Даниъл Силва
Принцът на огъня (19)

19. Съри, Англия

Беше малко след десет вечерта, когато Амира Асаф излезе от асансьора на Стратфордската клиника и тръгна по коридора на четвъртия етаж. Завивайки зад първия ъгъл, тя зърна бодигарда да седи на стол пред стаята на госпожица Мартинсън. Когато сестрата приближи, той вдигна очи и затвори книгата, която четеше.

— Искам да се убедя, че тя спи удобно — обясни му Амира.

Бодигардът кимна и се изправи. Не беше изненадан от старанието й. През изминалия месец тя се отбиваше в стаята всяка нощ по това време.

Амира отвори вратата и влезе. Бодигардът я последва, като затвори след себе си. Една лампа, чийто реостат бе поставен на най-ниската степен, разпръскваше мека светлина. Медицинската сестра приближи до леглото. Госпожица Мартинсън спеше дълбоко. Това изобщо не я изненада — беше й дала двойна доза приспивателно, тя щеше да спи така още няколко часа.

Амира оправи одеялата, след това отвори чекмеджето на нощното шкафче. Пистолетът — деветмилиметров валтер със заглушител — беше точно там, където го бе оставила по-рано следобед, докато госпожица Мартинсън все още бе в солариума. Сграбчи оръжието, извъртя се и го насочи към гърдите на бодигарда. Той бръкна под сакото си, бърз като светкавица. Преди обаче ръката му да се покаже, тя стреля два пъти — двойният изстрел на трениран убиец. И двата куршума попаднаха в горната част на гърдите. Бодигардът се свлече по гръб на пода. Амира застана над него и стреля още два пъти.

Направи заучена серия от дълбоки вдишвания, за да потисне силното чувство на гадене, което я обхвана. После отиде до телефона и набра един от вътрешните болнични номера.

— Може ли да помолите Хамид да се качи в стаята на госпожица Мартинсън? Има малко бельо, което трябва да вземе, преди камионът да тръгне.

Затвори телефона, хвана мъртвия бодигард за ръцете и го завлече в банята. Килимът беше изцапан с кръв. Това обаче не я засягаше. Намерението й не беше да прикрие убийството, а само да отложи разкриването му с няколко часа.

На вратата се почука.

— Да?

— Хамид е.

Амира отключи вратата и Хамид вкара количката за прането.

— Добре ли си?

Тя кимна. Той закара количката до леглото, а Амира дръпна одеялата и чаршафите. Госпожица Мартинсън, крехка и покрита с белези, лежеше неподвижно. Хамид я хвана под мишниците, сестрата я стисна за глезените и двамата внимателно я положиха в количката за пране. Амира я прикри отгоре с няколко чаршафа.

Тя излезе в коридора да се увери, че пътят е чист, после погледна към Хамид и му даде знак да я последва. Той избута количката извън стаята и се насочи към асансьора. Амира затвори вратата, после мушна в ключалката електронната си карта и я счупи.

Настигна Хамид пред асансьора и натисна бутона за повикване. Стори й се, че чака цяла вечност. Когато най-после вратите се отвориха, вкараха количката в празната кабина. Тя натисна копчето за сутерена и бавно се заспускаха надолу.

Фоайето в сутерена беше пусто. Хамид излезе пръв и зави надясно към изхода, който водеше към задния двор. Амира го последва. Навън чакаше микробус с отворени задни врати. Отстрани на каросерията бе изписано името на местна обществена пералня. Истинският шофьор лежеше в букова горичка три километра от болницата с куршум в тила.

Хамид извади чувала с прането от количката и внимателно го остави в задната част на буса, после затвори вратите и се качи на предната седалка. Амира го наблюдава, докато микробусът се отдалечи, след това влезе обратно в сградата и се насочи към кабинета на старшата сестра. Джинджър бе на смяна.

— Тази вечер не се чувствам много добре, Джинджър. Смяташ ли, че можеш да минеш без мен?

— Няма проблем, скъпа. Искаш ли някой да те откара?

Амира поклати глава.

— Мога да се справя с моя мотор. Ще се видим утре вечер.

Тя отиде в съблекалнята. Преди да свали униформата си, скри пистолета в раницата си. После нахлузи чифт дънки, дебел вълнен пуловер и кожено яке. Минута по-късно пресече двора с раница на гръб.

Качи се на мотора си и с пълна газ излезе от вътрешния двор. Докато заобикаляше задната част на централната сграда, погледна нагоре към прозореца на госпожица Мартинсън: виждаше се меката светлина на лампата и никакъв признак на движение. Тя мина по алеята за коли и спря при къщичката на пазача. Дежурният й пожела лека нощ и отвори портата. Амира зави по пътя. След десет минути вече се носеше по магистрала А24 в посока към морето.