Даниъл Силва
Принцът на огъня (36)

36. Тивериада, Израел

Седмица след заминаването на Киара Габриел отиде с колата си в Тивериада на вечеря у семейство Шамрон. Йонатан беше там заедно с жена си и трите им деца. Там бяха също Римона и съпругът й. Двамата идваха от дежурство и все още бяха в униформа. Ари беше заобиколен от семейството си и Габриел не го бе виждал толкова щастлив от години. След като се навечеряха, Шамрон изведе Алон и Йонатан на терасата. Ярката луна се отразяваше в спокойната повърхност на Генисаретското езеро. Отвъд него, черни и безформени, се издигаха Голанските възвишения. Ари обичаше да излиза на терасата си, защото тя гледаше на юг, към враговете му. Затова беше доволен просто да си седи там и да слуша как Габриел и Йонатан обсъждат песимистично матсава — ситуацията. След известно време Шамрон изгледа втренчено сина си, за да му подскаже, че иска да говори насаме с Габриел.

— Разбрах посланието, Абба^[1] — каза Йонатан и се изправи. — Оставям ви.

— Той е полковник от Израелската отбранителна армия — каза Габриел, щом останаха сами. — Не му харесва, когато се отнасяш към него по този начин.

— Йонатан си има своята работа, а ние — нашата. — Ари ловко прехвърли темата на разговора от личните си проблеми върху тези на Габриел. — Как е Леа?

— Утре ще я водя на Маслиновия хълм да види гроба на Дани.

— Предполагам, че лекарят й е одобрил тази разходка?

— Той ще ни придружи заедно, с половината персонал на психиатричната клиника „Маунт Херцел“.

Шамрон запали цигара.

— Имаш ли вести от Киара?

— Не, а и не очаквам. Знаеш ли къде е?

Ари погледна театрално часовника си.

— Ако операцията се развива според плана, в момента навярно пие бренди в някоя планинска хижа в Зермат с един швейцарски джентълмен със съмнителна репутация. Този джентълмен се кани да превози с кораб голяма партида оръжия за една ливанска партизанска групировка, която не ни мисли доброто. Искаме да научим кога напуска пристанището тази пратка и къде ще бъде откарана.

— Моля те, кажи ми, че отдел „Операции“ не използва бившата ми годеница за мишеловка^[2]?

— Не съм посветен в подробностите по операцията, само в крайната цел. Колкото до Киара, тя е известна като момиче с висок морал. Сигурен съм, че ще успее да изиграе нашия приятел от Хелвеция.

— И все пак тази работа не ми харесва.

— Не се притеснявай — успокои го Шамрон. — Скоро ти ще си този, който ще решава как да я използваме.

— Какво имаш предвид?

— Министър-председателят желае да си поговорите. Иска да ти предложи една работа.

— Да ме направи копиеносец?

Ари отметна глава и се разсмя, после смехът му премина в дълга и мъчителна кашлица.

— Всъщност иска да станеш новия ръководител на отдел „Операции“.

— Аз ли? Когато комисията на Лев приключи с мен, ще съм щастлив, ако успея да си намеря работа като охранител на някое кафене по улица „Бен Яхуда“.

— Ще излезеш чист от разследването. Сега не е време за публично самобичуване. Остави това на американците. Ако се наложи да кажем няколко полуистини, ако трябва да излъжем страна като Франция, която не се интересува от нашето оцеляване, ще го направим — и толкоз!

— Чрез заблуда ще воюваш ти — каза Алон, цитирайки мотото на Службата.

Шамрон кимна и добави:

— Амин.

Габриел се замисли:

— Но дори и да изляза чист, Лев няма да ми позволи да стана началник на отдел „Операции“.

— Той няма да има думата. Скоро ще бъде освободен от поста си, пък и няма много приятели на булевард „Цар Саул“ и на улица „Каплан“. Никой няма да го покани за втори танц.

— И кой ще бъде новият шеф?

— Двамата с премиера разполагаме с кратък списък с имена. Нито един от включените в него не е от Службата. Когото и да изберем, ще се нуждае от опитен човек начело на отдел „Операции“.

— Знаех си, че работите отиват натам — въздъхна Габриел. — Разбрах го още щом те видях във Венеция.

