Даниъл Силва
Принцът на огъня (14)

14. Кайро

— Никога не съм давал съгласието си за такова нещо — каза мрачно Куинел.

Минаваше полунощ и те седяха в малкия му стар фиат. На отсрещната страна на Нил центърът на Кайро бе изпълнен с непрестанно движение, но по това време в Замалек беше тихо и спокойно. Беше им отнело два часа, докато стигнат дотук. Габриел бе сигурен, че никой не ги е проследил.

— Сигурен ли си за номера на апартамента?

— Бил съм в него — отговори журналистът. — Не в качеството си на такъв, какъвто се надявах, а като гост на едно от партитата на Мими. Тя живее в апартамент 6А. Всички знаят адреса й.

— Сигурен ли си, че няма куче?

— Само една ангорска котка с наднормено тегло. Вярвам, че за човек, който твърди, че е приятел на великия хер Хелер, няма да има никакъв проблем да се справи с едно котенце. Аз, от друга страна, трябва да се задоволя с огромния портиер нубиец. Как стана така?

— Ти си един от най-добрите журналисти в света, Куинел. Със сигурност ще успееш да измамиш някакъв портиер.

— Така е, но това не е точно журналистика.

— Мисли за задачата си като за училищна шега. Кажи му, че двигателят на колата ти е угаснал, че се нуждаеш от помощ. Дай му пари. Само за пет минути, нито секунда повече. Разбра ли?

Куинел кимна утвърдително.

— А ако твоят приятел от Мухабарат се появи? — попита Габриел. — Какъв ще е сигналът?

— Две кратки изсвирвания с клаксона, последвани от едно дълго.

Габриел слезе от колата, пресече улицата и се спусна по каменното стълбище, водещо до крайбрежния булевард. Спря за миг да погледа изящното триъгълно платно на една лодка, която се носеше бавно срещу течението. После се обърна и се отправи на юг, овесил на дясното си рамо елегантната кожена чанта на хер Клемп. След няколко крачки над хълма се показаха горните етажи на жилищния блок на Мими — стара замалекска сграда с големи тераси, гледащи към реката.

Недалеч от нея имаше още едно стълбище, което водеше към улицата. Преди да се изкачи по него, Габриел погледна към реката, за да види дали не го следят, но крайбрежният булевард бе пуст. Той изкачи стълбите, пресече улицата и се насочи към тъмната алея, която минаваше от задната страна на жилищните блокове. Ако идваше за пръв път, нямаше да може да намери мястото, но той бе минал по тази алея през деня и знаеше със сигурност, че след сто и тридесет нормални крачки ще стигне до задния вход на блока на Мими Ферере.

Надписът на арабски върху очуканата метална врата гласеше: Влизането забранено. Габриел погледна часовника си. Както бе очаквал, пътят от колата дотук му бе отнел четири минути и половина. Натисна дръжката и откри, че е заключено, както беше и по-рано през деня. Извади чифт тънки метални лостчета от страничния джоб на чантата и се наведе, така че очите му се озоваха на нивото на ключалката. За петнадесет секунди тя бе отключена.

Отвори вратата и погледна вътре. Пред него се простираше къс коридор с циментов под. В другия му край имаше полуотворена врата, която водеше към фоайето. Той се придвижи тихо и се прикри зад втората врата. От другата й страна се чуваше гласът на Дейвид Куинел, който предлагаше двадесет лири на портиера нубиец, за да помогне да побутнат спрялата му кола. Когато разговорът заглъхна, Габриел надникна иззад прикритието си — точно навреме, за да види отдалечаващата се в мрака роба на нубиеца.

Влезе във фоайето и спря пред пощенските кутии. Върху тази на апартамент 6А имаше табелка с надпис: Мими Ферере. Изкачи се по стълбите до шестия етаж. От двете страни на вратата имаше саксии с палми. Долепи ухо до нея и не чу никакъв шум от другата страна. Извади от джоба си уред, който приличаше на електрическа самобръсначка, и го прокара по края на вратата. Присветна зелена лампичка, което означаваше, че уредът не бе установил наличието на алармена система.

