Даниъл Силва
Принцът на огъня (5)

5. Тел Авив, 10 март

Габриел пристигна на булевард „Цар Саул“ в осем часа на следващата сутрин. Очакваха го двама души от личен състав. Бяха облечени в еднакви памучни ризи и бяха лепнали на лицата си еднакви усмивки — изопнати и пресилени, като на мъже, които имат властта да задават неудобни въпроси. В очите на хората от личния състав връщането на Габриел на редовна служба бе много закъсняло. Той беше като хубаво вино, което трябва да се отпива бавно и на сладка приказка. Габриел се остави в ръцете им с мрачното изражение на беглец, който се предава след дълго преследване, и пое след тях по стълбите.

Наложи му се да подписва декларации, да полага клетви и да отговаря на безпардонни въпроси за състоянието на банковата си сметка. Снимаха го и му издадоха служебна карта, която трябваше да провеси на врата си. Бяха му взети отново пръстови отпечатъци, защото никой, изглежда, не можа да открие взетите през 1972 година. Направиха му медицински преглед и лекарят, като видя белезите по цялото му тяло, се изненада, че изобщо напипва пулса му и че във вените му все още тече кръв. Той дори изтърпя психиатричния преглед с психолога на Службата, който надраска няколко бележки в досието му и забързано напусна стаята. От гаража му зачислиха една шкода седан, от интендантството му дадоха едно помещение без прозорци в сутерена и квартира, докато си намери собствено жилище. Габриел, който искаше да остане настрана от „Цар Саул“, си избра неизползван безопасен апартамент на улица „Наркис“ в Йерусалим, недалеч от старото студентско градче на Художествената академия „Бетсал’ел“.

По залез-слънце бе извикан в административния сектор за последния ритуал по завръщането му. Лампата над вратата на Лев светеше в зелено. Секретарката му — привлекателна девойка със загорели от слънцето крака и светлокестенява коса — натисна някакъв невидим бутон и вратата безшумно се отвори, като входа на банков трезор.

Габриел влезе, но изведнъж спря, преди да продължи напред. Почувства се странно объркан, като човек, който се връща след години в детската си стая само за да открие, че тя е превърната в кабинет на баща му. Този кабинет някога бе принадлежал на Шамрон. Но вече ги нямаше надрасканото дървено бюро и стоманените кантонерки. Липсваше и германското късовълново радио, от което бе слушал войнствените гласове на своите неприятели. Сега властваше модерната монохромна сива мебел. Старият линолеум беше заменен с дебел директорски килим. Имаше и няколко скъпи на вид ориенталски килимчета, разположени стратегически из стаята. Една плафониера хвърляше бяла светлина над къта за сядане, обзаведен със съвременна кожена гарнитура, която напомни на Габриел за чакалня на летище. Най-близката до къта за сядане стена беше заета от огромен плазмен видеоекран, на който тихо проблясваха безупречно ясни картини от предавания на световните телевизии. Дистанционното, което лежеше на стъклената масичка, беше с размерите на молитвеник и изглеждаше така, сякаш бе необходимо висше инженерно образование, за да боравиш с него.

Докато бюрото на Шамрон някога беше поставено подобно на бариера срещу вратата, сега Лев бе избрал то да бъде до прозореца. Бледосивите щори почти бяха спуснати, през тях можеха да се видят назъбеният хоризонт на търговската част на Тел Авив и яркият слънчев диск, който бавно потъваше в Средиземно море. Върху огромна повърхност от опушено стъкло на бюрото имаше само компютър и два телефона. Лев седеше пред монитора със събрани като за молитва ръце под брадичката си. Плешивата му глава проблясваше меко на приглушената светлина, но Габриел забеляза, че очилата му не хвърлят отблясъци. Шефът носеше специални лещи, така че неприятелите му в Службата да не могат да видят изражението на очите му.

— Габриел! — възкликна той, сякаш бе изненадан от присъствието му.

Излезе иззад бюрото и внимателно се ръкува с госта си, после допря с костеливите си пръсти рамото му и посочи къта за сядане. Докато Габриел се канеше да се отпусне на фотьойла, една от картините на видеостената привлече вниманието на Лев, но той не можеше да каже точно коя. Въздъхна тежко, бавно извърна глава и заразглежда Габриел с хищнически поглед.