— Признавам, че мотивите ми са егоистични. Моята служба на този пост също е към края си. Ако министър-председателят бъде свален, аз ще го последвам. И този път няма да има връщане от изгнанието. Нужен си ми, Габриел. Нужен си ми, за да наглеждаш това, което създадох.

— Службата ли?

Шамрон поклати глава и показа с жест ширналата се пред тях земя.

— Знам, че ще го направиш — продължи той. — Нямаш друг избор. Неслучайно майка ти те е кръстила Габриел. Михаил е най-висшестоящият, но ти, Габриел, си най-могъщият^[3]. Ти си този, който брани Израел. Ти си ангелът на възмездието, принцът на огъня.

Потънал в мълчание, Алон погледна към езерото и отрони:

— Но преди това трябва да се погрижа за едно нещо.

— Ели ще намери Халед, още повече че разполага с уликите, които си му дал. Ти се справи блестящо с детективската работа. Винаги си имал нюх за тези неща.

— Всичко е заради Фелах — рече Габриел. — Тя го обрече, като ми разказа историята си.

— Това е характерна черта на всички палестинци. Винаги разказват за изгнанието си. Не могат да спрат да говорят за тези неща. — Шамрон се наведе напред, като облегна лакти на коленете си. — Наистина ли си сигурен, че искаш именно ти да превърнеш Халед в мъченик? Има други момчета, които могат да го свършат вместо теб.

— Знам — каза Алон, — но трябва да го направя аз.

Ари тежко въздъхна:

— Щом трябва… Но този път ще действаш самостоятелно. Никакви екипи, никакво наблюдение, нищо, което Халед да обърне в своя полза. Само вие двамата.

— Така и трябва да бъде.

Умълчаха се, загледани в движещите се светлини на един риболовен кораб, който се носеше бавно към Тивериада.

— Искам да те питам нещо — продума накрая Габриел.

— Знам. Ще говориш с мен за Тохнит Далет. За Бейт Сайед и Самария.

— Как разбра?

— Бродиш в необятността на палестинската болка от доста време насам. Логично е.

Той зададе на Шамрон същия въпрос, който беше отправил към Ели Лавон преди седмица в Мегидо:

— Ние ли ги прогонихме?

— Разбира се, че ние — отвърна Шамрон, после добави напрегнато: — Но само на няколко места и при специфични обстоятелства. Ако питаш мен, трябваше да прогоним повече от тях. Ето къде сгрешихме.

— Не говориш сериозно, Ари.

— Нека ти обясня. Историята ни отреди да бъдем губеща сила. През 1947 година Обединените нации решиха да ни дадат парче земя, на което да основем новата си държава. Помниш ли, четири пети от Британския мандат в Палестина вече бяха отцепени, за да бъде създадена Трансйордания. Осемдесет процента! От останалите двадесет процента ООН ни даде половината — десет процента от Британския мандат в Палестина, Крайбрежната равнина и пустинята Негев. Но арабите пак казаха не. Представи си, ако бяха казали да. Представи си, ако бяха казали да през 1937 година, когато Британската кралска комисия препоръча подялбата. Колко милиона хора можехме да опазим? Твоите дядо и баба щяха още да са живи. Моите родители и моите сестри можеха още да са живи. Но какво направиха арабите? Те казаха не, минаха на страната на Хитлер и насърчиха нашето изтребление.

— Това оправдава ли ни, че сме ги прогонили?

— Не, а и ние не го направихме по тази причина. Арабите бяха прогонени вследствие на войната, която те започнаха. Земята, която ни даде ООН, беше населена с петстотин хиляди евреи и четиристотин хиляди араби. Онези араби бяха вражеска сила, готова да ни унищожи. Знаехме, че в момента, в който обявим независимостта си, ще се превърнем в мишена, ще бъдем заплашени от панарабско нашествие. Трябваше да подготвим бойното поле. Не можехме да водим две войни едновременно — с едната ръка да воюваме с египтяните и с йорданците, докато с другата се сражаваме с арабите от Бейт Сайед и Самария. Те трябваше да си отидат.

