Даниъл Силва
Принцът на огъня (10)

10. Йерусалим, 22 март

Армейският полковник, който чакаше до стената на Стария град, не приличаше много на Ари Шамрон, но в случая това изобщо не се стори странно на Габриел. Имаше нещо в Израел — слънчевата светлина, силното чувство за единство, пращящото напрежение в атмосферата, — което притежаваше силата драматично да променя външността на неговите жители. Дори и в рамките на едно поколение. Йонатан Шамрон беше с петнадесетина сантиметра по-висок от прославения си баща. Беше удивително красив и не притежаваше вродената напрегнатост на Стареца, което се дължеше, както Габриел добре знаеше, на факта, че бе израснал тук, а не в Полша. Едва когато полковникът скочи от бронирания джип и тръгна към него с протегната ръка, Габриел долови мимолетна прилика с Шамрон старши. Походката му не беше обикновен вървеж, а по-скоро устремена като за щурм. Щом разтърси силно ръката му и го потупа по рамото, Габриел имаше чувството, че го е блъснал отломък от хълма Херодион^[1].

Те поеха по шосе номер 1 — старата граница между Източен и Западен Йерусалим. Рамала — седалището на палестинската власт — беше само на десет километра северно от него. Пред тях изникна контролно-пропускателен пункт. От другата страна се простираше бежанският лагер „Каландия“ — десет хиляди палестинци, натъпкани на неколкостотин квадратни ярда в бетонни жилища. Вдясно, разпръснати върху малък хълм, се виждаха спретнатите червени покриви на еврейското селище Псагот. Над всичко това се издигаше огромен портрет на Ясер Арафат. Надписът на арабски гласеше:

„Винаги с вас.“

Йонатан посочи към задната седалка и каза:

— Сложи си тези неща.

Габриел се извърна и видя бронирана жилетка с висока яка и метална бойна каска. Не беше носил каска от времето на кратката си служба в Израелската отбранителна армия. Тази, която бе взел Йонатан, беше твърде голяма и засенчи очите му.

— Сега изглеждаш като истински войник — каза Шамрон младши. После добави с усмивка: — Е, почти…

Един пехотинец им махна да минават през пропускателния пункт. После, като видя кой е зад волана, се усмихна и подвикна:

— Здравей, Йонатан!

Дисциплината в редовете на Израелската отбранителна армия, както и в Службата, беше пословично слаба. Използването на малките имена беше нещо нормално, а отдаването на чест бе почти нечувано.

През затъмненото си бронирано стъкло Габриел наблюдаваше сцената, която се разиграваше от другата страна на бариерата. Двама войници с насочено оръжие нареждаха на някакви мъже да разтворят палтата си и да вдигнат ризите си, за да се уверят, че не носят бомба, привързана под дрехите. Жените бяха подлагани на същото претърсване зад преграда, която ги защитаваше от мъжките очи. Отвъд контролно-пропускателния пункт се виеше огромна опашка. Около три-четири часа ще чакат, изчисли Габриел. Атентаторите самоубийци бяха причинили несгоди и от двете страни на Зелената линия, но най-висока цена плащаха почтените палестинци — работниците, опитващи се да отидат в Израел, и фермерите, които искаха само да продадат продукцията си.

Габриел се загледа над пункта към Защитната стена.

— Какво мислиш за нея? — попита го Йонатан.

— Със сигурност не е нещо, с което можем да се гордеем.

— Аз мисля, че е един грозен белег върху красивата ни страна. Тя е нашата нова Стена на плача, много по-дълга и различна от първата, защото сега хората плачат и от двете й страни. Обаче се страхувам, че нямаме друг избор. Благодарение на доброто разузнаване успяхме да предотвратим повечето самоубийствени атентати, но никога няма да можем да ги спрем напълно. Нуждаем се от тази ограда.

— Но това не е единствената причина, поради която я строим.

— Така е — отвърна полковникът. — Когато бъде завършена, тя ще ни позволи да обърнем гръб на арабите. Ето защо те толкова се страхуват от нея. В техен интерес е да останат в конфликт с нас. Стената ще ни позволи да се откъснем от тях, а това е последното нещо, което те искат.