Сянката от последната им среща падна между тях. Тя не беше се състояла в тази стая, а в Йерусалим, в кабинета на министър-председателя. Тогава имаше само една точка в дневния ред: дали Службата да залови Ерих Радек и да го доведе в Израел, за да го изправи пред съда. Лев се бе противопоставил твърдо на идеята, независимо от факта, че Радек едва не бе застрелял майката на Габриел по време на Похода на смъртта, тръгнал от Аушвиц през януари 1945 година. Но тогава премиерът пренебрегна мнението му и разпореди Габриел да поеме ръководството на операцията по залавянето на Радек и тайното му извеждане от Австрия. Сега Радек лежеше в полицейския затвор в Яфа и Лев бе прекарал голяма част от времето си през последните два месеца в опити да поправи вредите, причинени от първоначалната му позиция за залавянето на нациста. Реномето му сред хората на булевард „Цар Саул“ беше спаднало критично. В Йерусалим дори някои се питаха дали не бе дошло време Лев да напусне.

— Позволих си да съставя твоя екип — започна Лев. После бързо натисна бутона за вътрешна връзка на телефона си и извика секретарката. Тя влезе с папка под мишница. Тези срещи винаги бяха добре режисирани. Лев обожаваше да стои пред някоя сложна диаграма с показалка в ръка и да разяснява тайните й на озадачената аудитория.

Когато секретарката се насочи обратно към вратата, Лев погледна към Габриел, за да установи дали той я наблюдава как се отдалечава. После безмълвно му подаде папката и отново се взря във видеостената. Габриел отвори корицата и откри няколко листа, всеки от които съдържаше кратка информация за определен член на екипа: име, отдел, специалност. Слънцето се бе скрило зад хоризонта и в кабинета бе притъмняло. За да прочете документите, Габриел трябваше да се приведе леко наляво и да държи листовете точно под плафониерата. След известно време той вдигна очи към Лев.

— Забравил си да добавиш й представители от болницата „Хадаса“ и от младежката спортна лига „Макабе“.

Но иронията му отскочи от каменната физиономия на Лев като куршум от броня.

— Какво мислиш, Габриел? — попита хладно той.

— Екипът е твърде голям, ще се настъпваме един друг. — Хрумна му, че може би Лев иска точно това. — Мога да проведа разследването с половината от тези хора.

С апатичен жест на дългата си ръка Лев го подкани сам да намали състава на екипа. Габриел започна да изважда листове от папката и да ги поставя на масичката. Лев се намръщи. Уж случайно, но Алон изключи и неговия информатор.

— Тези са достатъчни — каза Габриел, подавайки досиетата на Лев. — Ще имаме нужда от място за сбирките ни. Кабинетът ми е твърде малък.

— От интендантството са отделили стая 456В. Габриел я познаваше добре. Разположена на третия етаж, тя беше помещение, където се изхвърляха стари мебели и излезли от употреба компютри. Често се използваше и от нощната смяна за любовни срещи.

— Чудесно — отвърна той.

Лев кръстоса крака, махна някакво незабележимо мъхче от панталона си и попита:

— Никога преди не си работил в управлението, нали?

— Знаеш точно къде съм работил.

— Ето защо смятам, че трябва да ти дам един полезен съвет. Развитието на твоето разследване, ако приемем, че изобщо има такова, не трябва да се съобщава на никого извън Службата. Ще докладваш на мен и само на мен. Ясно ли е?

— Разбирам, че имаш предвид Стареца.

— Знаеш точно кого имам предвид.

— С Шамрон сме приятели. Няма да прекъсна връзката си с него заради твоето спокойствие.

— Обаче ще се въздържаш двамата да обсъждате случая. Ясен ли съм?

Лев не беше преследвал престъпници, нито бе цапал ръцете си с кръв, но беше майстор в изкуството да нанася и да парира удари в заседателната зала.

— Да — отвърна Габриел. — Разбрах те напълно.