Шамрон усети, че Габриел продължава да го гледа със съмнение и попита:

— Кажи ми нещо: мислиш ли, че ако арабите бяха спечелили войната, щеше да има някакви еврейски бегълци? Виж какво стана в Хеброн. Събраха евреите в центъра на града и ги избиха. Нападнаха конвой с лекари и сестри, насочили се към Маунт Скопус, и ги заклаха до един. За да са сигурни, че никой няма да оживее, заляха камионите с бензин и ги запалиха. Ето с какви врагове си имахме работа. Целта им беше да ни избият всичките, така че никога да не се върнем. Целта им е същата и до днес. Искат да ни изтребят до крак.

Габриел повтори пред Ари думите, които Фелах му бе казала по време на пътуването им до Париж: „Моят холокост е истински като вашия и все пак вие отричате страданията ми и сами се оневинявате. Твърдите, че сама съм си причинила раните“.

— Наистина си ги е причинила сама — рече Шамрон.

— Но имало ли е повсеместна стратегия за прогонване? Участвал ли си в етническо прочистване от политически подбуди?

— Не. И доказателствата за това са навсякъде около теб. Завчера си вечерял в Абу Гош. Ако имаше повсеместна политика на гонения, Абу Гош щеше ли да бъде там? Защо Самария е изчезнала от Западна Галилея, а Ал Макър е все още там? Защото жителите на Абу Гош и Ал Макър не се опитаха да ни изколят. Но може би именно в това е грешката ни. Трябвало е да ги прогоним всичките, вместо да се опитваме да запазим арабско малцинство в центъра на държавата си.

— Тогава бежанците щяха да са повече.

— Така е, но ако бяха лишени от надеждата да се завърнат някога, може би щяха да се интегрират в Йордания и Ливан, вместо да позволят да бъдат използвани за пропаганда, целяща да изкара държавата ни като свърталище на демони. Защо бащата на Фелах ал Тамари продължава да живее в Еин ал Хилве и до днес? Защо нито една от братските арабски държави — нации, с които има общ език, култура и религия — не го е приела? Понеже те искат да го използват като довод, който да постави под въпрос правото ми на съществуване. Аз съм тук. Живея, дишам. Съществувам. Не се нуждая от ничие разрешение, за да ме има. Не ми трябва ничие одобрение. И определено нямам къде другаде да отида. — Той погледна към Габриел. — Искам само ти да я наглеждаш вместо мен. Очите ми вече не са това, което бяха.

Светлините на риболовния кораб изчезнаха в пристанището на Тивериада. Ари внезапно придоби уморен вид.

— На това място никога няма да има мир, пък и никога не е имало. Откакто сме дошли в тези земи от Египет и Месопотамия, непрекъснато воюваме. С ханаанци, асирийци, филистимяни, римляни, амалеки. Заблудихме се и повярвахме, че враговете ни са се отказали от мечтата си да ни унищожат. Молим се на бог за невъзможни неща. Мир без справедливост, опрощение без обезщетение. — Той изгледа предизвикателно Алон. — Любов без саможертва.

Габриел се изправи и се приготви да тръгва.

— Какво да кажа на министър-председателя?

— Кажи му, че трябва да обмисля предложението.

— Отдел „Операции“ е просто една междинна спирка, Габриел. Един ден ти ще си шефът. Мемунехът.

— Ти си Мемунехът, Ари. И винаги ще бъдеш.

Шамрон се засмя доволно, а после отново попита:

— Какво да му предам, Габриел?

— Кажи му, че аз също нямам къде другаде да отида.

* * *

Телефонното обаждане на Джулиан Ишърууд осигури на Габриел дълго търсения повод да премахне последните следи, които Киара беше оставила в апартамента. Той се свърза с една благотворителна фондация за руски имигранти и заяви, че иска да направи дарение. На следващата сутрин две кльощави момчета от Москва дойдоха и отнесоха всички мебели от всекидневната: диваните и столовете, масичките и лампите, кухненската маса, дори декоративните месингови купи и керамичните чинии, които Киара беше подбрала и наредила така грижливо. Спалнята остави непокътната, с изключение на чаршафите, които все още бяха пропити с ванилов аромат от косата на Киара.

През следващите дни през улица „Наркис“ минаваше неспирен поток от товарни камиони. Голямата бяла лабораторна маса пристигна първа, последвана от насочващи се флуоресцентни и халогенни лампи. От реномирания магазин за художествени материали „Л. Корнелисън & син“, разположен на улица „Грейт Ръсел“ в Лондон, му доставиха пратка с четки, бои, разтворител и лак. Едно химическо предприятие от Лийдс изпрати няколко кутии с избухливи разтворители, които събудиха необичайно голям интерес в израелските пощенски служби. От Германия пристигна скъп микроскоп с подвижно рамо, а от една венецианска работилница — два големи дъбови статива.

