Метаданни
Данни
- Серия
- Габриел Алон (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Prince of Fire, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Иван Атанасов, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 26 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Даниъл Силва. Принцът на огъня
ИК „Хермес“, Пловдив, 2007
Американска. Първо издание
Отговорен редактор: Петя Димитрова
Коректор: Ева Егинлиян
ISBN 978-954-26-0499-0
История
- — Добавяне
28. Париж
Две пресечки северно от Лионската гара: улица „Паро“, 18:53 часът.
— Завий тук! — каза момичето. — Паркирай колата.
— Няма къде да я оставя. Всички места са заети.
— Довери ми се. Ще намерим място.
В същия миг една кола се отдалечи от тротоара близо до хотел „Лион Бастий“. Габриел побърза да заеме мястото й. Девойката пъхна пистолета в дамската си чанта и я преметна през рамо.
— Отвори багажника!
— Защо?
— Просто направи каквото ти казвам. Виж си часовника, нямаме много време.
Алон дръпна ръчката и капакът на багажника се отвори с приглушено изтракване. Момичето измъкна ключа от стартера и го пусна в чантата си, при пистолета и мобилния телефон. После слезе от колата, отиде при багажника и даде знак на Габриел да се приближи към нея. В багажника имаше голям черен правоъгълен куфар с колелца и сгъваема дръжка.
— Вземи го!
Габриел не помръдна.
— Ако не го вземеш, жена ти ще умре.
— Няма да вкарам бомба в Лионската гара.
— Най-добре ще е да изглеждаш като истински пътник. Вземи куфара.
Той протегна ръка и провери ципа на куфара. Беше заключен.
— Просто го вземи.
В отделението за инструменти имаше една хромирана щанга за сваляне на гуми.
— Какво правиш? Искаш ли жена ти да умре?
След два бързи удара катинарът се отвори. Габриел дръпна ципа на главното отделение: вътре бяха натъпкани топки от смачкана хартия. Провери другите отделения, но те бяха празни.
— Сега доволен ли си? Виж си часовника.
Той извади куфара и го остави на тротоара. Младата жена вече се отдалечаваше. Габриел издърпа дръжката на куфара, затвори багажника и тръгна след нея. На ъгъла на улица „Лион“ завиха наляво. Разположена на малко възвишение, гарата се извиси пред тях.
— Нямам билет.
— Аз съм ти взела.
— Къде отиваме? В Берлин? Женева? Амстердам?
— Продължавай да вървиш.
Когато наближиха ъгъла на булевард „Дидро“, той видя полицаите, патрулиращи около гарата, и сините светлини на патрулките, които мигаха на площада отпред.
— Предупредили са ги — каза той. — Вървим право към вдигнатите по тревога полицейски части.
— Ще се оправим.
— Нямам паспорт.
— За какво ти е?
— Ами ако ни спрат?
— Помислила съм и за това. Щом някой полицай поиска да се легитимираш, просто погледни към мен и аз ще се погрижа за всичко.
— Ще ни спрат заради теб.
Те изчакаха да се смени светлината на светофара и пресякоха булевард „Дидро“ заедно с група пешеходци. Куфарът изглеждаше прекалено лек. Личеше си по звуците, които издаваха колелцата му, докато се търкаляха по паважа. Трябваше да сложат поне някакви дрехи в него. Ами ако го спреха, ако претърсеха куфара и откриеха, че е пълен с хартиени топки? Ако погледнеха в чантата на палестинката и намереха пистолета?
Габриел си заповяда да забрави за празния куфар и за пистолета. Вместо това, се съсредоточи върху мисълта, осенила го по-рано през деня — че ключът към оцеляването му се намира някъде по пътя, който вече беше изминал.
На входа на гарата стояха няколко полицаи и двама войници в камуфлажни униформи с преметнати през рамо автомати. Те спираха напосоки минаващите покрай тях пътници, проверяваха личните им карти, преглеждаха чантите им. Девойката хвана под ръка Габриел и го принуди да върви по-бързо. Той усети погледите на ченгетата върху себе си, но никой не ги спря, докато минаваха през входа.
Озоваха се под високия сводест покрив на гарата. Спряха за момент пред един ескалатор, който се спускаше към нивото на метрото. Габриел се възползва от момента, за да се ориентира в обстановката. Вляво от него имаше телефонни кабини, отзад беше стълбището, което водеше нагоре към ресторант „Льо Трен Бльо“. В двата противоположни края на перона се виждаха щандове за вестници. Вдясно имаше снекбар, над който бе закачено черното табло за заминаващите влакове. Точно тогава на него се извърши промяна на информацията. Тракането на електронните букви прозвуча на Габриел като аплодисменти за отлично изиграния гамбит[1] на Халед. Часовникът показваше 18:57 часа.
— Виждаш ли девойката, която говори в телефонната кабина отсреща? Тази с дънките и сивия пуловер? Вероятно е французойка, а може и да е арабка — като мен.
— Виждам я.
— Когато часовникът на таблото за заминаващите влакове покаже шест часа и петдесет и осем минути, тя ще затвори. Ние с теб ще отидем и ще заемем нейната кабина. Тя ще спре за момент, за да ни даде възможност да стигнем дотам.
— Какво ще стане, ако някой друг отиде преди нас?
— Ние с момичето ще се погрижим за това. Ти ще набереш номера. Готов ли си?
— Да.
— Не забравяй номера. Ако го забравиш, няма да ти го кажа повторно и жена ти ще умре. Сигурен ли си, че си готов?
— Кажи ми шибания номер.
Палестина го изрецитира, после му даде няколко монети точно когато часовникът показа шест часа и петдесет и осем минути. Момичето освободи кабината. Габриел отиде дотам, вдигна слушалката, пусна монетите и набра номера, без да се замисли, защото се страхуваше, че ако го обърка първия път, няма да може да си спомни отново правилните цифри. Нечий телефон започна да звъни. Веднъж, два, три пъти…
— Никой не отговаря.
— Бъди търпелив. Някой ще вдигне.
— Иззвъня вече шест пъти.
— Сигурен ли си, че си набрал правилния номер? Може да си сбъркал. Може би жена ти сега умира, защото ти…
— Затваряй си устата! — сопна й се Габриел.
Телефонът бе спрял да звъни.