Шосе номер 1 премина в магистрала 60 — лента от гладък черен асфалт, която се простираше на север през песъчливия сив пейзаж на Западния бряг. Бяха минали повече от тридесет години, откакто Габриел за последен път бе ходил в Рамала. Тогава, както и сега, бе отишъл с бронирана кола, нахлузил каска на главата. Онези ранни години на окупацията бяха относително спокойни. В действителност най-голямото седмично предизвикателство за Габриел беше да намери превозно средство, с което да се придвижи от поста си до къщата на майка си в Долината на Израил. За повечето араби от Западния бряг краят на йорданската окупация бе довел до значително подобрение на стандарта им на живот. Израелците им бяха осигурили достъп до съвременната икономика. Имаха жилища с течаща вода и електричество, достъп до образование. Процентът на детската смъртност — един от най-високите в света — се понижи. Броят на грамотните, който преди бе един от най-ниските в света, рязко се повиши. Но накрая радикалният ислям и влиянието на ООП превърнаха Западния бряг във врящ котел и хвърлиха войниците от Израелската армия в ежедневни сблъсъци с мятащи камъни деца. Ала за Габриел военната служба беше главно скука.

— Значи ще се срещаш с Нахалника? — попита Йонатан, изтръгвайки Габриел от мислите му.

— Баща ти уреди срещата ми.

— Човекът е седемдесет и пет годишен и още дърпа конците. — Йонатан се усмихна и невярващо поклати глава. — Чудя се защо просто не се пенсионира и не си живее живота!

— Не може, защото ще се побърка — отвърна Габриел. — А същото ще сполети и клетата ти майка. Впрочем той ме помоли да те поздравя от негово име. Би искал да отидеш в Тивериада за Шабат.

— Тогава съм в наряд — отговори припряно Йонатан.

Нарядът, изглежда, бе готовото извинение на полковника, за да избегне възможността да прекара известно време с баща си. На Габриел не му се щеше да се забърква в заплетените семейни отношения на Шамрон, обаче знаеше колко дълбоко бе наранен Стареца от отчуждението на децата си. Освен това имаше и личен мотив да се намеси. Ако Йонатан по-често присъстваше в живота на Ари, Стареца можеше да намали натиска си върху него самия. Сега, когато Габриел живееше в Йерусалим вместо във Венеция, Шамрон се чувстваше свободен да му се обажда по всяко време, за да му каже някои клюки от Службата или да направи разбор на последните политически събития. А Габриел си искаше своето пространство. Ако се направляваше умело, Йонатан можеше да изиграе ролята на нещо като защитна стена.

— На баща ти му се ще да се виждате повече, Йонатан.

— Мога да го понасям на малки дози. — Полковникът откъсна за миг поглед от пътя и се взря в спътника си. — Освен това винаги повече е харесвал теб.

— Знаеш, че не е вярно.

— Добре де, малко преувеличих. Обаче не съм далеч от истината. Той определено гледа на теб като на свой син.

— Баща ти е велик човек.

— Да — съгласи се Йонатан, — а великите мъже са сурови към децата си.

Габриел зърна два големи светлокафяви бронетранспортьора, спрени отпред край пътя.

— По-добре е да не се влиза в града без малко подкрепления — обясни полковникът.

Потеглиха, след като образуваха малък конвой, с джипа на Йонатан в средата.

Първото доказателство, че приближават града, беше потокът от араби, вървящи покрай магистралата. Хиджабите^[2] на жените се развяваха като знамена от обедния бриз. След това Рамала се открои на фона на пустинния пейзаж. Беше ниска и мръсна. Улица „Йерусалим“ ги отведе в сърцето на града. Лицата на „мъчениците“ гледаха Габриел от всяка улична лампа. Имаше улици, площади и пазари, носещи имената на загиналите. На една вестникарска будка раздаваха ключодържатели с лицата на мъртвите. Някакъв арабин ходеше сред уличния трафик, за да продава календари с лика на мъчениците. На най-новите плакати се виждаше привлекателното лице на красиво момиче — арабската тийнейджърка, която се бе взривила в търговския център „Бен Йехуда“ преди два дни.

