Даниъл Силва
Принцът на огъня (20)

20. Марсилия

Габриел се вмъкна в каютата си и затвори вратата. Отиде до стенния гардероб и вдигна малкото килимче на пода, разкривайки капака на скривалището. Дръпна резето и го отвори. Вътре имаше три пистолета: берета 92FS, джерико 94IPS и барак SP-21. Той внимателно извади едно по едно оръжията и ги сложи на леглото. Беретата и джерикото бяха деветмилиметрови пистолети. Пълнителят на беретата побираше петнадесет патрона, а на джерикото — шестнадесет. Баракът — къс, черен и грозноват — стреляше с по-големи и по-разрушителни четиридесет и петкалиброви патрони, макар че капацитетът на пълнителя му беше осем патрона.

Той разглоби пистолетите на части, като започна с беретата и завърши с барака. Всичките оръжия се оказаха в отлично състояние. Сглоби ги отново и ги зареди, после пробва теглото и баланса на всеки от тях, обмисляйки кой да използва. Ударът вероятно нямаше да се осъществи тайно и тихо. Навярно щеше да стане на оживената улица, може би посред бял ден. Най-важното бе да се увери, че Халед е мъртъв. За тази цел се нуждаеше от огнева мощ и надеждност. Избра барака като първо оръжие, а беретата 92FS — като резервно. Реши също да действа без заглушител, който правеше скриването на оръжието твърде трудно и бавеше неговото изваждане и стрелбата. Освен това какъв смисъл имаше да използва заглушител, ако убийството се извършеше пред куп хора на улицата?

Отиде в банята и застана за миг пред огледалото да разгледа лицето си. После отвори аптечката, извади ножица, самобръсначка и тубичка крем за бръснене. Оряза брадата си и се обръсна гладко. Косата му все още бе прошарена от боядисването, ала нищо не можеше да направи за нея.

Съблече дрехите си и взе набързо душ, след това се върна в каютата да се преоблече. Нахлузи бельото и чорапите, чифт тъмносини дънки и обувки с гумена подметка. Закачи радиостанцията от лявата страна на колана на дънките си, прокара единия кабел до ухото си, а другия — до лявата си китка. След като ги залепи с черно тиксо, облече черна риза с дълги ръкави. Беретата мушна под колана на дънките отзад на гърба си. Баракът бе достатъчно компактен, за да се побере в джоба на коженото му яке. Своето Джи Пи Ес проследяващо устройство — малък диск с размерите на монета от едно евро — мушна в предния джоб на дънките си.

Седна в края на леглото и зачака. Пет минути по-късно на вратата се почука. Часовникът показваше два часа и дванадесет минути след полунощ.

* * *

— Колко сигурни са експертите ти?

Министър-председателят погледна към панела с мониторите и зачака отговор. На единия монитор се виждаше лицето на Лев. Генералният директор на Шабак — Моше Ярив — заемаше втория, а генерал Амос Шарет, шефът на Аман — третия.

— Няма никакво съмнение — отговори Лев. — Мъжът на снимката, дадена ни от Махмуд Арвиш, е същият, който току-що е влязъл в жилищната кооперация в Марсилия. Единственото, от което се нуждаем сега, е вашето одобрение за започване на крайната фаза на операцията.

— Имаш го. Дай заповед на „Фиделити“.

— Слушам, господин премиер.

— Предполагам, че ще можеш да слушаш радиовръзката?

— От „Фиделити“ ще ни я препращат по сигурния канал. Ще упражняваме контрол над операцията до последната секунда.

— Препрати я и тук — каза министър-председателят. — Не искам да бъда последният, който ще научи.

След това той натисна някакъв бутон на бюрото си и трите екрана потъмняха.

* * *

Мотоциклетът беше Пиаджо Y9, графитеносив, с обявена максимална скорост сто и шейсет километра в час, макар че при тренировъчното бягство предния ден Яков бе вдигнал сто и деветдесет. Седалката беше силно наклонена напред, така че пътникът да седи малко по-високо от шофьора, което го правеше отличен мотор за един професионален убиец, въпреки че дизайнерите му не бяха имали това наум, когато го бяха конструирали. Както обикновено, двигателят запали веднага. Яков се насочи към мястото край кея, където го чакаше Габриел, с каска на главата. Той се метна на задната седалка и се настани удобно.

— Закарай ме на булевард „Сен Реми“.

— Сигурен ли си?

— Само едно минаване — отговори Габриел. — Искам да го видя.

Яков зави рязко наляво и се понесе с пълна скорост нагоре по хълма.

* * *

Беше хубава сграда на крайбрежния булевард, с мраморен под във фоайето и асансьор, който работеше през повечето време. Апартаментите откъм булеварда имаха чудесен изглед към Нил, но задните гледаха към оградения със стена двор на американското посолство. Беше сграда за чужденци и богати египтяни — друг свят, различен от сивите жилищни блокове в Хелиополис, където живееше Зубаир. Защото на полицай в Египет, пък бил той и таен агент към Мухабарат, не плащаха много.

Тръгна по стълбището. То беше широко и извито, с избеляла пътека, захваната към стъпалата с потъмнели месингови пръчки. Апартаментът беше на най-горния етаж, десетия. Зубаир изпсува наум, докато се влачеше нагоре. Двата пакета цигари „Клеопатра“ на ден бяха увредили дробовете му. Трябваше да спира на три пъти на площадките, за да си поеме въздух. Отне му цели пет минути да стигне до апартамента.

