Даниъл Силва
Принцът на огъня (22)

22. Мартиг, Франция

Къщата се намираше в арабския работнически квартал, в южния край на града. Имаше червен керемиден покрив и напукана отвън гипсова мазилка. Из буренясалия преден двор бяха разпилени счупени пластмасови играчки. Когато го блъснаха през разнебитената входна врата, Габриел очакваше да види обитаван дом. Вместо това, откри изоставена къща с празни стаи и голи стени. Очакваха го двама араби, едри и охранени. Единият държеше найлонова торба с рекламен надпис на евтин универсален магазин. Другият полюшваше в ръка — като сопа — ръждясал стик за голф. До тях застана шофьорът на мерцедеса, с който го бяха докарали до тази изоставена сграда.

— Съблечи си дрехите!

Момичето му го каза на арабски. Габриел остана неподвижен, с изпънати край тялото ръце, като войник на пост. Девойката повтори заповедта си, този път с по-твърд тон. Когато той отново не реагира, шофьорът на мерцедеса го зашлеви силно по бузата.

Габриел свали сакото и черния си пуловер. Радиостанцията и пистолетите вече ги нямаше — младата жена ги бе взела още в Марсилия. Тя разгледа белезите по гърдите и гърба му, после му нареди да съблече останалите си дрехи.

— А къде отиде вашето мюсюлманско благоприличие?

Заради дързостта си получи втори удар в лицето, този път с опакото на ръката. Със замаяна глава, Габриел събу обувките, а после и чорапите си. След това разкопча дънките си и ги изхлузи през босите си крака. Минута по-късно стоеше по слипове пред четиримата араби. Девойката се пресегна и дръпна ластика им.

— Това също — каза тя. — Свали ги!

Голотата му им се стори забавна. Мъжете изкоментираха пениса му, а жената бавно го обиколи няколко пъти, оценявайки тялото му, сякаш бе статуя на пиедестал. Мина му през ума, че той е легенда за тях, звяр, който посреднощ е убивал млади воини. „Погледнете го — сякаш казваха очите им. — Той е толкова дребен, толкова обикновен. Как е могъл да затрие толкова много наши братя?“

Девойката измърмори нещо на арабски, което Габриел не можа да разбере. Тримата мъже седнаха до свлечените му дрехи и с ножчета и ножици ги нарязаха на парчета. Нито един шев, подгъв или яка не оцеля под яростната им атака. Един господ знаеше какво търсят. Второ проследяващо устройство или скрит радиопредавател? Дяволски еврейски механизъм, който щеше да ги умъртви всичките и да му позволи да избяга, когато си науми? Младата жена наблюдаваше тази лудост много сериозно, после вдигна очи към Габриел. Още два пъти обиколи голото му тяло, притиснала замислено устни с малката си ръка. Всеки път, когато минаваше пред него, Габриел я гледаше право в очите. В погледа й се четеше безпристрастност, оглеждаше го някак професионално. Той почти очакваше всеки момент тя да извади миниатюрен касетофон и да започне да диктува диагностичните си бележки. „Нащърбен белег в горния ляв сектор на гърдите в резултат на куршум, изстрелян в него от Тарик ал Хурани, Аллах да благослови славното му име. Грапав като шкурка белег през по-голямата част на гърба. Източник на белега — неизвестен…“

Претърсването на дрехите му не даде никакъв резултат, освен купчината памучни и дочени парцали. Един от арабите ги събра и ги струпа върху решетката на огнището, след това ги поля с керосин и ги запали. Докато дрехите се превръщаха в пепел, те отново се събраха около Габриел: девойката срещу него, двамата араби — от двете му страни, а третият, който бе шофирал — зад гърба му. Арабинът отдясно лениво поклащаше стика за голф.

Имаше си ритуал за подобни ситуации. Боят — той го знаеше — бе част от него. Палестинката постави началото с церемониалната плесница през лицето. После тя се отдалечи и остави мъжете да свършат тежката работа. Добре прицелен удар със стика за голф накара краката му да се подгънат и го запрати на пода. След това започнаха истинските удари — порой от ритници и юмруци, които сякаш се целеха във всяка частица от тялото му. Той се сдържаше да не крещи. Не искаше да им достави удоволствие, нито да проваля плана им, като разтревожи съседите. Макар че едва ли някой в тази част на града щеше да го е грижа за трима мъже, пребиващи от бой някакъв евреин.