Йонатан зави надясно по улица „Бродкаст“ и кара по нея в продължение на миля, докато не стигнаха до улично заграждение, охранявано от половин дузина палестински полицаи. Рамала формално беше отново под контрола на палестинците. Габриел пристигаше по покана на техния лидер, което бе равносилно на това да влезеш в сицилианско село с благословията на местния дон. Пролича си известно напрежение, когато Йонатан се обърна на перфектен арабски към командира на палестинския пост.

Минаха няколко минути, докато той се консултираше по радиостанцията с началниците си. После палестинецът тупна с длан по покрива на джипа и им махна да минават.

— Карайте бавно, полковник Шамрон — посъветва го той. — Някои от тези момчета бяха тук в нощта, когато батальонът „Егоз“ взриви вратата и започна да обстрелва мястото. Не бихме искали да възникнат някакви недоразумения.

Йонатан си проправи път през лабиринта от бетонни заграждения, после леко натисна педала на газта. Вдясно се появи висока циментова стена, която носеше следи от обстрел с тежка картечница. Местата, където беше пробита, напомняха на зейнали усти със счупени зъби. Палестински подразделения по сигурността — някои с пикапи, други с джипове — патрулираха в района. Те гледаха предизвикателно Габриел и полковника, но държаха оръжията си свалени. Йонатан спря пред входа. Габриел свали каската си и бронираната жилетка.

— Колко ще се бавиш? — попита го полковникът.

— Предполагам, че ще зависи от него.

— Приготви се да изслушаш една тирада. Тези дни той обикновено е в кофти настроение.

— И кой е виновен за това?

— Сам си е виновен, не го забравяй.

Габриел отвори вратата, слезе от джипа и попита загрижено:

— Ще се чувстваш ли добре тук сам?

— Няма проблем — отвърна Йонатан. После му махна и добави: — Предай му поздрави от мен.

* * *

Палестинският офицер по сигурността поздрави Габриел през решетките на вратата. Носеше маслиненосива униформа, барета и черна превръзка на лявото око. Той отвори портата достатъчно широко, за да мине посетителят, и му махна да върви напред. На ръката му липсваха трите крайни пръста. Габриел веднага бе обграден от други двама униформени, които го подложиха на щателен и досаден обиск, докато едноокият наблюдаваше, ухилен, сякаш всичко това бе организирано за личното му развлечение.

Едноокият му се представи като полковник Кемел и го въведе в комплекса. Габриел не за пръв път влизаше в Муката. По време на Мандата тя беше крепост на Британската армия. След Шестдневната война Израелската отбранителна армия я завзе от йорданците и през окупационния период я използваше като команден пункт на Западния бряг. Когато бе войник, Габриел често бе давал наряд на същото място, което сега Ясер Арафат използваше за своя щабквартира.

Кабинетът на Арафат се намираше в квадратна двуетажна постройка, прилепена до северната стена на Муката. Силно пострадала, тя бе една от малкото оцелели сгради в комплекса. В преддверието Габриел бе подложен на повторно претърсване, този път от мустакат гигант в цивилно облекло с автомат пред гърдите.

Като приключи с обиска, охранителят кимна на полковник Кемел, който даде знак на посетителя да се качва по тясното стълбище. На площадката имаше втори охранител, който седеше на паянтов стол, наклонен толкова силно назад, че едва-едва се крепеше. Той погледна апатично Габриел, после протегна ръка и почука по дървената врата. От другата страна се чу раздразнен глас: „Влез!“ Полковник Кемел натисна дръжката и въведе посетителя.

