара. Точно затова реших да се прибера с автобус. Помислих си, че обстоятелствата ще са в моя полза.

Габриел знаеше, че подобни страховити сметки са всекидневие в съвременния израелски живот.

— Отсега нататък вземай автобус номер единадесет.

— Кой е той? — заинтересува се тя.

Мъжът насочи двата си пръста към пода и ги раздвижи, имитирайки човешки крачки.

— Това пример за твоето фаталистично чувство за хумор ли е?

— В тази страна се налага човек да има чувство за хумор. Това е единственият начин да не полудееш.

— Повече те харесвах, когато беше италианец. — Тя нежно го избута от кухнята. — Иди да вземеш душ. Ще имаме гости за вечеря.

* * *

Ари Шамрон бе отблъснал всички, които най-много го обичаха. Той бе вярвал — безразсъдно, както се оказа, — че доживотното му обвързване с отбраната на родината му дава имунитет дори спрямо децата и приятелите му. Синът му — Йонатан — беше командир на танк в израелската отбранителна армия и изглеждаше обзет от самоубийствената идея да умре в битка. Дъщеря му се бе преместила в Нова Зеландия и живееше в птицевъдна ферма с един езичник. Тя не отговаряше на обажданията му и отказваше на постоянните му молби да се върне в родината си.

Само многострадалната му жена Геула му бе останала предана. Колкото Ари бе темпераментен, толкова тя бе спокойна и надарена с невероятната способност да вижда само доброто в него. Беше единственият човек, който се осмеляваше да го хока, макар че за да му спести излишното неудобство, обикновено го правеше на полски.

Както стори и сега, когато Шамрон се опита да запали цигара на масата, след като изяде порцията си пилаф с печено пиле. Геула знаеше само най-общи неща за работата на съпруга си и подозираше, че ръцете му не са чисти. Шамрон й бе спестил най-лошото, защото се страхуваше, че ако узнае твърде много, ще го изостави, както децата му. Тя смяташе, че Габриел му действа успокояващо и се отнасяше мило с него. Освен това чувстваше, че той обича Ари по онзи поривист начин, по който син обича баща си, и го уважаваше за това. Не знаеше, че Габриел е убивал хора по заповед на съпруга й. Вярваше, че е някакъв служител, който прекарва доста време в Европа и е вещ в областта на изкуствата.

Геула помогна на Киара да измият съдовете, докато Габриел и Шамрон се оттеглиха в кабинета да поговорят. Скрит от погледа на жена си, Ари запали цигара. Габриел отвори прозореца. Нощният дъжд тихо потрепваше по улицата и острият мирис на евкалипт изпълни стаята.

— Чух, че преследваш Халед — каза Шамрон.

Габриел кимна утвърдително. Тази сутрин бе информирал накратко Лев за откритията на Дина и той веднага бе заминал за Йерусалим да се срещне с министър-председателя и Шамрон.

— Да ти кажа честно, никога не съм вярвал много в мита за Халед — въздъхна Ари. — Предполагам, че момчето е сменило името си и е избрало да си живее живота, освободено от сянката на дядо си и баща си. Освободено и от сянката на тази земя.

— Така мислех и аз — отвърна Габриел, — преди да се запозная с новите факти.

— Да, така е. Защо никой досега не е направил връзка между датите в Буенос Айрес и Истанбул?

— Беше прието като съвпадение — отговори Габриел. — Освен това нямаше достатъчно доказателства, за да се затвори кръгът. Досега никой не се бе сетил да погледне към Бейрут.

— Много е добра тази Дина.

— Опасявам се, че се е вманиачила в работата.

— Имаш предвид факта, че е била на площад „Дизенгоф“ в деня, когато взривиха автобус номер 5?

— Откъде знаеш това?

— Позволих си да прегледам личните досиета на хората от твоя екип. Добър избор си направил.

— Тя е научила много за теб, в това число и някои неща, които никога не си ми казвал.

— Като например?

— Не знаех, че Рабин е карал колата, с която си се измъкнал, след като си убил шейх Асад.