Всичко свърши внезапно, както и започна. Като си помислеше, не беше толкова зле — в академията беше изтърпявал и по-лошо от ръцете на Шамрон и неговите биячи. Бяха щадили лицето му, което му подсказа, че е необходимо да запази приличен вид.

След края на боя бе останал да лежи на дясната си страна, с ръце, сложени защитно пред слабините, и свити към гърдите колена. Усети вкуса на кръв по устните си, а лявото му рамо се бе вцепенило от ритниците, които му нанесе най-едрият от тримата араби. Девойката хвърли една найлонова торба пред лицето му и му нареди да се облече. Габриел направи опит веднага, но не можа да се извърти, нито да седне и да вдигне ръцете си. Най-накрая един от мъжете го хвана за лявата ръка и го изправи в седнало положение. Нараненото му рамо го накара за пръв път да изстене от болка. Това, както и голотата му, предизвикаха смях.

Помогнаха му да се облече. Очевидно бяха очаквали по-едър мъж. Електриковожълтата фланелка с къс ръкав, с надпис „Марсилия“ на гърдите, беше с няколко номера по-голяма. Белите панталони му бяха твърде широки в кръста, а крачолите им — твърде дълги. Евтините кожени мокасини едва се задържаха на краката му.

— Можеш ли да се изправиш? — попита момичето.

— Не.

— Ако не тръгнем сега, ще закъснееш за следващия си пропускателен пункт. А ако закъснееш, знаеш какво ще се случи с жена ти.

Габриел се завъртя, заставайки на четири крака, и след два безуспешни опита успя да се изправи на крака. Девойката го блъсна между плешките и той, препъвайки се, тръгна към вратата. Помисли за Леа и се запита къде ли е тя. Напъхана в някой чувал за трупове? Заключена в някой багажник? Закована в някой кафез? Дали осъзнаваше какво се случва или — за свой късмет — смяташе, че това е просто друг епизод от безкрайния й кошмар? Заради нея остана прав и пак заради нея поставяше единия си крак пред другия.

Тримата мъже останаха в къщата. Младата жена вървеше половин крачка зад него с кожена чанта през рамо. Тя го побутна отново, този път към мерцедеса. Той се запрепъва през прашния преден двор, осеян с играчки. Преобърнати колички „Мачбокс“, ръждясала пожарна, кукла без ръце, войниче без глава — на Габриел му напомниха за трупове след една от умело изработените бомби на Халед. Той инстинктивно се насочи към задната врата на колата.

— Не! — каза девойката. — Ти ще караш.

— Не съм в състояние.

— Но трябва! — отвърна тя. — Иначе ще пропуснеш крайния срок и жена ти ще умре.

Габриел неохотно седна зад волана. Жената се настани до него. След като затвори вратата, тя бръкна в чантата си, извади пистолет, марка „Танфолио ТА-90“, и го насочи към корема му.

— Знам, че можеш да ми го вземеш, когато пожелаеш — каза девойката. — Ако избереш такъв начин на действие, няма да ти е от полза. Уверявам те, че не знам къде е жена ти, нито къде е крайната ни спирка. Предприемаме това пътуване заедно, ти и аз. Ние сме партньори в това начинание.

— Направо е благородно от твоя страна.

Тя го удари с пистолета по бузата.

— Внимавай, може да припадна.

— Познаваш много добре Франция, нали? Работил си в нея. Убил си доста палестинци тук.

Тъй като не получи отговор, отново го удари.

— Отговори ми! Работил си тук, нали?

— Да.

— Убил си много палестинци тук, нали?

Той кимна утвърдително.

— Срамуваш ли се? Кажи го високо.

— Да — отговори Габриел. — Убил съм много палестинци. Тук застрелях Сабри.

— Значи познаваш добре пътищата на Франция. Няма да губиш време, за да гледаш в картата. И без това всяка секунда ни е ценна. — Подаде му ключа. — Тръгвай за Ним! Имаш един час.

— Дотам са най-малко сто километра.

