Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Габриел Алон (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prince of Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
in82qh (2014)
Корекция
Kircheva (2014)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Даниъл Силва. Принцът на огъня

ИК „Хермес“, Пловдив, 2007

Американска. Първо издание

Отговорен редактор: Петя Димитрова

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN 978-954-26-0499-0

История

  1. — Добавяне

13. Кайро, 31 март

Джентълменът от Мюнхен беше гост, когото персоналът в хотел „Интерконтинентал“ скоро нямаше да забрави. Главният портиер — господин Катуби — бе виждал много капризни мъже, но този дребен, силно обидчив мъж, който се държи предизвикателно, за да избива комплексите си, го побърка. Накрая господин Катуби започна да го мрази толкова неистово, че видимо потрепваше още щом го зърнеше. На третия ден той го поздравяваше с напрегната усмивка и с въпроса: „Какво има сега, хер Клемп?“

Оплакванията бяха започнали минути след неговото пристигане. Немецът бе резервирал стая за непушачи, но веднага заяви: „Очевидно някой е пушил тук наскоро“. Господин Катуби, който се гордееше с острото си обоняние, не долови и следа от аромат на тютюн. Следващата стая беше „твърде близо до плувния басейн“, третата — „много близо до нощния бар“. Най-накрая господин Катуби му даде, и то без никакво доплащане, апартамент на втория етаж, чиято тераса гледаше към реката. А хер Клемп го обяви за „отчайващо задоволителен“.

Но след това се оказа, че водата в басейна е „много топла“, а банята — „много студена“. Немецът пренебрегваше сутрешната шведска маса и редовно връщаше вечерята си. Камериерите „съсипаха“ реверите на един от костюмите му, а от масажа в спа центъра го „заболя врата“. Гостът поиска камериерките да чистят апартамента му точно в осем сутринта и стоеше в стаята си, за да надзирава работата им. Били му откраднали парите в хотел „Истанбул Хилтън“, твърдеше той, и нямало да позволи това да се случи отново в Кайро. Щом те си тръгнеха, табелката „Не ме безпокойте“ се появяваше на дръжката на вратата му, където оставаше като боен флаг през остатъка от деня. На господин Катуби му се искаше да може да закачи същата табелка и на своята кабинка във фоайето.

Всяка сутрин в десет часа хер Клемп напускаше хотела, въоръжен с туристически карти и пътеводители. Хотелските шофьори теглеха жребий, за да определят кой ще има нещастието да му служи като екскурзовод за деня, защото всяка разходка с него изглеждаше по-пагубна от предходната. Египетският музей, обяви хер Клемп, се нуждаел от основно почистване. Цитаделата определи като „мръсен стар форт“. До пирамидите в Гиза бе ухапан от своенравна камила. При завръщането на немеца от посещението му в Коптско Кайро господин Катуби го попита дали му е харесала църквата „Света Варвара“.

— Интересна е — отговори хер Клемп, — но не е толкова хубава, колкото нашите църкви в Германия.

На четвъртия ден от престоя му главният портиер стоеше на входа на хотела, когато той излезе през въртящата се врата и бе посрещнат от носещия песъчинки пустинен вятър.

— Добро утро, хер Клемп.

— Това предстои да се докаже, господин Катуби.

— Хер Клемп ще иска ли кола тази сутрин?

— Не, няма.

При тези думи немецът пое по крайбрежния път, а уж „съсипаното“ му сако се развяваше от вятъра. „Кайро е удивително издръжлив град — помисли си господин Катуби. — Но дори и той не може да се мери с мъж като хер Клемп“.

* * *

Габриел откри нещо европейско в мръсните, рушащи се сгради по улица „Талаат Харб“. После си спомни, че бе прочел в пътеводителите на хер Клемп, че владетелят на Египет през XIX век — Хедив Исмаил — бил решил да превърне Кайро в „Париж на Нил“ и наел някои от най-добрите европейски архитекти да реализират мечтата му. Тяхното дело все още личеше в неоготическите фасади, в балюстрадите от ковано желязо и високите правоъгълни прозорци с жалузи, макар че вече бе съсипано от замърсяването и човешкото нехайство.

Стигна до шумно и натоварено кръгово движение. Обуто в сандали момче го дръпна за ръкава и го покани да посети парфюмерийното магазинче на родителите му. Nein, nein[1] — отговори Габриел с немския на хер Клемп, но мина край детето с незаинтересованото изражение на израелец, свикнал да се измъква от амбулантните търговци по тесните улички на Стария град в Йерусалим.