— След този случай бяхме много близки с Рабин, но се разделихме след Осло. Той вярваше, че Арафат е съкрушен и е време да се сключи сделка. Аз му казах, че Ясер сключва сделка, понеже възнамерява да използва Осло като начин за водене на война с нас с други средства. Бях прав, разбира се. За Арафат Осло беше просто още една стъпка в неговата „поетапна стратегия“ за нашето унищожение. Той го призна, макар и със собствени думи, когато говори на арабски на народа си. — Шамрон притвори очи: — Е, не изпитвам задоволство, че се оказах прав. Смъртта на Рабин беше ужасен удар за мен. Противниците му го нарекоха предател и нацист и после го убиха. Убихме един от нашите. Прихванахме арабската болест. — Поклати бавно глава. — Въпреки това, предполагам, било е необходимо да се направи този грешен опит за сключване на мир с нашите заклети врагове. Това ни даде сила за сетнешните стъпки, които трябва да направим, ако искаме да оцелеем на тази земя.

Към следващата тема — разрушаването на Бейт Сайед — Габриел подходи много предпазливо:

— Това е била операция на Палмах, нали?

— Какво точно искаш да узнаеш?

— Ти беше ли там?

Шамрон въздъхна тежко, после отново кимна:

— Нямахме избор. Бейт Сайед беше база за операциите на милицията на шейх Асад. Не можехме да оставим такова вражеско село на наша територия. След смъртта на шейха трябваше да нанесем съкрушителен удар на останките от армията му.

Погледът на Ари внезапно стана хладен. Габриел прочете в него нежеланието да обсъждат повече този въпрос. Шамрон дръпна силно от цигарата си, после му разказа за предчувствието си за беда, което бе имал в нощта преди бомбения атентат.

— Знаех, че ще е нещо такова. Почувствах го в момента, когато се случи. — След това се поправи: — Почувствах го, преди да се случи.

— Но ако Халед се опитва да ни накаже, защо не ме уби във Венеция, когато имаше възможност?

— Може да е възнамерявал да го направи. Дауд Хадави е бил само на няколко мили оттам, в Милано, когато италианците са го намерили. Може би Хадави е бил този, който е трябвало да те застреля.

— А Рим? Защо Халед е избрал Рим?

— Вероятно защото той е служил като щабквартира на „Черният септември“. — Ари погледна към Габриел.

— Или може би понеже се е опитвал да говори директно с теб.

„Ваел Абу Цвайтер — помисли си Габриел. — Площад Анабалиано.“

— Запомни и още нещо — настоя Шамрон. — Седмица след бомбения атентат в центъра на Рим имаше голяма демонстрация, и то не срещу палестинския тероризъм, а срещу нас. Европейците са най-добрите приятели на палестинците. Цивилизованият свят ни изостави на нашата съдба. Никога нямаше да се върнем на тази земя, ако не бяхме принудени от омразата на европейските християни. А сега, когато сме тук, те няма да ни оставят да се борим, за да не предизвикаме враждебно настроение сред арабите в техните страни.

В кабинета настъпи тишина. От кухнята долетя потракването на порцелановите съдове и тихият смях на жените. Ари се отпусна на стола си. Ромонът на дъжда и силният аромат на евкалипт сякаш му подействаха успокоително.

— Донесох ти някои книжа за подпис — каза той.

— Какви книжа?

— Такива, които ще разтрогнат без шум брака ти с Леа. — Шамрон постави длан върху ръката на Габриел.

— Минаха четиринадесет години. Тя е изгубена за теб. Никога няма да се върне. Време е да продължиш живота си.

— Не е толкова лесно, Ари.

— Не бих искал да съм на твое място — отрони тихо Шамрон. — Кога възнамеряваш да я доведеш у дома?

— Лекарят й се противопостави на тази идея. Смята, че връщането й в Израел само ще влоши състоянието й. Най-накрая успях да го убедя, че това не подлежи на обсъждане, но той настоява да й дам достатъчно време да се подготви за промяната. Така че след месец, а може би и по-малко, тя ще пристигне.

— Кажи на лекаря й, че тук ще се грижат добре за нея. За съжаление имаме доста опит в лекуването на жертви на терористични бомбени атентати. — Изведнъж Шамрон рязко смени темата: — Удобно ли се чувстваш в този апартамент? Достатъчно е голям за едно или две деца.

— Да не се увличаме, Ари. Вече минах петдесетте — горчиво се усмихна Габриел.

— Киара ще иска деца, ако се ожените, разбира се. Освен това трябва да изпълниш патриотичния си дълг. Не си ли чувал за демографския срив? Скоро ще бъдем малцинство между река Йордан и морето. Премиерът ни окуражава да дадем своя принос, като имаме повече деца. Да благодарим на бога за харедимите^[3]. Те са единствената причина да сме още в играта.

— Ще се опитам да дам своя принос по друг начин.