— Тогава ти предлагам да спреш да говориш и да потегляш.

* * *

Пое по пътя за Арл. Рона, сребристосиня и вихрена, течеше под тях. От другата страна на реката, Габриел, натиснал педала на газта до дупка, навлизаше в последната отсечка от пътя до Ним. Сякаш напук, времето беше прекрасно: небето бе безоблачно и наситеносиньо, полята пламтяха в цветовете на лавандулата и слънчогледите, хълмовете бяха окъпани в ярка светлина.

Девойката седеше спокойно, с кръстосани крака и пистолет, положен в скута й, Габриел се запита дали Халед я беше избрал да го придружи в смъртта. Защото младостта и хубостта й бяха в пълен контраст с осакатеното тяло на Леа? Или това беше някаква арабска обида? Дали не искаше да го унижи още повече, като го караше да се подчинява на заповедите на красиво момиче? Каквито и да бяха мотивите на Халед, тя въпреки всичко беше добре обучена. Габриел го бе доловил още при първата им среща в Марсилия, а после и в къщата в Мартиг — виждаше го и сега в начина, по който държеше пистолета. Но най-много го заинтригуваха ръцете й. Ноктите им бяха къси и мръсни като на селянка, която току-що се връща от полето.

Тя го удари пак без предупреждение. Колата кривна и той трябваше да положи големи усилия, за да я овладее.

— Защо го направи?

— Към пистолета ли гледаше?

— Не.

— Лъжец! Еврейски лъжец!

Жената отново замахна с пистолета да го удари, но този път Габриел вдигна отбранително ръка и успя да отбие удара.

— По-добре да побързаш — процеди тя, — иначе няма да стигнем навреме в Ним.

— Карам с почти двеста километра в час. Ако дам още газ, ще загинем. Следващия път, като се обади Халед, кажи му, че трябва да удължи крайните срокове.

— Кой?

— Халед — повтори Габриел. — Мъжът, за когото работиш. Мъжът, който ръководи операцията.

— Никога не съм чувала за мъж на име Халед.

— Грешката е моя.

Тя го изгледа изучаващо.

— Говориш много добре арабски. Израснал си в Долината на Израил, нали? Недалеч от Афула. Казаха ми, че там има много араби. Хора, които отказват да напуснат или да бъдат прогонени.

Габриел не се хвана на провокацията й.

— Никога ли не си я виждала?

— Палестина ли? — По лицето й пробяга мимолетна усмивка. — Виждала съм я от разстояние.

„Наблюдавала я е от Ливан“, помисли си той.

— Щом ще пътуваме заедно, трябва да знам как да се обръщам към теб.

— Аз нямам име. Аз съм просто палестинка. Нямам име, лице, земя, дом. Моят народ е моята родина.

— Чудесно! — каза Габриел. — Ще те наричам Палестина.

Тя погледна към пътя и кимна:

— Добре, можеш да ме наричаш така.

* * *

Малко преди Ним жената го насочи към паркинг, покрит с чакъл, пред крайпътен магазин, където продаваха керамични саксии и градински статуи. Пет непоносими минути чакаха мълчаливо да звънне мобилният телефон. Когато това най-накрая се случи, звукът се стори на Габриел като пожарна сирена. Девойката слушаше, без да отрони дума. От непроницаемото й изражение той не можа да разбере дали й наредиха да продължат напред, или да го убие. Тя прекъсна връзката и кимна към пътя.

— Излез на магистралата!

— В каква посока?

— На север.

— Къде отиваме?

След кратко колебание тя каза:

— В Лион.

Габриел постъпи, както му нареди. Като наближиха пункта за плащане на пътната такса на магистралата, девойката мушна пистолета в чантата си и му подаде дребни пари. Щом подминаха, тя пак сложи пистолета в скута си. Показалецът й с къс и мръсен нокът лежеше небрежно на спусъка.

— Какво представлява Халед? — попита Габриел.

— Вече ти казах, че не познавам такъв човек.

— Ти прекара нощта с него в Марсилия.

— В действителност прекарах нощта с мъж, който се нарича господин Веран. И се постарай да караш по-бързо!

— Той ще ни убие, знаеш ли? Ще убие и двама ни.

Тя не отговори.