„Пророк Даниил в ямата с лъвовете“ — маслената картина, приписвана неособено убедително на Еразъм Квелин — пристигна на следващия ден. Габриел прекара по-голямата част от следобеда в разглобяване на сложния транспортен сандък и прибегна до помощта на Шамрон, за да постави огромната картина на два статива. Изображението на Даниил, заобиколен от диви зверове, заинтригува Ари и той остана до късно през нощта. А Габриел, въоръжен с памучни тампони и купа с разтвор от дестилирана вода и амоняк, се зае с досадната задача да почисти повърхността на картината от образувалия се в продължение на век слой мръсотия.

Алон се опита да възстанови, доколкото е възможно, работните си навици от Венеция. Ставаше, преди да се е развиделило, и се противопоставяше на навика си да включи радиото, защото се опасяваше, че дневната порция кръвопролития и постоянните сигнали за тревога могат да развалят магията, в която го бе потопила картината. Стоеше в ателието до обяд и обикновено късно вечер се връщаше да продължи работата си. Прекарваше на булевард „Цар Саул“ колкото е възможно по-малко време, затова научи за оставката на Лев по радиото в колата си, докато шофираше от улица „Наркис“ към „Маунт Херцел“, за да види Леа. Когато бяха заедно, пътешествията й до Виена бяха по-незначителни и краткотрайни. Тя му задаваше въпроси за миналото им.

— Къде се запознахме, Габриел?

— В „Бетсал’ел“. Ти си художник, Леа.

— Къде се оженихме?

— В Тивериада. На терасата на Шамрон, която гледа към Генисаретското езеро.

— И сега си реставратор?

— Учих във Венеция при Умберто Конти. Ти имаше обичая да ме посещаваш през няколко месеца. Позира като немска девойка от Бремен. Спомняш ли си?

Един горещ юнски следобед Габриел пиеше кафе заедно с доктор Бар Зви в служебната столова на клиниката.

— Тя ще бъде ли в състояние да излезе някога оттук?

— Не.

— А за кратки периоди?

— Възможно е — отговори лекарят. — Всъщност мисля, че това е доста добра идея.

Първите няколко пъти Леа излизаше от клиниката, придружена от медицинска сестра. После, когато започна да се чувства по-уверено навън, Габриел сам я водеше в апартамента си. Тя сядаше на един стол в ателието му и го наблюдаваше как работи в продължение на часове. Понякога присъствието й му действаше успокоително, друг път му причиняваше нетърпима болка. Но винаги му се искаше да я настани до статива и да пресъздаде жената, която беше качил в колата през онази снежна нощ във Виена.

— Имаш ли мои картини?

Той й показа портрета в спалнята. Когато го попита кой е моделът, Габриел й отговори, че това е самият той.

— Изглеждаш тъжен.

— Бях уморен. Нямаше ме в продължение на три години.

— Наистина ли аз съм нарисувала това?

— Беше по-добра от мен — рече той.

Един следобед, докато ретушираше унищожен участък от лицето на Даниил, тя го попита защо е отишла във Виена.

— Бяхме се разделили заради работата ми. Мислех, че прикритието ми е достатъчно надеждно, за да ви взема при мен. Постъпих глупаво и ти си тази, която плати заради грешката ми.

— При теб имаше още една жена, нали? Едно френско момиче, което работеше за Службата.

Габриел кимна и продължи работата си върху лицето на Даниил. Леа настоя за още информация.

— Кой го направи? — попита тя. — Кой сложи бомбата в колата ми?

— Арафат. Трябвало е да умра заедно с теб и Дани, но човекът, отговорен за изпълнението на мисията, променил плана.

— Жив ли е още този човек?

Габриел поклати глава.

— А Арафат?

Той й обясни, че Ясер Арафат — смъртният враг на Израел — сега живее близо, в Рамала.

— Арафат е тук! Как е възможно това?

„От устата на невинните“ — помисли си Габриел. В същия момент чу стъпки по стълбището. Ели Лавон влезе в апартамента, без да си направи труда да почука.