* * *

Кабинетът, в който се озова Габриел, беше малко по-голям от неговия на булевард „Цар Саул“. Вътре имаше скромно дървено бюро и тясно походно легло, а върху колосаната бяла калъфка на възглавницата лежеше красиво подвързан с кожа екземпляр на Корана. Дебели кадифени завеси закриваха прозореца, а настолната лампа, насочена към купчина книжа, бе единственият източник на светлина. На едната стена, почти скрита от плътната сянка, бяха закачени няколко реда снимки в рамка, показващи палестинския лидер с редица знаменити личности. Сред тях се открояваше една с американския президент, който фактически бе признал миниатюрната му държава. И на когото Арафат се отплати, като го предаде в Кемп Дейвид и напусна преговорите за мирния договор.

Зад бюрото, смален и с болнав вид, седеше самият Арафат. Носеше изгладена униформа и кафие на черно-бели квадрати. Както обикновено, то падаше на дипли над дясното му рамо и бе прихванато към униформата му, така че да прилича на картата на Палестина. „Арафатовата версия на Палестина“ — отбеляза наум Габриел, защото много приличаше на очертанията на Израел. Ръката му, с която покани госта си да седне, трепереше силно, както и издадената му долна устна, когато го попита дали иска чай. Габриел познаваше достатъчно добре арабските обичаи, за да знае, че отказът му би насочил нещата в неприятна посока. Затова прие с готовност, наблюдавайки с известно задоволство как Арафат изпрати полковник Кемел да донесе чая.

Известно време те се гледаха мълчаливо над малкото бюро. За пръв път бяха насаме. Сянката на последната им среща надвисна над тях. Беше се състояла в кабинета на един апартамент в Манхатън, където Тарик ал Хурани — мъжът, който бе поставил бомба под колата на Габриел във Виена — се бе опитал да убие Арафат заради предполагаемото му „предателство“ към палестинския народ. Преди да избяга от жилищната сграда, Тарик бе пронизал с куршум гърдите на Габриел — рана, от която едва не загина.

Сега, докато седеше пред Арафат, Габриел за пръв път от много години усети болка в гърдите. Никой друг, освен може би Шамрон, не бе оказал по-силно влияние върху живота на Габриел от Ясер Арафат. В продължение на тридесет години двамата плуваха заедно в една и съща река от кръв. Габриел беше убил най-доверените лейтенанти на Арафат, той пък бе заповядал „разплатата“ срещу него във Виена. Но дали Леа и Дани бяха набелязаните жертви, или бомбата в действителност бе предназначена за Габриел? Този въпрос го терзаеше цели тринадесет години. Арафат със сигурност знаеше отговора. Това бе една от причините, заради които Габриел така охотно бе приел предложението на Ари да посети Рамала.

— Шамрон каза, че си искал да обсъдиш някакъв важен въпрос с мен — проговори Арафат. — Съгласих се да се срещна с теб само от учтивост към него. С Шамрон сме връстници. Историята ни събра на тази земя и за съжаление водихме много битки. Понякога побеждавах аз, понякога — той. Сега и двамата остаряхме. Надявах се, че може да видим малко мирни дни, преди да умрем, но надеждите ми вече повехнаха.

„Ако е така — помисли си Габриел, — защо напусна преговорите, които щяха да ти дадат държава в ивицата Газа и върху 97% от Западния бряг? А Източен Йерусалим щеше да бъде нейна столица?“

Габриел, разбира се, знаеше отговора. Той се съдържаше в оформената чрез кафието карта на „Палестина“, която Арафат носеше на рамото си. Ясер я искаше цялата.

Габриел не успя да отговори, защото Кемел се върна, носейки малък сребърен поднос с две чаши чай. След това полковникът се настани на един стол и впери здравото си око в госта. Арафат обясни, че помощникът му говори свободно иврит и ще превежда. Габриел се бе надявал да разговарят на четири очи, но преводачът можеше да се окаже от полза. Макар и сносен, арабският му език нямаше да може да изрази нюансите в речта, необходими при разговор с човек като палестинския лидер.

След като отпи, Арафат сложи с трепереща ръка чаената чашка обратно върху чинийката й и попита госта какво го е довело в Рамала. Отговорът на Габриел се състоеше само от една дума. За момент тя извади от равновесие старата лисица, точно каквато бе и целта му.