Притисна ухо до вратата и не чу никакъв звук отвътре. Изобщо не бе изненадващо. Зубаир бе проследил англичанина миналата нощ по време на пиянската му обиколка по хотелските барове и нощните клубове край реката. Беше сигурен, че той още спи.

Извади ключа от джоба си. В Мухабарат имаха чудесна колекция за наблюдение: дипломати, дисиденти, ислямисти и особено чуждестранни журналисти. Той отключи, после внимателно отвори вратата и влезе.

Апартаментът беше хладен и тъмен — пердетата бяха плътно спуснати и не пропускаха сутрешните слънчеви лъчи. Зубаир бе посещавал многократно жилището и уверено се отправи към спалнята, без да му се налага да светва лампите. Куинел спеше дълбоко сред мокрите от пот чаршафи. В застоялия въздух се носеше силната миризма на уиски. Агентът извади пистолета си и бавно тръгна през стаята към леглото. След няколко крачки обаче настъпа нещо малко и твърдо и преди да успее да отскочи, предметът изхрущя под подметката му. В дълбоката тишина звукът прозвуча пронизително. Зубаир погледна към пода и видя, че бе настъпал ръчния часовник на Куинел. Въпреки пиянството си, англичанинът се надигна в леглото. „По дяволите!“ — прокле се агентът на Мухабарат. Не беше професионален убиец и се бе надявал да убие Куинел в съня му.

— Мамка му, какво правиш тук!

— Нося ти съобщение от нашия приятел — отговори спокойно Зубаир, запазвайки самообладание.

— Не искам да имам нищо общо с него.

— Чувствата ви са взаимни.

— Тогава какво правиш, за бога, в моя апартамент?

Зубаир вдигна пистолета. Малко по-късно той излезе от жилището и заслиза по стълбите. На половината път вече дишаше тежко като маратонец, беше плувнал в пот. Спря и се облегна на парапета. Проклетите цигари „Клеопатра“! Ако не ги оставеше скоро, щеше да умре.

* * *

Марсилия, 5:22 часът сутринта. Вратата на жилищната кооперация се отвори. Някаква фигура излезе на улицата. Устното предупреждение на Дина бе чуто в командния център на булевард „Цар Саул“ в Йерусалим от Шамрон и министър-председателя. Беше чуто и до велодрума „Белсюнс“, където Габриел и Яков седяха на бордюра на шадраван със застояла вода, заобиколени от наркомани и имигранти, които нямаха къде другаде да спят.

— Кой е? — попита Габриел.

— Момичето! — отговори Дина и бързо добави: — Момичето на Халед.

— Накъде тръгна?

— На север, към „Плас дьо ла Префектюр“.

Последваха няколко секунди мълчание. В Йерусалим Шамрон крачеше по килима пред бюрото на премиера и неспокойно очакваше заповедта на Габриел.

— Не се опитвай! — прошепна той. — Ако тя забележи, че я следят, ще предупреди Халед и ще го изпуснем. Остави я да си върви.

Изминаха десет секунди, преди да прозвучи гласът на Габриел.

— Твърде рисковано е — прошепна той. — Остави я да си върви.

* * *

В Рамала митингът започна в зори. Ясер Арафат беше в много добро настроение. На присъстващите им се стори, че е възвърнал старата си форма. Приличаше на онзи Арафат, който можеше по цяла нощ да спори за идеология и стратегия с най-близките си другари, а после да потегли за митинг в отлично състояние на духа. Докато лейтенантите му излизаха от стаята, той даде знак на Махмуд Арвиш да остане.

— Започна се — каза Арафат. — Сега можем само да се надяваме. Аллах благослови святото начинание на Халед.

— То е и твое начинание, Абу Амар.

— Истина е — отвърна Арафат. — Но нямаше да е възможно без теб, Махмуд.

Арвиш кимна предпазливо. Арафат не го изпускаше от поглед.

— Добре изигра ролята си — каза той. — Хитрият начин, по който измами израелците, почти оправдава предателството ти към мен и палестинския народ. Изкушен съм да ти простя престъплението, но не мога.

Махмуд почувства пристягане в гърдите. Арафат се усмихна.

— Наистина ли си помисли, че предателството ти ще бъде опростено?

— Жена ми — заекна Арвиш. — Евреите ме накараха…

Арафат неприязнено махна с ръка.

— Звучиш като дете, Махмуд. Недей да увеличаваш унижението си, като молиш за живота си.

Точно тогава вратата се отвори и двама униформени от охраната влязоха в стаята с готови за стрелба автомати. Арвиш се опита да измъкне пистолета си от кобура, но нечий приклад го удари в кръста и взрив от непоносима болка го запрати на пода.

— Днес ще умреш като предател — каза Арафат. — Смърт, достойна за куче.

Охранителите вдигнаха Арвиш за краката и ръцете, изнесоха го от стаята и го понесоха надолу по стълбите. Арафат отиде до прозореца и погледна към вътрешния двор, когато Арвиш и хората от охраната се показаха. Втори удар с приклад запрати отново Махмуд на земята. После заеча стрелбата. Бавно и ритмично, те започнаха от краката към главата. Муката се огласи от гърмежите на калашниците и писъците на умиращия предател. За Арафат това бяха най-удовлетворяващите звуци — звуците на революцията, на отмъщението.

Когато писъците секнаха, последва още един финален изстрел в главата. Арафат пусна щората. Беше ликвидирал един враг. Скоро друг щеше да има същата съдба. Той угаси лампата и седна в полумрака да чака следващата новина.