Лев се изправи, давайки знак, че срещата е свършила, но Габриел не помръдна от фотьойла.

— Има още нещо, което искам да обсъдя с теб.

— Времето ми е ограничено — отвърна Лев, поглеждайки го отвисоко.

— Ще отнеме само минутка. Става дума за Киара.

За да не преживее унижението да седне отново на мястото си, Лев отиде до прозореца и погледна към осеяния със светлини Тел Авив.

— Какво по-точно за нея?

— Не искам да й се възлагат задачи, докато не установим кой още е видял съдържанието на компютърния диск.

Лев стоеше неподвижно, като статуя на пиедестал. На фона на светлините изглеждаше като тъмна маса пред хоризонталните пластини на щорите.

— Радвам се, че се чувстваш достатъчно удобно да влезеш в този кабинет и да поставиш условията си — каза той язвително. — Ала бъдещето на Киара ще бъде решено от отдел „Операции“ и в крайна сметка — от мен.

— Тя е само бат левейха^[1]. Да не искаш да кажеш, че не можеш да намериш други момичета, които да съпровождат агентите?

— Киара притежава италиански паспорт и е дяволски добра в работата си. Знаеш го по-добре от всички.

— Тя също е разконспирирана, Лев. Ако я включиш пак в операция с някой агент, ще изложиш и него на риск. Аз не бих работил с нея.

— За щастие повечето от нашите оперативни агенти не мислят като теб.

Възцари се тишина. Лев отиде до бюрото си и натисна един бутон на телефона си. Вратата автоматично се отвори и от приемната нахлу сноп ярка светлина.

— От опит знам, че оперативните агенти не харесват дисциплината в управлението. На бойното поле те сами са си законът, но тук аз съм законът.

— Ще се опитам да го запомня, шерифе.

— Не прецаквай нещата! — каза Лев, когато Габриел тръгна към отворената врата. — Ако го направиш, дори и Шамрон няма да може да те защити.

* * *

Събраха се в девет часа на следващата сутрин. От интендантството бяха направили вял опит да приведат стаята в ред. В средата беше сложена очукана заседателна маса, заобиколена от няколко разнородни стола. Излишните вехтории бяха струпани до отсрещната стена. Те напомниха на Габриел за пейките, струпани в църквата „Сан Джовани Кризостомо“. Цялата обстановка внушаваше чувството за нещо временно, в това число и заблуждаващият лист, залепен с тиксо на вратата, на който пишеше:

„Временен комитет за проучване на терористичните заплахи в Западна Европа.“

Габриел ядосано огледа безпорядъка, ала както казваше Шамрон, „нещастието сплотява“.

Екипът му наброяваше общо четирима души: двама младежи и две девойки — всичките енергични, благоговеещи пред него и непоносимо млади. Йоси — педантичен, но блестящ аналитик — идваше от отдел „Проучване“. Специалистката по история беше черноока девойка на име Дина, която можеше да изрецитира по памет времето, мястото и броя на жертвите на всички терористични актове, извършени срещу израелската държава. Тя леко накуцваше и останалите се отнасяха към нея с неизчерпаема нежност. Габриел бе открил причината в личното й досие. През един октомврийски ден на 1994 година Дина стояла на телавивската улица „Дизенгоф“, когато атентатор самоубиец от „Хамас“ превърнал автобус номер 5 в ковчег за двадесет и един пътника. Дина била тежко ранена, а майка й и двете й сестри загинали.

Двамата други членове на екипа идваха от институции извън Службата. Отделът по арабските въпроси на Шабак бе заел на Габриел сипаничавия здравеняк Яков, който бе прекарал по-голямата част от последното десетилетие в опити да проникне в палестинския държавен терористичен апарат. Военното разузнаване му беше дало капитан Римона, която беше племенница на Шамрон. Последния път, когато я видя, тя безстрашно се спускаше с тротинетката си по стръмната алея за коли на Ари. Тези дни Римона обикновено можеше да бъде открита в секретния хангар, намиращ се северно от Тел Авив. Там четеше задълбочено документите, взети от резиденцията на Ясер Арафат в Рамала.