— Предупреди ли те, че това е самоубийствена мисия? Приготви ли се да умреш? Каза ли си молитвите, записа ли видеокасетата за спомен на семейството ти?

— Карай и не говори повече!

— Ние двамата сме шахиди. Ще умрем заедно. За различни каузи, разбира се, но заедно.

— Моля те, млъкни.

„Ето го! — помисли си Габриел. — Пропукването. Халед я е излъгал“.

— Ще умрем тази вечер — продължи той. — В седем часа. Не ти ли е споменал за това?

Отново мълчание. Пръстът й върху спусъка се раздвижи.

— Предполагам, че е забравил да ти каже — заключи Габриел. — Но винаги е било така. Клетите деца от лагерите и бедните квартали умират за Палестина. Елитът само дава заповедите от своите вили в Бейрут, Тунис и Рамала.

Жената отново замахна с пистолета към лицето му. Този път той го сграбчи и го изтръгна от ръката й.

— Когато ме удряш с това, ми е трудно да карам.

После й подаде оръжието. Тя го взе и го сложи пак в скута си.

— Ние сме шахиди, Палестина. Пътуваме към нашата гибел и Халед ни дава инструкциите. В седем часа, Палестина! В седем часа.

* * *

По пътя между Валанс и Лион Габриел прогони Леа от съзнанието си и се съсредоточи единствено върху конкретната ситуация. Инстинктивно подходи към нея като към картина. Свали лаковото покритие и боята, докато не остана нищо друго, освен частичните очертания с въглен на първичната рисунка. После започна да я рисува отново, пласт след пласт, нюанс и фактура. За момент не можа да определи със сигурност автора. Беше ли Халед художникът или бе само чирак в работилницата на стария майстор Ясер Арафат? Палестинският лидер ли беше наредил да бъде отмъстено за разрушаването на неговата власт и авторитет или Халед се бе заел с това лично, за да отмъсти за смъртта на баща си и дядо си? Беше ли това още една битка във войната между двата народа или само изблик на тлеещата отдавна вражда между две семейства — на Ал Халифа и Шамрон — Алон? Подозираше, че е комбинация между двете, пресичане на общи интереси и цели. Двама велики художници са си сътрудничили за една творба — Тициан и Белини — помисли си той. — „Пирът на боговете“.

Въпреки че датата, на която бе възложена поръчката за картината, си оставаше неизвестна за него. Обаче в едно бе сигурен: работата по нея бе продължила седем години и бе пролята много кръв. Той бе измамен, и то майсторски. Всички бяха измамени. Досието, намерено в Милано, бе оставено там от Халед, за да подмами Габриел да започне разследване. Халед бе оставил диря от улики и бе навил часовника, така че Габриел да няма друг избор, освен отчаяно да тръгне по тях. Махмуд Арвиш, Дейвид Куинел, Мими Ферере — всички те бяха част от плана. Габриел ги виждаше сега, мълчаливи и неподвижни, като второстепенни фигури по края на картината на Белини, алегорични по природа, но подкрепящи централната фигура. Обаче каква бе целта? Той знаеше, че картината не е завършена. Халед разполагаше в запас с още един удар — зрелищен, кървав и огнен. По някакъв начин Габриел трябваше да оцелее. Сигурен бе, че ключът за неговото оцеляване лежи някъде по пътя, който вече бе изминал — всяка минута, всяко събитие, всяка среща бяха важни, за да реставрира маслените бои върху платното. „Ще оцелея“, помисли си Габриел. И някой ден щеше да се разплати с Халед, но при неговите си условия. А девойката — Палестина — щеше да бъде входната му врата.

* * *

— Отбий встрани!

Габриел изпълни нареждането й. Намираха се на няколко мили от центъра на Лион. Този път чакаха само две минути, преди телефонът да иззвъни.

— Върни се на пътя! — заповяда тя. — Отиваме в Шалон. Той е…

— Знам къде е Шалон. Разположен е южно от Дижон.

Изчака пролука в трафика и се върна на магистралата.

— Не мога да реша дали си много смел, или си луд — неочаквано каза девойката. — Можеше да си тръгнеш още в Марсилия и да се спасиш.

— Тя е моя съпруга — отговори Габриел. — И винаги ще си остане такава.