Той тръгна по кръговата улица в посока, обратна на часовниковата стрелка, и зави по булевард „Касър ел Нил“ — каирския „Шан-з-Елизе“. Повървя известно време, често спирайки да позяпа ярките витрини на магазините и да види дали не го следят. После кривна в една тясна пресечка. Беше невъзможно да се върви по тротоарите, защото бяха задръстени с паркирани коли, така че крачеше по уличното платно като истински жител на Кайро.

Стигна до адреса, отбелязан на визитната картичка, дадена му от Шамрон в нощта преди заминаването. Сградата напомняше италианските постройки, а цветът на фасадата й — нилската кал. От един прозорец на третия етаж се дочуваха новините на Би Би Си. На няколко метра от входа продавач с алуминиева количка предлагаше в картонени чинии спагети „Болонезе“. В съседство с него забулена жена продаваше лимони и арабски хляб. На отсрещната страна на шумната уличка имаше вестникарска будка. Под сянката, хвърляна от малкия й покрив, стоеше мъж със слънчеви очила и винтяга. Неумело прикритият агент от Мухабарат наблюдаваше Габриел, докато влизаше в сградата.

Във входа беше студено и тъмно. Мършава египетска котка с жълти очи и огромни уши изфуча към него от мрака, после изчезна през една дупка в стената. Портиерът нубиец с лимоненожълта галабия и бял тюрбан седеше неподвижно на дървен стол. Той вдигна грамадната си абаносовочерна ръка, за да вземе визитната картичка на мъжа, когото Габриел искаше да види.

— На третия етаж — упъти го нубиецът на английски.

На площадката имаше две врати. На стената до едната от тях се виждаше месингова табелка с надпис:

„Дейвид Куинел — Международна преса.“

Габриел натисна звънеца и незабавно бе поканен в малка чакалня от суданец, към когото се обърна на английски с премерен немски акцент.

— За кого да доложа? — попита суданецът.

— За хер Йоханес Клемп.

— Господин Куинел очаква ли ви?

— Приятел съм на Рудолф Хелер. Той ще разбере.

— Изчакайте за минутка. Ще видя дали господин Куинел може да ви приеме сега.

Суданецът изчезна зад висока двойна врата. Минутките от една станаха две, после три. Габриел отиде бавно до прозореца и погледна към улицата. Сервитьор от кафенето на ъгъла тъкмо поднасяше на агента от Мухабарат чаша чай върху малка сребърна табла. Накрая суданецът се появи.

— Господин Куинел ще ви приеме.

Стаята, в която бе въведен, имаше вид на занемарена римска приемна. Грапавият дървен под явно отдавна не беше лъскан, а корнизът на тавана беше почти невидим от плътния слой прах и песъчинки. Две от стените бяха скрити от библиотечни рафтове, на които бе наредена впечатляваща колекция от книги, разглеждащи историята на Близкия изток и исляма. Голямото дървено бюро беше отрупано с купчини пожълтели вестници и неотваряна кореспонденция.

Стаята тънеше в полумрак, нарушаван единствено от трапецовиден сноп ярка светлина, който падаше косо през полуотворените френски прозорци и осветяваше протрита груба обувка, принадлежаща на Дейвид Куинел. Той смъкна наполовина сутрешния ежедневник „Ал Ахрам“, издаван от египетското правителство, и хвърли мрачен поглед към посетителя си. Носеше смачкана бяла риза от бял поплин и светлокафяво сако с пагони. Кичур прошарена коса падаше по челото му над малки кървясали очи. Мъжът почеса небрежно обръснатата си брада и намали звука на радиото. Макар и на няколко крачки от него, Габриел усети дъха му, пропит от снощното уиски.

— Всеки приятел на Рудолф Хелер е и мой приятел. — Киселата физиономия на Куинел не отговаряше на приветливия му тон. Габриел изпита чувството, че той говори за аудитория от подслушвачи на Мухабарат. — Хер Хелер ми каза, че ще наминете. С какво да ви помогна?

Габриел сложи на претрупаното му бюро снимката, която му бе дал Махмуд Арвиш в Хадера.

— Тук съм на почивка — извиси глас той. — Хер Хелер предложи да мина да видя как сте. Обясни ми, че може да ми покажете нещо от истинския Кайро и че познавате този град повече от всеки друг.