Габриел подходи към случая като към картина. Направи го инстинктивно, тъй като всичко му напомняше за реставрацията, която бе извършил скоро след чиракуването си. Трудеше се над разпятието на Христос, нарисувано от венецианския художник от началото на Ренесанса Чима да Конеляно. След като бе свалил пожълтялото лаково покритие, Габриел буквално не бе открил нищо, останало от оригинала. Тогава прекара три месеца да сглобява късче по късче неясния живот и творчеството на художника. Когато най-накрая се зае с ретуша, се почувства така, сякаш Чима стоеше до него и направляваше ръката му.

В този случай художникът беше онзи член на терористичния екип, чиято самоличност беше разкрита: Дауд Хадави. Той беше тяхната амбразура за операцията и постепенно през следващите няколко дни неговият кратък живот взе да придобива очертания по стените на бърлогата на Габриел. Той започваше от порутен бежански лагер в Йенин, минаваше през хвърлянето на камъни и горящи гуми по време на първата интифада и стигаше до редиците на Форс 17. Не остана неизследвано нито едно кътче от живота на Хадави: учението и религиозните му пристрастия, семейството и рода му, приятелите и влиянието му.

Определиха местоположението и направиха анализ на известните членове на Форс 17. Онези, за които се смяташе, че притежават уменията и образованието, необходими за изработването на бомбата, изравнила със земята посолството в Рим, бяха отделени, за да им се обърне специално внимание. Всички арабски информатори от Рамала до град Газа и от Рим до Лондон бяха извикани и разпитани. Прихванатите през последните две години съобщения бяха филтрирани през компютрите и проучени основно за някаква забележка за подготовка на широкомащабна операция в Европа. Бяха прегледани стари доклади за наблюдения и следене, както и списъци на самолетни пътници. Римона отиваше всяка сутрин в своя хангар, за да търси следи от Рим в иззетите документи на разузнаването на Арафат.

Постепенно стая 456В започна да прилича на команден бункер на обсадена армия. По стените имаше толкова много снимки на араби, та се създаваше усещането, че разследването им се наблюдава от цяла тълпа. Момичетата от отдела за база данни взеха да оставят справките си в коридора. Габриел реквизира съседната стая, домъкна походни легла и завивки. Поиска също триножник и черна дъска. Йоси презрително отбеляза, че от двадесет години никой не е виждал черна дъска в управлението и заради безочието му бе заповядано да намери една. Тя пристигна на следващата сутрин.

— Трябваше да поискам да ми върнат куп услуги — каза Йоси. — Каменните плочи и длетата за гравиране пристигат следващата седмица.

Всеки ден Габриел поставяше една и съща серия от въпроси: Кой е изработил бомбата? Кой е замислил и планирал нападението? Кой е организирал екипите? Кой е осигурил тайните квартири и транспортните средства? Кой е боравил с парите? Кой е бил мозъкът на операцията? Имало ли е държавно спонсориране от Дамаск, Техаран или Триполи?

За цяла седмица разследване не бе отговорено на нито един въпрос. Започна да ги обхваща чувство за безсилие. Алон ги инструктира да променят подхода си.

— Понякога тези пъзели се подреждат от един намерен елемент, а друг път, като се открие единственият липсващ елемент. — Той се изправи пред черната дъска и я изтри напълно. — Да започнем да търсим лисващия елемент.

* * *

Всяка вечер се хранеха заедно — като семейство. Габриел ги подтикваше да оставят настрана задачите и да говорят за нещо друго. Съвсем естествено той стана център на любопитството им, защото в академията бяха учили за неговите подвизи и дори бяха чели за някои от тях в учебниците си по история в училище. Отначало Габриел се държеше резервирано, но те го измъкнаха от черупката му и той влезе в ролята, която Шамрон в безброй други случаи бе играл пред него. Разказа им за „Черният септември“ и за Абу Джихад, за проникването му в сърцето на Ватикана и за залавянето на Ерих Радек. Римона го накара да им разкрие ролята, която реставрацията бе играла за неговото прикритие. Йоси взе да разпитва за бомбената експлозия във Виена, но Дина, специалист по тероризма и антитероризма, го възпря, като сложи ръка на рамото му и майсторски промени темата на разговора. Понякога, докато говореше, Габриел виждаше как Дина го гледа, сякаш беше оживял паметник на герой. Тогава си даде сметка, че той, както и Шамрон, бе преминал границата, отделяща простосмъртния от мита.