— И ще умреш за нея?

— И ти ще умреш за нея.

— В седем часа ли?

— Да.

— Защо си измислил този час? Защо точно в седем?

— Ти нищо не знаеш за човека, за когото работиш, нали? Жал ми е за теб, Палестина. Ти си много безразсъдно момиче. Вашият лидер те е измамил и ти ще платиш цената.

Тя вдигна пистолета, за да го удари отново, но размисли. Габриел не откъсна очи от пътя. Вратата към момичето бе открехната.

* * *

Спряха да заредят колата южно от Шалон. Габриел напълни резервоара и плати с парите, които му даде девойката. Когато отново седна зад волана, тя му нареди да паркира близо до тоалетната.

— Ще се върна веднага.

Нямаше я само минута. Габриел включи на скорост, но младата жена извади мобилния телефон от чантата си и му нареди да чака. Беше два часът и петдесет и пет минути следобед.

— Отиваме в Париж.

— Нима?

— Ще ни изпрати по един от двата пътя. Магистралата се разделя при Бон. Ако тръгнем по прекия път, може да влезем направо в южните предградия. Или може да продължим на изток — от Дижон до Троа, от Троа до Реймс — и да влезем от североизток.

— Ти, изглежда, знаеш всичко. Кажи ми по кой път ще ни изпрати.

Габриел си даде вид, че поглежда часовника си.

— Ще ни накара да продължим да се движим, защото не иска да пристигнем до целта твърде рано. Залагам на източния път. Ще ни изпрати в Троа и ще ни каже да чакаме там за инструкции. Той ще има избор, ако ни изпрати в Троа.

Точно тогава телефонът иззвъня. Тя мълчаливо изслуша инструкциите, после прекъсна връзката.

— Върни се на магистралата.

— Къде отиваме?

— Просто карай! — нареди тя.

* * *

Габриел поиска разрешение да пусне радиото.

— Разбира се — каза любезно девойката.

Той натисна копчето за включване, но нищо не се получи. Лека усмивка плъзна по устните й.

— Добре изиграно — похвали я Габриел.

— Благодаря.

— Сериозно те питам защо го правиш?

— Нали съм Палестина — нямам избор.

— Грешиш. Имаш, и то голям.

— Знам какво правиш! — възропта девойката. — Опитваш се да ме пречупиш с твоите намеци за смърт и самоубийство. Мислиш, че мога да променя решението си, че ще ме накараш да си изпусна нервите.

— Не съм си и помислял подобно нещо. Воюваме един срещу друг от доста дълго време. Знам, че си много смела и че рядко губиш самообладание. Просто искам да знам: Защо си тук? Защо не се омъжиш и не отгледаш деца? Защо не живееш живота си?

По лицето й премина още една усмивка, този път подигравателна.

— Евреи! — каза тя. — Мислите си, че имате патент за болката. Смятате, че притежавате запазена марка за човешкото страдание. Моят холокост е истински като вашия и все пак вие отричате моите страдания и сами се оневинявате. Твърдите, че сама съм си причинила раните.

— Тогава разкажи ми твоята история.

— Моята история е тази за изгубения рай. Тя е история на един обикновен народ, принуден от цивилизования свят да се откаже от земята си, за да може християните да изкупят вината си за холокоста.

— Не, не! — възрази Габриел. — Не искам пропагандна лекция, а да чуя твоята лична история. Откъде си?

— От един лагер — отговори тя и добави: — Лагер в Ливан.

Габриел поклати глава.

— Не питам къде си родена или къде си израснала. Питам откъде си?

— От Палестина.

— Разбира се, че си оттам. От коя част?

— От северната.

— От кой край на северната част?

— Галилея.

— Западна или Горна?

— Западна Галилея.

— От кое село?

— Вече не съществува.

— Как се е наричало?

— Не ми е разрешено да го споменавам.

— То имаше ли си име?

— Разбира се, че си имаше.

— Баса ли?

— Не.

— Зиб ли се нарича?

— Не.

— Може би Самария?

Тя не отговори.

— Значи е било Самария.

— Да — отвърна момичето. — Моето семейство произхожда от Самария.

— Доста далеч от Париж, Палестина. Разкажи ми своята история.