Върна уреда в джоба си и мушна своя старомоден шперц в ключалката. Тъкмо го завърташе, когато чу женски гласове, идващи отдолу по стълбището. Продължи да действа бавно, усещайки с върховете на пръстите си едва доловимите промени в съпротивата на пружината, докато в ума си прехвърляше различни възможности. Сградата бе на единадесет етажа. Шансовете жените да са се насочили към шестия или по-нагоре бяха почти равни. Имаше два варианта: да зареже за момент работата си и да тръгне надолу по стълбите или да потърси убежище на някой по-горен етаж. И двата плана криеха потенциален риск. Присъствието на непознат в сградата можеше да се стори подозрително на жените и ако случайно живееха на последния етаж, Габриел можеше да се окаже в капан без път за бягство.

Реши да продължи. Спомни си за упражненията в Академията. Шамрон го убеждаваше да действа така, сякаш от това зависи не само неговият живот, а и животът на екипа му. Вече чуваше потропването на токчетата им. Когато едната жена избухна в смях, сърцето му едва не подскочи.

Най-сетне и последната пластинка поддаде. Той сложи ръка на дръжката и със задоволство усети, че тя се задвижи. Открехна вратата, промъкна се вътре и затвори точно когато жените стигнаха площадката. Въоръжен единствено с шперца си, сдържа дъха си, докато те отминаха със смях. За миг изпита омраза към тях заради безгрижието им.

Заключи вратата. Извади от чантата фенерче с размерите на цигара и насочи тънкия му лъч около себе си. Намираше се в малко антре, от което се влизаше във всекидневната — прохладна, боядисана в бяло, с ниски и удобни мебели и изобилие от разноцветни възглавнички и покривчици. Тя смътно му напомни за нощния бар на Мими. Пристъпи бавно, но внезапно спря, когато светлината на фенерчето му падна върху нечии неоновожълти очи. Дебелата котка на Мими лежеше, свита върху една табуретка. Тя го изгледа безизразно, после сложи муцунка върху предните си лапи и затвори очи.

Габриел си имаше списък с набелязани цели, подредени по важност. На първо място бяха телефоните на Мими. Откри първия върху малка масичка във всекидневната. Вторият бе поставен върху нощното шкафче в спалнята, а третият — в стаята, която тя използваше като кабинет. Към всеки от тях прикачи миниатюрно устройство, наричано в Службата „отражател“. Това беше предавател, който покриваше както телефона, така и помещението, в което се намираше апаратът. Предавателите имаха широк обхват и щяха да позволят на Габриел да използва апартамента си в „Интерконтинентал“ като подслушвателен пост.

В кабинета намери и втората цел от своя списък — компютъра на Мими. Седна, включи го и вкара компактдиска в CD-драйвера. Софтуерът се задейства автоматично и започна да записва данните от хард диска: пощенски кутии, документи, снимки, дори и аудио- и видеофайлове.

През това време огледа останалата част от кабинета. Прелисти връзка писма, надникна в чекмеджетата на бюрото, прегледа папките. Липсата на време му позволяваше да направи само повърхностен оглед на нещата, но не откри нищо, което да привлече вниманието му.

Провери как напредва свалянето на информацията, изправи се и разходи лъча на фенерчето по стените. На едната бяха закачени няколко снимки в рамки. Повечето показваха Мими с други хора. На една фотография видя младата Мими, наметната с кефия. На заден план се извисяваха пирамидите в Гиза. Те, както и лицето й, бяха обагрени в светлината от залязващото слънце. Мими, Ню Ейдж идеалистката, опитваща се да спаси света от разрушение чрез силата на позитивното мислене…

Втора снимка привлече погледа му: Мими, положила глава върху лавандуловосиня възглавница, гледаше право в обектива. Бузата й бе притисната до лицето на мъж, който се преструваше на заспал. Над очите му бе нахлупена шапка, така че се виждаха само носът и брадичката. Но и това бе достатъчна част за експертите по лицево идентифициране, за да определят със сигурност самоличността. Габриел извади малък цифров фотоапарат от чантата на хер Клемп и засне фотографията.