Радек ги заинтригува най-много. Габриел твърде добре разбираше причината за това. Те живееха в страна, където не бе безопасно да се храниш в ресторант или да пътуваш с автобус, но въпреки това холокостът заемаше специално място в кошмарите им. „Вярно ли е, че си го накарал да мине през Треблинка? Докосна ли го? Как можа да издържиш да чуваш гласа му на това място? Изкушавал ли си се някога да вземеш нещата в свои ръце?“ Яков искаше да разбере само едно нещо: „Той съжаляваше ли, че е избил нашите баби?“ А Габриел, макар че му се щеше да излъже, каза истината:

— Не, не съжаляваше. В действителност имах ясното усещане, че по-скоро все още се гордее с това.

Яков кимна със сурово изражение, сякаш този факт потвърждаваше неговото доста песимистично мнение за човешкия род.

На Шабат Дина запали две свещи и каза молитвата. Тази вечер, вместо да бродят из тъмното минало на Габриел, говориха за своите мечти. Яков искаше само да може да седне в някое телавивско кафене, без да се страхува от шахиди^[2]. Йоси мечтаеше да пропътува арабския свят от Мароко до Багдад и да опише впечатленията си. Римона копнееше, като пусне сутрин радиото, да чуе, че никой не е бил убит през изминалата нощ. А Дина? Габриел подозираше, че нейните мечти, както и неговите, приличаха на скрита от чуждите очи стая, пълна със спомени за кръв и пожари.

След вечеря Габриел се измъкна от стаята и заскита по коридора. Стигна до някакви стълби, изкачи се по тях, после се обърка и един нощен пазач го упъти накъде да върви. Входът се охраняваше. Габриел опита да покаже служебната си карта, но постовият само се засмя и му отвори вратата.

Стаята беше слабо осветена и заради компютрите — непоносимо студена. Дежурните офицери бяха облечени в пухкави пуловери и се движеха с тихата експедитивност на хората от нощната смяна в интензивно отделение. Габриел се качи на платформата за наблюдение и се облегна на алуминиевия парапет. Пред него се простираше огромна компютърно създадена карта на света, висока три и широка девет метра. Разпръснати по цялото земно кълбо, просветваха малки светлинки, всяка от които отговаряше на мястото, където бе последното известно местонахождение на терорист от списъка на израелските наблюдатели. Имаше цяло съзвездие в Дамаск и Багдад, и дори в приятелски по всеобщото мнение места, като Аман и Кайро. Река от светлина се виеше от Бейрут до долината Бекаа^[3], до бежанските лагери по протежение на северната граница на Израел. Западният бряг и ивицата Газа целите пламтяха. Наниз от светлинки се простираше през Европа като диамантена огърлица. Градовете в Северна Америка също блестяха примамливо.

Габриел внезапно се почувства угнетен. Беше отдал живота си за защита на своята страна и на еврейския народ и въпреки това тук, в тази леденостудена стая, бе изправен пред голата действителност: мъж на средна възраст, гледащ към съзвездие от врагове, очакващ да се появи следващият от тях.

* * *

Дина го чакаше в коридора по чорапи.

— Струва ми се познат, Габриел.

— Кой?

— Начинът, по който успяват да го направят, по който се придвижват. Планирането и абсолютната дързост ми напомнят за Мюнхен и „Сабена“^[4]. — Тя замълча за момент и прибра зад ухото си един немирен кичур от тъмната си коса. — Напомня ми за „Черният септември“.

— „Черният септември“ вече не съществува, Дина.

— Ти поиска да търсим липсващия елемент. Това включва ли Халед?

— Халед е само слух, приказка за духове.

— Аз вярвам, че го има — отвърна тя. — Халед ме държи будна през нощта.

— Имаш някакво подозрение ли?

— Имам теория — отвърна Дина. — И едно интересно доказателство в нейна подкрепа. Искаш ли да го чуеш?