— Халед? — повтори Арафат, възвръщайки самообладанието си. — Познавам много мъже с името Халед. Опасявам се, че то е доста срещано сред палестинците. Трябва да бъдеш по-точен.

Габриел много добре знаеше, че една от любимите тактики на Арафат за водене на преговори е престореното незнание. Ето защо той мина директно към случая:

— Халед, когото търся, председателю Арафат, е Халед ал Халифа.

— Президент Арафат — поправи го палестинецът.

Габриел кимна безучастно.

— Къде е Халед ал Халифа?

Изпъстреното с петна лице на Арафат внезапно почервеня и долната му устна се разтрепера. Габриел сведе очи и се загледа в чая си. С ъгълчето на окото си забеляза как полковник Кемел се размърда нервно на стола си. Когато отново заговори, Арафат успя да потисне пословичната си избухливост.

— Предполагам, че имаш предвид сина на Сабри ал Халифа.

— Всъщност той сега е твой син.

— Осинових го, защото ти уби баща му. — Арафат го прониза с поглед.

— Баща му загина на бойното поле.

— Беше убит хладнокръвно на улицата в Париж.

— Сабри бе този, който превърна Париж в бойно поле, президент Арафат, и то с твоята благословия.

Настъпи мълчание. Палестинският лидер, изглежда, подбираше внимателно думите си.

— Винаги съм знаел, че един ден ще измислиш някаква провокация, за да набележиш Халед. Ето защо след погребението на Сабри изпратих момчето далеч оттук. Дадох му нов живот и той го прие. Не съм го виждал и чувал след младежките му години.

— Имаме основания да предполагаме, че Халед ал Халифа е замесен в бомбения атентат срещу нашето посолство в Рим.

— Абсурд! — отвърна пренебрежително Арафат.

— Щом като Халед няма нищо общо с Рим, сигурен съм, че няма да имаш нищо против да ни кажеш къде можем да го намерим.

— Както вече казах, не знам къде е.

— Как се казва той?

Арафат сдържано се усмихна.

— Положих изключителни усилия да защитя момчето от теб и отмъстителната ти служба. Какво те кара да мислиш, че сега ще ти кажа името му? Наистина ли вярваш, че ще изиграя ролята на Юда Искариотски и ще предам моя син на съд и екзекуция? — Арафат бавно поклати глава. — Има много предатели сред нас, много, които работят и тук, в Муката, но аз не съм един от тях. Ако искаш да намериш Халед, ще го направиш без моя помощ.

— Непосредствено след бомбения атентат бе проведена полицейска акция в един пансион в Милано. Един от мъжете, укривали се там, се казва Дауд Хадави — палестинец, който е бил член на президентската ти служба за сигурност.

— Така твърдиш ти.

— Ще ти бъда благодарен, ако получа копие от личното досие на Хадави.

— Неколкостотин души работят в президентската служба за сигурност. Ако този мъж… — Арафат се запъна. — Как се казваше?

— Дауд Хадави.

— А, да, Хадави. Ако е работил за службата и ако още се пази личното му досие, ще се радвам да ти го дам. Но мисля, че шансовете да се намери са много малки.

— Наистина ли?

— Нека да ти изясня нещо. Ние, палестинците, нямаме нищо общо с нападението над вашето посолство. Може да са били хора от Хизбула или „Ал Кайда“. Може да са били неонацисти. Един Аллах знае, вие имате много неприятели.

Габриел се накани да стане, но Арафат вдигна ръка.

— Моля те, Джибрил — каза той, използвайки арабския вариант на името му. — Не си тръгвай. Остани още малко.

Габриел отстъпи за момент. Арафат повъртя между пръстите си гънките на кафието си, после погледна към полковник Кемел и тихо на арабски му нареди да ги остави сами.

— Не си докоснал чая си, Джибрил. Може ли да ти предложа нещо друго? Сладкиши?

Габриел поклати глава. Палестинският лидер скръсти тънките си ръце и се загледа мълчаливо в него с лека усмивка. Израелецът бе убеден, че той се забавлява.