Върна се при бюрото и видя, че свалянето на информацията е приключило. Извади диска от драйвера и изключи компютъра. После погледна часовника си. Беше в апартамента от седем минути — две в повече от планираното. Прибра диска в чантата, отиде до входната врата, но преди да излезе, спря за момент. Искаше да се увери, че площадката е празна.

На стълбището нямаше жива душа. Във фоайето беше само портиерът нубиец. Той пожела приятна вечер, когато Габриел мина край него и излезе на улицата. Куинел седеше върху капака на колата си и пушеше. Беше олицетворение на самото безразличие. Като добър професионалист, той не вдигна поглед, когато Габриел зави наляво и пое към моста Тахрир.

* * *

На следващата сутрин хер Клемп се почувства зле. След като получи подробното описание на симптомите, господин Катуби определи, че неразположението е на бактериална основа и предсказа, че пристъпът ще е бурен, но кратък.

— Кайро ме предаде — оплака се немецът. — Бях съблазнен от него, а той се отплаща на моята привързаност с отмъщение.

Прогнозата на портиера за бързо оздравяване се оказа погрешна. Бурята в червата на хер Клемп вилня много дни и нощи. Бяха повикани лекари, предписани бяха медикаменти, но като че ли нищо не се оказа ефикасно. Господин Катуби, загърби лошите чувства към госта и лично пое отговорността да се грижи за него. Той му предписа доказано от времето лекарство — варени картофи, овкусени с лимонов сок и сол. И му доставяше лично този цяр по три пъти на ден.

Болестта смекчи заядливия характер на хер Клемп. Той стана любезен с портиера и дори се извиняваше на камериерките, когато трябваше да почистват ужасната му тоалетна. Понякога, влизайки в стаята, господин Катуби намираше госта, седнал във фотьойла до прозореца, да гледа уморено към реката. Обаче той прекарваше повечето време, излегнат апатично в леглото. За да се разсейва от досадата на своето затворничество, хер Клемп слушаше музика и новини на немски от транзистор с миниатюрни слушалки, защото не искаше да притеснява останалите гости на хотела. Главният портиер откри, че му липсва предишният хер Йоханес Клемп. Понякога поглеждаше от своята кабинка във фоайето и жадуваше да види свадливия немец да крачи тежко и шумно по мраморния под, със стиснати челюсти, готов за конфронтация.

Една сутрин, седмица след деня, в който хер Клемп се разболя, господин Катуби почука на вратата му и бе изненадан от силния глас, който му извика да влезе. Той мушна картата си, след което видя изненадано, че гостът опакова багажа си.

— Бурята свърши, Катуби.

— Сигурен ли сте?

— Толкова сигурен, колкото може да е човек при това положение.

— Съжалявам, че Кайро се отнесе толкова зле към вас, хер Клемп. Предполагам, решението ви да удължите престоя си се оказа погрешно.

— Може би, Катуби, но тогава никога нямаше да мога да размишлявам за миналото, нито пък вие.

— Това е арабската болест, хер Клемп.

— Аз не страдам от такава болест, Катуби. — Той сложи транзистора си в куфара и затвори ципа. — Е, нов ден — нов късмет!

* * *

Тази вечер във Франкфурт валеше дъжд. Пилотът от „Луфтханза“ го обясни достатъчно многословно — спомена дъжда още на летището в Кайро и два пъти по време на полета им предостави нови безинтересни данни. Габриел се бе съсредоточил върху дразнещия глас на пилота, защото така поне можеше да мисли за пороя, вместо постоянно да гледа часовника си и да пресмята часовете до следващото масово убийство на невинни, замислено от Халед. Когато наближиха Франкфурт, той наведе глава към илюминатора, надявайки се да зърне първите светлинки в южногерманската равнина, но видя само непрогледен мрак. Самолетът се гмурна в един облак и прозорчето се нашари с хоризонтални дъждовни струйки, а Габриел видя в подскачащите по стъклото капчици групата на Халед как се придвижва към позицията на следващия си удар. После внезапно се показа пистата — бавно се издигаше да ги посрещне, лъскава и гладка като черен мрамор. И ето че кацнаха.

