Даниъл Силва
Принцът на огъня (32)

32. Йерусалим

Шамрон го откара до „Маунт Херцел“. Когато Габриел тръгна по трилентовата алея за пешеходци към входа на клиниката, вече се смрачаваше. Новият лекар на Леа го очакваше във фоайето. Имаше закръглена фигура, носеше очила, а дългата му брада бе като на равин. Любезното изражение не слизаше от лицето му. Той се представи като Мордекай Бар Зви, после хвана Габриел под ръка и го поведе по един хладен коридор, облицован с йерусалимски варовик. Жестовете и интонацията му показваха, че е добре запознат с доста необичайния случай на пациентката.

— Трябва да отбележа, че е понесла случилото се учудващо добре.

— Говори ли?

— Малко.

— Знае ли къде се намира?

— Понякога. Но едно е сигурно — няма търпение да ви види. — Лекарят изгледа Алон над зацапаните стъкла на очилата си. — Изглеждате ми изненадан.

— Отказваше да говори с мен в продължение на тринайсет години.

Бар Зви сви рамене:

— Съмнявам се, че това някога ще се повтори.

Стигнаха до една врата. Лекарят почука веднъж и въведе Габриел в стаята. Леа седеше в едно кресло до прозореца. Когато мъжът й влезе, тя се обърна и се усмихна леко. Той я целуна по бузата и седна на ръба на леглото. Леа го изгледа мълчаливо за момент, после се обърна и продължи да зяпа през прозореца. Сякаш Габриел беше изчезнал от стаята.

Лекарят се извини и ги остави насаме, като затвори вратата след себе си. Габриел остана да седи при жена си, доволен, че не му се налага да говори, докато наблюдаваше как очертанията на боровете отвън бавно чезнат в сгъстяващия се мрак. След един час в стаята влезе медицинска сестра и съобщи, че е крайно време пациентката да си ляга. Когато Габриел се изправи, Леа обърна глава към него:

— Къде отиваш?

— Казаха, че имаш нужда от почивка.

— Че аз само това правя — почивам си.

Той я целуна по устните.

— Една последна… — Тя млъкна. — Утре ще дойдеш ли пак да ме видиш?

— Дори и вдругиден.

Леа се обърна и се загледа през прозореца.

* * *

Пред „Маунт Херцел“ нямаше никакви таксита, така че Габриел се качи в един автобус, препълнен с връщащи се от работа хора. Всички седалки бяха заети, затова застана в празното пространство в средата и усети как в него се впиват очите на всички пътници. Слезе на улица „Яфа“ и остана да чака под един навес автобус, който да отива в източна посока. После обаче размисли — вече беше преживял едно пътуване, второ такова му изглеждаше като покана за катастрофа. И тръгна пеша, съпроводен от нощния вятър. Спря за момент пред входа на пазара „Махане Йехуда“, сетне продължи към улица „Наркис“. Киара сигурно беше чула шума от стъпките му по стълбището, защото го чакаше на площадката пред апартамента им. След осеяното с белези лице на Леа красотата й му се стори още по-поразителна. Той се наведе да я целуне, но тя му предложи само бузата си. Наскоро измитата й коса ухаеше приятно.

Киара се обърна и влезе в апартамента. Габриел я последва, после спря внезапно. Жилището изглеждаше коренно различно: имаше нови мебели, нови килими, стените бяха пребоядисани. На подредената за вечеря маса горяха свещи. Височината им подсказваше, че горят от доста време. Докато минаваше покрай масата, Киара подряза фитилите им.

— Красиво е! — възкликна Габриел.

— Положих доста усилия да приготвя всичко, преди да пристигнеш. Исках да изглежда като истински дом. Къде беше? — попита тя, като се постара без особен успех да прикрие острите нотки в гласа си.

— Не говориш сериозно.

— Хеликоптерът ти кацна преди три часа. И знам, че не си бил на булевард „Цар Саул“, защото от офиса на Лев се обаждаха да те търсят. — Киара направи пауза. — Отишъл си да я видиш, нали? Отишъл си да видиш Леа.

— Естествено.

— Не ти ли хрумна да видиш първо мен?

— Тя е в болница. Не знае къде се намира. Объркана е. Уплашена е.

— Мисля, че в това отношение с Леа доста си приличаме.

— Престани, Киара.

— За какво да престана?

Той тръгна по коридора към спалнята. Тя също изглеждаше различно. На нощното му шкафче лежаха документите, които щяха да анулират брака му с Леа, когато ги подпишеше. Киара беше оставила до тях химикалка. Габриел вдигна поглед и видя, че тя стои на вратата. Взираше се в него и търсеше в очите му доказателство за чувствата му. „Като детектив — помисли си той, — изучаващ заподозрян на местопрестъплението“.

— Какво се е случило с лицето ти?

Алон й разказа за боя, който му бяха хвърлили.

— Боли ли те? — Не изглеждаше особено загрижена.

— Малко. — Той седна на ръба на леглото и си събу обувките. — Каква част от историята знаеш?