— Колко мило от негова страна. Как е той?

— Както винаги — отвърна Габриел.

Куинел погледна към снимката, без да помръдва нищо друго, освен очите си.

— В момента съм малко зает, но мисля, че мога да ви помогна. — Той взе снимката и я мушна сред страниците на вестника си. — Какво ще кажете да се поразходим? Най-добре да излезем, преди да е станало прекалено горещо.

* * *

— Офисът ти се наблюдава.

Вървяха по тясна сенчеста уличка, от двете страни на която имаше редица магазини и сергии. Куинел спря да разгледа топ кървавочервен памучен плат.

— Понякога — отвърна той равнодушно. — Всички продажни вестникари са под наблюдение. Когато разполагаш с апарат по сигурността, голям колкото този на египтяните, той трябва да се използва за нещо.

— Да, но ти не си обикновен вестникар.

— Така е, но те не го знаят. За тях съм просто един непримирим стар английски боклук, който се опитва да се препитава от печатното слово. Успяхме да постигнем нещо като съгласие. Аз поисках да разтребят апартамента ми, след като приключат с претърсването му, и те наистина свършиха доста добра работа.

Куинел продължи бавно по уличката. Преди да го последва, Габриел за миг погледна назад и зърна един агент на Мухабарат да разглежда апатично медно арабско джезве.

Когато се изравни с Дейвид, неговото лице вече се бе зачервило от следобедната горещина. Някога той бе звезда, пътуващ кореспондент на голям лондонски ежедневник. Знаеха го като репортера, който каца в горещите точки на света и ги напуска, преди нещата да станат отегчителни и читателската публика да загуби интерес. Изхабен от твърде много пиене и жени, Куинел бе пристигнал в командировка в Израел по време на първата интифада, когато попадна в полезрението на Шамрон. На една частна вечеря в Тивериада Ари пробва почвата и откри слабото му място — огромно количество дългове, еврейско потекло, прикрито зад фасадата на саркастичен и подпийнал англичанин. Докато стане време да се сервира кафето на терасата, Шамрон вече си бе свършил работата. Ще бъде партньорство, обеща му Ари, защото той считаше за свой „партньор“ всеки, когото можеше да съблазни или изнуди да изпълнява нарежданията му. И обясни на Куинел как да използва своя внушителен контингент от арабски източници, за да му осигурява информация. От време на време ще публикува по някоя статия от черната пропаганда на Шамрон. В замяна внушителните дългове на Куинел тихомълком ще бъдат изплатени. Освен това той ще получи няколко ексклузивни новини, за да се придаде малко блясък на позалязващата му кариера, и ще му бъде осигурен издател за публикуването на книгата, която винаги си е мечтал да издаде. Шамрон никога не разкри как бе разбрал, че Дейвид държи ръкопис в чекмеджето си. Съдружието бе сключено и Куинел, както и Махмуд Арвиш, бе поел по пътя на предателството, за което наказанието беше краят на кариерата му. Като публично разкаяние за личните си грехове Куинел бе преминал изцяло на страната на арабите. На улица „Флийт“ го наричаха Гласът на Палестина — апологетът на шахидите[2] и ислямофашистите. „Империалистите, западните петролни компании и тяхното копеле Израел пожънаха това, което сами си посяха — често високопарно пишеше Куинел. — На «Пикадили» няма да има спокойствие, докато в Палестина няма справедливост“. Той бе любимият западен коментатор на „Ал Джазира“ и често бе канен на купоните в Кайро. Дори самият Ясер Арафат бе казал за него: „Храбър мъж, който има смелостта да пише истината. Единственият човек от Запада, който наистина разбира проблемите на арабския народ“.

— Има едно място в Замалек, където трябва да отидеш. Нарича се „При Мими“. Добра кухня, хубава музика. — Куинел замълча и после добави предизвикателно: — Интересна тълпа.

— Коя е Мими?

— Мими Ферере. Тя е нещо като неделима част от обществото в Замалек. Дойде тук преди двадесет години и повече не си замина. Всички познават Мими и тя познава всички.

— Какво я е довело в Кайро?

— Хармоничната конвергенция.