Той влезе в терминала, отиде до една телефонна кабинка и набра номера на транспортна фирма в Брюксел. Представи се като Стивънс — едно от многобройните му телефонни кодови имена — и поиска да го свържат с господин Парсънс. Чу серия от прищраквания и неясни шумове, след това проехтя далечен женски глас. Габриел знаеше, че в този момент девойката седи пред контролния пулт на отдел „Операции“ в сградата на булевард „Цар Саул“.

— Какво ще искате? — попита тя.

— Гласова идентификация.

— Имате ли запис?

— Да.

— Качество?

Използвайки термини на иврит, които нито един подслушвач не би могъл да разбере, той лаконично описа техническите средства, с които бе прихванал и записал гласа на субекта.

— Пуснете записа, моля.

Габриел натисна бутона „Старт“ и доближи касетофона до микрофона на слушалката. Прозвуча мъжки глас на отличен френски: Аз съм. Звънни ми, когато имаш възможност. Нищо специално. Чао!

Махна касетофона и долепи слушалката до ухото си.

— Няма файл със сходен глас — каза девойката.

— Сравнете го с неидентифицираната гласова спектрограма 698/Д.

— Изчакайте. — Минута по-късно тя отново се обади: — Съвпада.

— Нужна ми е идентификация на телефонния номер.

Габриел превъртя касетата да намери втория прихванат разговор и отново приближи касетофона до слушалката. Чу се сигналът от телефона в кабинета на Мими Ферере, която набираше номер за международен разговор. Когато бе набрано последното число, той натисна бутона „Пауза“.

Девойката в другия край на линията изрецитира телефонния номер: 00 33 91 54 67 98. Габриел знаеше, че 33 е кодът на Франция, а 91 — на Марсилия.

— Проверете го.

— Изчакайте. — След две минути девойката каза: — Телефонът е регистриран на името на господин Пол Веран, булевард „Сен Реми“ № 56, Марсилия.

— Искам още една гласова идентификация.

— Качество?

— Същото като на предишния запис.

— Пуснете записа.

Габриел натисна „Старт“, но този път гласът бе удавен от звука на съобщение на немски, което прогърмя от високоговорителя над главата му: Achtung! Achtung!^[1] Когато съобщението свърши, той отново натисна бутона „Старт“. Сега записаният женски глас се чу ясно.

Аз съм. Къде си? Звънни ми, когато можеш. С много обич.

Бутон „Стоп“.

— Няма съответствие.

— Сравнете го с неидентифицираната гласова спектрограма 572/Б.

— Изчакайте. — След малко отново се чу: — Съвпада.

— Моля ви, запишете, че субектът се казва Мими Ферере. Адресът й е: улица „Бразилия“ № 24, апартамент 6А, Кайро.

— Добавих го към файла. Продължителността на това обаждане е четири минути и двадесет и две секунди. Нещо друго?

— Трябва да предадете съобщение на Езекил.

Езекил беше телефонното кодово име на дирекцията на отдел „Операции“.

— Съобщението?

— Нашият приятел си прекарва времето в Марсилия на адреса, който ми дадохте преди малко.

— Булевард „Сен Реми“ № 56?

— Точно така. Имам нужда от инструкции от Езекил къде да отида.

— Обаждате се от летището във Франкфурт ли?

— Да.

— Прекъсвам този разговор. Отидете на друго място и звъннете отново след пет минути. Тогава ще имам инструкциите за вас.

Габриел затвори телефона. Отиде до един щанд за вестници, купи си немско списание, после измина краткото разстояние в терминала до друга телефонна кабина. Същият номер, същият кодиран език, същата девойка в Тел Авив.

— Езекил иска да отидете в Рим.

— В Рим ли? Защо?

— Знаете, че не мога да ви отговоря.

Нямаше значение. Той знаеше отговора.

— Къде да отседна?

— В апартамента близо до Пиаца ди Спаня. Знаеше го.

Беше приятна тайна квартира в горния край на Испанските стълби, недалеч от църквата „Санта Тринита дей Монти“.

— След два часа има полет от Франкфурт за Рим. Ще ви запазим билет за него.

— Искате ли номера ми на редовен пътник?

— Моля?

— Нищо.

— Желая ви безопасен път! — каза девойката и затвори.