Шамрон не отвърна. После неочаквано попита:

— Знаеш ли, че е твой?

— За какво става въпрос?

— За апартамента.

— За какво говориш?

— Вече го притежаваш. Беше купен на твое име от един приятел на Службата.

Габриел поклати скептично глава. Винаги се бе удивлявал на гангстерския достъп на Шамрон до парите.

— Не мога да го приема.

— Твърде късно е. Нотариалният акт е издаден тази сутрин.

— Не искам да съм ничий длъжник.

— Ние сме ти длъжници. Приеми го с благодарността, с която ти е даден. — Ари го потупа по рамото. — И го напълни с деца.

Геула надникна през полуотворената врата.

— Десертът е сервиран — съобщи тя, после погледна мъжа си и на полски му нареди да загаси цигарата си.

— Осемнайсети април — прошепна той, когато жена му се скри. — Няма много време.

— Вече броя дните.

— Струва ми се, че има един човек, който може да знае къде е Халед.

— Арафат ли?

— Той е бащата на Халед. Освен това ти дължи услуга. Веднъж спаси живота му.

— Ясер Арафат е последният човек, когото искам да виждам. Освен това е лъжец.

— Да, но понякога лъжите му могат да те отведат до истината.

— Той е „забранена зона“. Лев никога няма да ми даде разрешение.

— Тогава не му казвай.

— Не мисля, че ще е много разумно просто да се появя и да почукам на вратата на Арафат. А единствения начин, по който мога да стигна до Рамала, е с бронетранспортьор.

— Арафат няма врата в истинския смисъл на думата. Израелските въоръжени сили се грижат за това. — Шамрон си позволи да се усмихне на лошия късмет на своя стар противник. — Колкото до бронетранспортьора, остави това на мен.

* * *

Габриел се отпусна в леглото и внимателно се примъкна навътре. Протегна ръка в тъмнината и леко докосна корема на Киара. Тя не помръдна.

— За какво си говорихте с Ари в кабинета?

— За атентата в Рим — отговори той разсеяно.

— И това е всичко?

Габриел й каза, че апартаментът вече е техен.

— Как е станало това?

— Чрез Шамрон и неговите богати приятели. Ще кажа в интендантството да махнат старите мебели. Утре ще купим нормално легло.

Киара бавно вдигна ръка. В тъмнината Габриел видя талисманът да се полюшва на върха на пръстите й.

— Какво е това?

— Корсикански амулет за късмет. Казват, че те пази от очите на дявола.

— Откъде го имаш?

— Дълга история.

— Разкажи ми я.

— Секретна е.

Той посегна към талисмана. С ловко движение на ръката, както арабите често си играят с броениците си, Киара завъртя амулета, така че той се нави на пръста й.

— Подарък от някоя стара любовница, а? — полюбопитства тя.

— Всъщност от стар враг. От мъж, когото бяха наели да убие мен и жената, която охранявах.

— Анна Ролф ли?

— Да — отвърна Габриел, — Анна Ролф.

— Защо си го запазил? За да ти напомня за нея?

— Киара, не ставай смешна.

Тя запрати талисмана по него. Червената коралова ръка падна на гърдите му.

— Какво ти става, по дяволите!

— Какви бяха документите, които Шамрон ти даде, преди да си тръгне тази вечер? И те ли са секретни?

Габриел й каза истината.

— Подписа ли ги?

— Смятах първо да ги прочета.

— Знаеш какво съдържат.

— Ще ги подпиша — отвърна Габриел.

— Кога?

— Когато съм готов да го направя.

Точно в този миг жилищната кооперация бе разтърсена от гръмка експлозия. Киара скочи от леглото и изтича до прозореца. Габриел остана да лежи неподвижно.

— Наблизо беше! — уплашено продума тя.

— В търговския център „Яхуда“ или в някое кафене.

— Пусни радиото!

— Просто преброй сирените, Киара. Можеш да разбереш колко е зле по броя на линейките, които се отзовават.

Измина известно време в мъртвешка тишина. Габриел затвори очи и си представи ясно кошмара, който се е разразил на няколко пресечки от новия му дом, сякаш гледаше сцената на филм. Прозвуча първата сирена, после втората, третата, четвъртата. След шестнадесетата загуби броя им, защото нощта се изпълни със зловещата им симфония. Киара се върна в леглото и се притисна до гърдите му.

— Подпиши документите, когато си готов — каза тя. — Аз ще бъда с теб. Винаги.