Куинел срещна недоумяващия поглед на Габриел и побърза да обясни:

— Един тип на име Хосе Аргелес преди време написа книга, озаглавена „Факторът маи“. Той твърди, че в Библията и в календарите на маите и на ацтеките намерил доказателство, че месец август 1987 година е критичен момент в историята на човечеството. Тогава светът можел да поеме по един или друг път. Можел да навлезе в нова епоха или да бъде унищожен. За да се избегне гибелта, трябвало сто четиридесет и четири хиляди души да се съберат в така наречените енергийни центрове по целия свят и да излъчат позитивна енергия. Мими дойде при пирамидите заедно с няколко хиляди други ентусиазирани души. Тогава тя беше голяма хубавица. И още е, ако питаш мен. Омъжи се за богат египтянин и се установи в Замалек. Бракът продължи около седмица и половина. Когато се разпадна, на Мими й трябваха пари, затова отвори кафе-бара.

— Откъде е?

— Мими е отвсякъде. Тя е жителка на света.

— Какво представляват посетителите?

— Главно експатрирани хора. Неколцина находчиви туристи. Араби паралии, които все още харесват Запада. Има и един приятел, когото виждам от време на време. Казва се Тони.

— Тони? Сигурен ли си?

— Така се представя той самият. Красив дявол. — Куинел подаде вестника на Габриел. — Не отивай твърде рано. Заведението се оживява едва в полунощ. И внимавай със сладката Мими. Тя може да е Ню Ейдж[3], но е и много хитра.

* * *

Господин Катуби запази маса за хер Йоханес Клемп в джаз бара на Мими за десет часа същата вечер. В девет Габриел излезе от хотела и като се качи на едно такси, се отправи през моста Тахрир към остров Гезира. Щом стигна на острова, зави надясно и пое на север по пътя от другата страна на реката покрай оградата на стария спортен клуб, където британските колониалисти бяха играли крикет и бяха посръбвали джин, докато империята около тях се разпадала.

От лявата му страна се появи редица от луксозни многоетажни жилищни блокове — първото доказателство, че е навлязъл в най-търсения квартал на Кайро. Тук живееха чужденци, но и богати египтяни, които се съобразяваха не с исляма, а с модните законодатели от Ню Йорк и Лондон. В Замалек беше относително чисто, а неприятният шум на Кайро се чуваше само като приглушено мъркане, идващо от другия бряг на реката. Човек можеше да пие капучино в кафе-баровете и да поговори на френски в модерните бутици. Беше като оазис, където богатите можеха да се преструват, че не са заобиколени от море от невъобразима бедност.

Заведението „При Мими“ заемаше приземния етаж на старинна къща, разположена точно до улица „26 юли“. Неоновият надпис в стил арт деко[4] беше на английски, както и цялото вегетарианско меню, което бе поставено под стъкло в рамка от ръчно изрисувано дърво. До менюто висеше голям афиш със снимка на тазвечерната атракция в развлекателната програма — петима млади мъже с копринени вратовръзки и с много бижута. Беше място, където при нормални обстоятелства Габриел би влязъл само под дулото на пистолет. Хер Клемп обаче изпъна рамене и влезе.

Посрещна го мургава жена, облечена в оранжеви сатенени шалвари и с тюрбан в същия цвят. Тя го заговори на английски и той й отговори на същия език. Като чу името Йоханес Клемп, жената се усмихна предпазливо, сякаш бе предупредена от господин Катуби да очаква най-лошото. Сетне го отведе до една маса близо до подиума за оркестъра — беше ниска, в мавритански стил, заобиколена от кресла с ярка тапицерия. Габриел изпита острото подозрение, че няма да прекара вечерта сам. Опасенията му се оправдаха двадесет минути по-късно, когато към него се присъединиха трима араби. Те си поръчаха шампанско, без да обръщат внимание на навъсената физиономия на немеца, с когото деляха масата.

Помещението беше приятно — с издължена овална форма, с варосани стени и копринени завеси, спускащи се от високия таван. Във въздуха се носеше аромат на източни подправки, сандалово дърво и смътно — на хашиш. По протежение на стените, едва забележими на приглушената светлина, се открояваха няколко сводести сепарета, където постоянните клиенти можеха да ядат и да пият в относително уединение. Габриел си избра плато с арабски мезета и се огледа без особен успех за някой, който да прилича на мъжа от снимката.