— Знам какво направи за мен в Ню Йорк преди няколко години. Ако не беше ти, Тарик със сигурност щеше да ме убие в онзи апартамент. В друго време щеше да се надяваш той да успее. — Усмихна се тъжно. — Кой знае? В друго време можеше ти, Джибрил, да стоиш там с пистолет в ръка.

Габриел не отговори. Да убие Арафат? През седмиците след бомбения атентат във Виена, когато пред очите му постоянно се изпречваше картината на обгореното тяло на жена му и осакатения труп на сина му, многократно бе мислил за това. Наистина в моменти на пълно отчаяние с радост би заложил своя живот срещу този на Арафат.

— Странно е, Джибрил, но за краткото време, в което бяхме съюзници, и двамата искахме мир. И двамата се нуждаехме от него.

— Желал ли си изобщо някога мир или беше просто част от твоята стратегия да разрушиш Израел и да получиш всичко?

Този път Арафат остави въпроса да увисне във въздуха и продължи:

— Дължа ти живота си, Джибрил, и затова ще ти помогна в тази работа. Няма никакъв Халед. Той е плод на въображението ти. Ако продължиш да го търсиш, истинските убийци ще избягат.

Габриел рязко се изправи, слагайки край на срещата. Арафат излезе иззад бюрото и постави ръце върху раменете му. Те сякаш прогориха кожата му, но той не направи нищо, за да прекъсне прегръдката на палестинеца.

— Радвам се, че най-сетне се срещнахме официално — каза Арафат. — Щом ние с теб можем да седнем заедно, значи има надежда за всички нас.

— Може би — отвърна Габриел, макар че от тона му лъхаше песимизъм.

Арафат го пусна и се насочи към вратата, после внезапно спря.

— Ти ме изненада, Джибрил.

— Защо?

— Очаквах, че ще използваш възможността, за да обясним недоразумението за Виена.

— Ти уби жена ми и сина ми — каза Габриел, заблуждавайки съзнателно палестинеца за съдбата на Леа. — Не съм сигурен, че някога ще можем да си обясним „недоразумението“, както се изрази.

Арафат поклати глава.

— Не, Джибрил, аз не съм ги убил. Заповядах на Тарик да убие теб като отмъщение за Абу Джихад, но изрично му казах да не закача семейството ти.

— Защо направи това?

— Защото го заслужаваше. Беше проявил известно благородство онази нощ в Тунис. Да, застреля Абу Джихад, но се погрижи да не бъдат наранени жена му и децата му. Всъщност на излизане от вилата си се спрял да успокоиш дъщерята на Джихад и си я посъветвал да се погрижи за майка си. Спомняш ли си?

Габриел затвори очи и кимна утвърдително. Сцената в Тунис, както и избухналата бомба във Виена, бяха като галерия в паметта му, където той всяка нощ се разхождаше в сънищата си.

— Смятах, че заслужаваш същото като Абу Джихад — да умреш като войник пред очите на жена си и сина си. Тарик не се съгласи с мен. Той смяташе, че заслужаваш по-сурово наказание — да видиш как умират жена ти и детето ти. Затова постави бомбата под тяхната кола и се увери, че си наблизо, за да станеш свидетел на взрива. Виена беше дело на Тарик, не мое.

Телефонът на бюрото на Арафат иззвъня, раздирайки спомена на Габриел за Виена, както нож — маслено платно. Палестинецът рязко се обърна и остави госта сам да намери пътя за навън. Полковник Кемел чакаше на площадката. Той съпроводи безмълвно израелеца през руините на Муката. След мрака в кабинета на Арафат ярката светлина беше почти непоносима. Зад разбитата врата Йонатан Шамрон играеше футбол с неколцина от палестинските охранители. Двамата се качиха в бронирания джип и поеха по улиците на смъртта. Щом излязоха от Рамала, Йонатан попита Габриел дали е научил нещо полезно.

— Халед ал Халифа е извършил бомбения атентат над нашето посолство в Рим — заяви Габриел уверено.

— Нещо друго?

„Да — помисли си Габриел. — Ясер Арафат лично е наредил на Тарик ал Хурани да убие жена ми и сина ми“.