— Шамрон ме уведоми веднага за проваления удар. Държеше ме в течение на събитията през целия ден. Моментът, в който разбрах, че си невредим, беше най-щастливият в живота ми. — Тя млъкна за момент, после неочаквано попита: — Как е тя?

— Леа ли?

Киара затвори очи и кимна. Той й предаде диагнозата на доктор Бар Зви: Леа беше понесла случилото се учудващо добре.

Съблече ризата си. Киара зърна белезите по тялото му и сложи ръка на устата си. След трите дни пътуване по море синините му бяха станали тъмнолилави и черни.

— Изглеждат по-зле, отколкото са в действителност — успокои я той.

— Ходи ли да те види лекар?

— Още не.

— Съблечи се. Ще ти приготвя гореща вана. Като се накиснеш хубаво, ще се почувстваш по-добре.

Тя излезе от стаята. Няколко секунди по-късно Габриел чу плискането на водата в банята. Той се съблече. Киара огледа отново синините му, после прокара ръка през косата му.

— Достатъчно дълга е за подстригване. Не искам тази нощ да се любя с мъж, който има прошарена коса.

— Ами подстрижи ме тогава.

Габриел седна на ръба на ваната. Както обикновено, докато го подстригваше, Киара си тананикаше една от онези глупави популярни италиански песни, които толкова много харесваше. Навел глава, той наблюдаваше как последните сребристи остатъци от личността на хер Клемп падат на пода. Замисли се за Кайро и за това как го бяха изиграли и у него отново се надигна гняв. Киара изключи машинката.

— Ето, отново приличаш на себе си. Черна коса, прошарена на слепоочията. Какво обичаше да казва Шамрон за слепоочията ти?

— Наричаше ги петна от пепел — отговори Алон. — „Петната от пепел по принца на огъня“.

Киара провери температурата на водата във ваната. Габриел махна кърпата от кръста си и се плъзна вътре. Беше прекалено гореща — Киара винаги я правеше такава, — но не след дълго болката започна да се отцежда от тялото му. Тя поседя известно време при него. Говореше му за апартамента и за една вечер, която прекарала в компанията на Геула Шамрон — за всичко друго, само не и за Франция. После Киара отиде в спалнята и започна да се съблича. Пееше си тихичко някаква песен. Когато се събличаше, винаги си пееше.

* * *

Целувките й по устните му, обикновено толкова нежни, сега му причиняваха болка. Тя се любеше с него трескаво, сякаш се опитваше да изсмуче следите на Леа. Пръстите й оставяха нови синини по раменете му.

— Мислех, че си мъртъв — каза му. — Мислех, че никога повече няма да те видя.

— Наистина бях мъртъв — отговори й Габриел. — Бях мъртъв дълго-дълго време.

* * *

В отсъствието на Габриел Киара беше закачила в спалнята картините, които красяха дома им във Венеция. Някои от платната бяха рисувани от дядото на Габриел, бележития немски експресионист Виктор Франкел. През 1936 година нацистите бяха обявили творчеството му за „упадъчно“. Разорен, лишен от възможността да рисува и дори да преподава, той бил депортиран в Аушвиц през 1942 година и задушен заедно с жена си в газова камера още при пристигането им. Майката на Габриел — Ирене — била депортирана заедно с тях, но Менгеле я определил за годна за работа и тя успяла да оцелее в женския лагер в Биркенау до евакуирането на обитателите му пред настъпващите руски войски. Някои от платната й сега се намираха тук, в личната галерия на Габриел. Бяха плод на ужасите, които Ирене бе преживяла в Биркенау. Картините й притежаваха способността да въздействат по-силно дори от тези на прочутия й баща. В Израел тя беше приела името Алон, което на иврит означаваше дъб, но платната си винаги подписваше като Франкел — в чест на баща си. Едва сега Габриел успя да види картините като нещо отделно от съсипаната жена, която ги беше създала.

Имаше едно неподписано платно — портрет на млад мъж, нарисуван в стил Егон Шиле^[1]. Авторът й беше Леа, а моделът — самият Габриел. Портретът беше нарисуван малко след като се бе завърнал в Израел с кръвта на шестима палестински терористи по ръцете си и това бе единственият случай, в който се бе съгласил да й позира. Никога не бе харесвал тази картина, защото тя го показваше такъв, какъвто го бе видяла Леа — преследван от призраци млад мъж, преждевременно състарен от сянката на смъртта. Киара мислеше, че платното е автопортрет.

Тя включи нощната лампа и прегледа документите на шкафчето до леглото. Огледът й беше чиста проява на показност; знаеше, че Габриел не ги е подписал.

— Ще ги подпиша на сутринта — каза й той.

Киара му предложи химикалката.

— Направи го сега.

Габриел угаси лампата.

— Всъщност в момента има нещо друго, което искам да направя.

Тя го прие в себе си и плака мълчаливо през цялото време, докато се любиха.

— Никога няма да ги подпишеш, нали?

Той се опита да я утеши с целувка.

— Ти ме лъжеш — каза Киара. — Използваш тялото си като средство за заблуда.