Както бе казал Куинел, музикалната програма започна едва в единадесет часа. Първият изпълнител бе перуанец, облечен в пончо, който изсвири на китара няколко Ню Ейдж парчета с инкски мотиви. Между изпълненията разказа на почти неразбираем английски няколко вица от Андите. В полунощ дойде ред на атракцията на вечерта — групата мароканци, които изпълниха арабски джаз в ритмика, непонятна за ухото на европейците. Тримата араби не обръщаха внимание на музиката и прекараха вечерта в разговори, полети с алкохол. Хер Клемп усмихнато аплодира прекрасните солови изпълнения, макар че Габриел не беше чул нито едно от тях, защото цялото му внимание бе съсредоточено върху жената, която водеше оживен разговор в края на бара.

„Тогава тя беше голяма хубавица — бе казал Куинел. — И ако питаш мен, все още е“.

Беше облечена в бели три четвърти панталони и бледосиня сатенена блуза, завързана на тънката й талия. Гледана отзад, можеше да бъде сбъркана с двадесетгодишно момиче. Едва когато се обърна, разкривайки бръчките около очите си и сребристите нишки в тъмната си коса, си пролича, че е на средна възраст. Жената носеше гривни на ръцете и голям сребърен медальон на дългата си шия. Кожата й имаше маслинен оттенък, а очите й бяха почти черни. Поздравяваше всички по един и същи начин — с целувка по двете бузи и прошепната любезност. Габриел бе виждал много жени като нея. Този тип дами се местеха от вила на вила, от парти на парти, запазваха тена и тънката си фигура и не искаха да се нагърбват със съпруг и деца. Запита се обаче какво ли прави Мими в Кайро.

Мароканският квинтет направи пауза за почивка, като заплаши, че ще се върне след десет минути. Осветлението леко се усили, посетителите забъбриха по-високо. Жената се отдели от бара и тръгна да обикаля помещението, придвижвайки се с лекота от маса на маса, от сепаре на сепаре, както пеперудата — от цвят на цвят. Старите си познати поздравяваше с целувки и шепот на ухото. Новите приятели получаваха дълго ръкостискане. Говореше им на арабски и английски, италиански и френски, на испански и сносен немски. Приемаше комплиментите като жена, свикнала да ги получава, без да поражда приказки след себе си. За мъжете тя бе обект на скрито желание, а за жените — на възхищение.

Мими стигна до масата на хер Клемп, когато музикантите се върнаха на подиума за втория тур. Той се изправи, леко се поклони и пое подадената му ръка. Ръкостискането й беше крепко, дланта й — хладна и суха. Тя отметна падналия кичур коса от лицето си и го изгледа закачливо с кафявите си очи. Ако не беше забелязал, че отправя същия поглед към всеки от мъжете в залата, можеше да си помисли, че флиртува с него.

— Много се радвам, че можахте да се присъедините към нас тази вечер. — Говореше му на английски и с поверителния тон на домакиня, която дава малко вечерно парти. — Надявам се, че музиката ви харесва. Нали мароканците са прекрасни? Впрочем аз съм Мими.

Като изрече всичко това на един дъх, тя си тръгна. Габриел обърна поглед към подиума, но мислено се върна в подземната бърлога на Натан Хофи. И отново чуваше записите на тайнствената жена с приятел, наречен Тони.

„Впрочем аз съм Мими“.

„Не, не си — помисли си той. — Ти си Мадлен. И Александра, и Лунета. Ти си Малката луна“.

* * *

На следващата сутрин господин Катуби стоеше на поста си във фоайето, когато телефонът иззвъня. Той погледна на дисплея откъде се обаждат и тежко въздъхна. После бавно и внимателно вдигна слушалката — като сапьор, обезвреждащ бомба — и я доближи до ухото си.

— Добро утро, хер Клемп.

— Вие ли сте наистина, господин Катуби?

— Искате ли помощ за багажа?

— Не. Има промяна в плановете. Реших да удължа престоя си. Очарован съм от това място.

— Какво щастие за нас! — възкликна съкрушено портиерът. — Още за колко нощи ще искате стаята си?

— Това предстои да бъде решено, Катуби. Очаквайте допълнителни уточнения.

— Оставам в очакване, хер Клемп.

Бележки

[1] Не, не (нем.). — Б.пр.

[2] Ислямски терорист самоубиец. — Б.пр.

[3] Нова епоха — религия на модерното и постмодерното време, която черпи идеи от източната духовност и включва елементи на древните езически религии. Основната цел на движението „Ню Ейдж“ е да разгърне вътрешния, божествен потенциал на човека и да разшири съзнанието му до по-високи нива. — Б.пр.

[4] Художествено течение в изкуството и архитектурата, популярно през 20-те и 30-те години на XX в. — Б.пр.